ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (51.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (51.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграмка: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".

  07.03.1999. 

  Двамата са, кажи-речи, връстници – Петър Дънов е роден през 1864 г.; синът на Иваница от Свищов Алеко – през 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница има легенда, че генетично води потеклото си пряко от цар Иван-Шишман. Не знам колко е логично предчувствието, че не и заради уюта единствено руският император Александър ІІ в началото на военната кампания от войната с ислямска Турция за кратко макар се установява именно в дома на този заможен свищовлия, та момченцето на Иваница било качено върху стол да изрецитира стихотворение. Алеко характер игрив, лек, ефирно-печален под шегата, иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромаво-настоятелен, тържествен, назидателен. И двамата са на ти с първите хора в държавата: Алеко – с Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захари Стоянов, та в качеството си на властник безцеремонно му праща визитката си с послание: като чиновник в правосъдното ведомство, да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на цар Борис ІІІ (Борис е тридесет години по-млад) до смъртта на монарха на 28 август 1943 г. Алеко загива от заблуден куршум (друга версия: от разрив на сърцето при уплах, едва 34-годишен; Дънов доживява осемдесетата си година, заобиколен от боготворящи го обожаващи го почитатели. Каквито и да са, тези двамата са синове на България, от онези, за които доста се е приказвало, чиито послания продължават и до днес да отекват в общественото ни битие. Двама не случайни българи и два маниера на общуване: единият – шеговит, ненатрапчив, едва ли не фриволен, другият – самолюбив, дидактичен и показен. В стила на Дънов днес* в политическия цирк се изявява Иван Костов (1949).

  Да съпоставим личността на Дънов заради претенциите му с личността на един всеобщо признат авторитет в родната ни история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичния последен изразител на Българския народ от онази сгромолясваща се в пламъци и ислямска ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме? Евтимий в гордото си смирение нийде не вири глава по-горе от народа, сякаш съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, обичаи, митове, легенди, бит, езическа подоснова, и е естествен, без предвзетост духовен пастир: подобрява преводите на християнските свети книги, допълва и доразвива старите послания от епохата на Първото ни Българско царство, целокупната своя дейност подчинява на най-острите проблеми пред държавата и българите, без да излиза из лоното на канона и нацията. Държи се като пръв между равни. Колкото и тълпата да го величае, не откривам у него склонност към вътрешно насилие, ни амбицията да застане по-красиво в общественото пространство. Това е типичният Обединител на нацията, вписва се в църковната йерархия; строг, но и благороден, а смирението го прави великолепен; виждам го с ореол.

  Тъй ли е с Беинса Дуно, който желае да го назовават като корифей?** Доколкото схващам, жизнената енергия у този втория всецяло е в окултното** – усеща се как яко настоява да е трансцендентен**, да бъде приеман за Разум над мнозинството, специално посветен от Висша сила да тълкува философските проблеми на света. Царят и значителна част от т.нар. кастова и изживяваща се като "цвета на нацията" интелигенция от негово време са в плен на Дънов, мнозина и досега. Мистичното, достъпното за единици избраници – това е стихията на Учителя Дънов. А ползата? Ах, какво опиянение от собствената реч! Подходът му към евангелските текстове – колко тържествен, колко показен! Учителя не толкова обяснява и тълкува, колкото внушава преимуществата у едного. Ако Евтимий вълнува, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го видя и отстрани – като мисия, подчинена на човеколюбието и българщината; очите на Дънов ме фиксират магнетично както зъркелите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва, очаквам да измъкне от широките си ръкави я гълъб, я зайче, я някоя съвсем неочаквана висша мисъл.

 И още един жест към спомена за този забележителен човек. Поставям го редом до ап. Павел, първостроителя на Христовата невеста – по определението на Ницше за черквата. И ап. Павел, както Евтимий, изглежда по човешки притеснен в грижите си; в посланията му долавям и немощта на старческата плът, ала и самообричането на смирения угрижен човек Делото да пребъде и подир кончината му, без да гърми за апостолството си. Дънов като че най-чистосърдечно се стреми да ме приобщи към Христос, но иззад благата му реч ехти "Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно". Не се наемам да коментирам доколко наивни, лишени от логични основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни Дънови беседи. За тези беседи легенди и досега се носят. За да разбера състава на океанската вода, нали не ми се налага да излоча океана? Да надникнем, впрочем, в мощта на неговото слово!

  ...Следователно и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (И това се говори на 22 март 1915 г., бел.м., tisss) Сега всички хора са под влияние на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува на света. Не мислете, че учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез война може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот – жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане, когато се добие масло. Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло – като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезнеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл...

  Какво ми бъркат Дънов и дъновистите; всеки да вярва, в каквото си ще! Само си мисля, че не е случайно, дето преди дъновите Беседи четох печатаната през 1974 г. книга за човека, въобразил си, че е самият Бог – "Калки" на хомосексуалиста Гор Видал (1925-2012). Педерастията, както и шизофренията, и още няколко психични отклонения, е дала на света низ талантливи творци в изкуството може би поради факта, че в отклонения от нормалността интуитивното, пък оттам и артистичното, нараства. "Калки" с претенциите за интелектуален бестселър, ми се стори постна, скучновата работа. Със зор я дочетох, най-вече – за да разбера как този философ Made in US извежда сюжетните си нишки, илюстриращи тезата му за надменността. Отговорът му на разбираем език гласи: Самолюбие, надхвърлило границите на приличие, като ракова клетка от необуздано духовно хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се изпречи пред очите.

  При Беинса Дуно (Дънов) любопитно е как смирението може да изкристализира в пренебрежение не само към първоизточника, с който Учителя жонглира, без да му трепне отвътре, но и основно – към последователи и ученици, на които се кълне в любов. Чудно! Толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легендите за високата начетеност, за близостта му до народа. Дали днешните му поклонници не усещат неумението на този съвсем не случаен човек да се приобщи към величието и саможертвата на Иисус?

  Разбира се, Петър Дънов е магнетична личност. Да увлечеш толкова почитатели в идеята за природосъобразен подход към тялото, като посочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да посочиш нещо по-горно от стремежа към материално благополучие, не е никак малко, особено пък в онези байганьовски конвулсии на първичното, едва-що структуриращо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов и онези шпорести фукльовци, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас. Че бил тщеславен, нарцис, изкуствен – кой съм, да оспорвам влиянието му? Нима и моето ровене в текстове не е вид тщеславие, да го осъждам post factum, след като част от човечеството го има за светец, за светец го имат и геният на ХХ век Айнщайн, както и световноизвестният стилист във висшата мода Пако Рабан (1934)?***

  Но се налага пак да го кажа: не аз, баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи с унижено от комунисти, лъже-патриоти, лъже-демократи самочувствие не го приема с респект. Това безплътно, свидно за мен множество от мълчаливци под гробищния троскот, които духом са ми мен родителите, те именно ми нашепват, че окупиране на съзнанието е по-гадно престъпление от тиранията над плътта. Колко му е да тласнеш тълпата от наивници с промит мозък, вперили вдъхновен взор в осанката ти на светец! Колко му е да ги употребиш като материал за касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливотеленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби, атаката със смъртоносен газ, вълните от холера и коремен тиф по фронтовете, в хлъзгавите, потънали в кал и слуз, студ и глад окопи, само понеже някой си лъже-Христос според твоите лични разговори с Бог, ни смятал за твърди и груби, па решил да ни направи "по-мекички". Това ми стига, за да съм нащрек!

  "Полека... лампата..." – чувам присмехулния Алеко и слънчице пеква, плувва пак "Облаче ле бяло..." по коприненото Българско небе. Толкова си хубаво, Отечество! Нима не е прозрение, че можем да сме щастливи тук и сега, именно защото ние сме нехармонични и грапави, неудобни за логаритмуване от някой висш медиум или от версия на средновековните фанатици, сляпо оръдие на своя политически фюрер извън България, незаменим, единствено достоен любим водач, баща на народите, кормчия, архитект на хармонията в Космоса около и над нас – обикновените хора.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 fev. 2020

Илюстрации:

- Алеко Иваница Константинов от Свищов;

- Петър Дънов от село Гробар, Варненско.

–––

* Когато е писан текстът.

** Корифей (от гр. koryphaios "вожд") 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство. 3. Изтъкнат балетен артист в кордебалет. Окултен (от лат. оcultus "таен") Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен. Окултизъм Мистично учение за тайнствени природни сили, достъпни само на избрани (теософия, магьосничество). Трансцендентен (от лат. Тranscendens, -entis "излизащ извън") Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието.

*** Светът се прекланя пред мен, аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България –

тези думи на Алберт Айщайн (1879-1955) прозвучават в ефира на френското радиo RTF през 1989 г. за годишнина от рождението на физика, вж. http://bogatstvo.net/lichnosti/ainshtain-danov/ & https://www.marica.bg/balgariq/ajnshajn-i-pako-raban-se-vazhishavali-na-uchitelq-danov Бел.м., tisss.