tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (52.)

вторник, 4 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (52.)

Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграмка: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".

30.03.1999.

Желко Ражнятович – Аркан (аркан е старинно средство за ловуване, подобно на ласото), хлебар по професия, водач на сръбски "патриотични" паравоенни части, известни като Тигрите на Аркан, палачът на босненското и хърватското население от предишната юго-война ни показват по телевизията в компания на две луксозно облечени жени в поза на типичния мутренски герой: в костюм с модна кройка и в отлично настроение. Виждам, сръбският хлебар Желко (1952-2000) е здравеняк и хубавец!

Кайзер Вилхелм ІІ* рекъл някога си: "О, Балканите ли... Балканите не заслужават кръвта и на един пруски гренадир". Ами добре! Надменността на онази Европа ми е известна, тя не е от вчера. Би следвало по-често да си припомняме как Българският цар Калоян умеел да се оправя с онази Европа, която всичко помни и нищичко не е простила досега от посегателствата срещу достойнството й. Лъжи и предателства, и интриги – това е традиционната Западноевропейска дипломация в преследването на имперски интереси от хилядолетие насам, и преди всичко – срещу наивността и невежеството на нашите доморасли политици. България – ето кое ме интересува в най-голяма степен с всичкото уважение пред съвременна Европа, чудесния модел на християнската ни цивилизация.

Онова, което върши сръбската военна машина с албанското население в Косово тези дни, същото в началото на ХХ век са го вършили други едни войски в Егейска Тракия и Македония срещу нас, българите, т.е. – и срещу мен. Гърция и Сърбия от гледна точка на онази Европа нима не са били през последните сто години малките хищници на Полуострова? От сътрудничеството между тези отлично защитаващи интересите си за чужда сметка две симпатични национални общества обикновеният българин (не българските управници и едри собственици) е губел най-много. Защо? Заради крепката вяра в неумели национални водачи, като започнем от Фердинанд с амбицията му да завладява Цариград, та до родения в село Ковачевци, Пернишко най-ярък предател** в новата ни История, ама пък кандидати за мекерета на чужди държави, национални предатели сред модерните български политици дал Господ.

Синьо-бяло-червено е байрякът, под който се строява в парадната си униформа сръбският патриотизъм. На този фон демонстрантите с портрета на техния любим Слободан Милошевич пеят, танцуват, крещят, вълнуват се, скандират. И всеки си закачил на гърдите бял лист с отпечатана мишена, демек, "Стреляйте, НАТО-вци! Стреляйте, подлеци и страхливци! Ще загинем, но родината си няма да предадем". Ако самолетите на НАТО бяха пратени да ги убиват, не виждам тези с мишените на гърди как биха могли да спрат касапницата. Нещо вакхическо, на границата между еуфория и лудост има в тази картина. Десет-, двайсетхилядно множество люшкащи се пеещи граждани на Белград и... онези невидими военни пилоти на НАТО, като в холивудски екшън профучаващи в нощното небе над Сърбия с тонове взрив и уран на борда на свръхмодерните си бойни машини. Такъв театър на американската мощ май само тук, на Балканите, може да се види. Бабаитлък на гол тумбак не мога да си представя някъде другаде по света, но това е мое лично, мое съвсем не меродавно мнение по въпроса.

12.04.1999.

Облечени като за празник, крещят "Сръ-бия! Сръ-бия". Това какво е! Съчетание от любов и шубе, когато у страхливеца неизвестно според каква алхимия се ражда смелия човек, или чистопробен нашенски, щур балкански идеализъм в стил Крали Марко се справя с тие ми църни арапи, жална им майкя арапска? Не знам дали не е жестоко от моя страна, но вслушвам ли се във вътрешния си глас, който из бездна на хилядогодишната тракийска и българска наша генетична памет откънтява, тези пощръклели от самоубийствена злостна еуфория клети хора в усилните за тях дни и нощи дали всъщност не жънат посятото, дали не плащат за натворените гадости от собствената им грандомания и пренебрежение към околните народи и общества в течение поне на столетие. В други времена да, могли са и да скрият, да изопачат извършеното, но световните телевизионни канали напоследък, разбира се, съвсем не безкористно и съвсем не случайно, бълват картини на покруса и отчаяние сред друг един народ.

И когато съпоставя крясъците, долитащи от белградските улици и площади Сръ-бия! Сръ-бия! – с мълчаливата върволица от десетки и стотици хиляди престарели хора, женици от село с изкривени от труд възлести пръсти, юноши и деца, смазани от потрес, плачещи без сълзи, премръзнали, треперещи от страх, гладни, напъдени от дома си, от нивицата си, от непретенциозното си бедняшко всекидневие, за мен онези там палячовци от белградския купон в никакъв случай не са Доброто лице на тяхната любима Сърбия. За мен, казвам! За вас може и да не е тъй, тази опиянена от фанатизъм, жалка в героическите си гримаси тълпа я виждам като библейските Содом и Гомор. Любов? Това ли е любовта към Отечеството! Дали на обикновения сърбин не ще му се наложи да плаща за извършеното от Милошевци и Аркановци, за изпратените уж в името на мила Сърбия професионални мародери и специално обучени да убиват, до зъби въоръжени, да атакуват дома и нивицата на косовския селянин, онзи притеснен човек с изпадналите му в отчаяние жена, братя, сестри и стари родители, с неговите дребните дечица. Какво очакват от косовския албанец? Цветя и рози може би?

В последна сметка, чия е земята? На фукльото, дето се блъска с юмрук в гърди, че притежава нотариален акт за собственост, пък живее зад девет баира, или – на човека, дето я оре и сее с потта си, дето ражда челядта си и заравя мъртвите си в нея? Колко станаха масовите гробове на хървати, бошнаци, албанци – все курбан, велик курбан пред олтара на Сърбия! Преди години петричката врачка Ванга беше рекла: "Никой от нищо не може да се скрие! Не мислете, че сте свободни да правите каквото ви хрумне. Не може, никой не е свободен". Не е свободен от нравствените императиви на човеколюбието. За нас помежду си говоря, не за калпави общества; обществата обичат да лицемерничат заради изгода или пък се лъжат съзнателно, изпаднали в делириум или тъп телешки екстаз. Всеки от нас живите стой надвесен над своите мъртви предци, и ако още не съзнава, че на раменете си носи и техните кръстове с техните минали грехове спрямо човечността, ако не усеща това сладко, но и страшно бреме, толкова по-зле за него самия!

Бележка:

Когато предложих този текст за печат на умно списван вестник през трагичната за Балканите 1999 г., рекоха ми любезно: "То не е актуално за нас, българите. Други са ни проблемите". Що да сторя, приех, че са прави.

Следва