ШАМПИОН

ШАМПИОН

   

  Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе – уцелваше от пет метра монета на перваза за тебешира към черната дъска. През междучасията се обзалагахме по на монета от двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой изгубил облога си с мен притичваше да ни купи или козуначена кифла с орехов пълнеж, или баничка със спанак или с извара, докато останалите кибици от училището завистливо обсъждаха невероятния му талант. Бил съм му нещо като мениджър, както е сега хубавичката хамериканска дума, мамето им на на наглите хамериканци, дето от всичко правят пари.

  По онова следвоенно никакво време купешката ароматна хамериканска жвачка за прочистване и заздравяване на венците още не ни беше известна. Намирахме разни нещица за дъвчене, но днешната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас, някогашните хлапаци от 1956-1960 година, би била разкош. Ами че ние пъхахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковни свещички, парче асфалт (казвахме му дзифт), най-занемарените и мразещи себе си пък гвачеха хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканата вестникарска хартия е противна на вкус. По-добре е да дъвчеш шепичка слънчоглед, смлените люспи на който образуват приятно на вкус боцкащо кюспе: хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкуса на олио, докато се образува плътна хапка колкото кокоше яйце.

  Все по онова мътно време седмичният вестник за хумор и сатира на ЦеКа на БКП "Стършел" печаташе картинките на партизанин карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев-Чук, молот по русскаму язъйку, и същият този смешник партизанин Теню Пиндарев ни представяше газираната лимонада на янките кока-кола за твърд алкохол, а моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за отрепки и побойници без капка възпитание и социалистически морал. В репортаж от Италия известен наш много уважаван човек, писателят на любимата за всички прогресивни хора по света Държавна сигурност другарят Павел Вежинов, описа в доста обширен репортаж как, след като на своя кораб се накъркали до козирката с кока-кола, банда пехотинци от Шести американски флот потрошили витрините на местен италиански бар, вилняли в чудесния общински парк на Палермо, вирнали краката на порядъчни местни скромни девойки, отказали да им платят, и за венец на всичките си магарии, пред двореца на негово светейшество папата някой си Инокентий или Онуфрий, не помня кой номер по ред, до ранни зори деряли гърло с цинични империалистически песни, като освен папата, псували самия Исус и майка му, демек, Божията майка.

  Струва ми се, че май още оттогава, от онази славна епоха на идеологическата ни схватка със световния империализъм беше и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – хамерикански морски пехотинец, изхрачил дъвката си на сто и четири фута, наши си към трийсетина метра и кусур разстояние, както пресметнахме върху черната дъска на някогашния VI-а клас на пловдивското ни училище "Александър Димитров – Сашо", партизанин, убит по царско време току през две улички над училището в престрелка с полицията. Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на онзи янки, но пък като се вземе предвид, че нашето момче бе едва в шести клас, и значи, независимо от пълния му с цвайки* бележник, а може би пък точно затова – животът тепърва се отваряше пред него, очертаваше му се примамлива кариера в новата свръх-модерна дисциплина на световното спортно майсторство.

  И нашият човек естествено се амбицира. Докато подир училище ние бродехме по прашните улици на онзи наш следвоенен Пловдив, въртяхме пумпали, играехме на джамини (стъклени топчета), на стотинки, целехме с жилка или с дълъг сарък (прът) брулехме недозрели афъзки и зелени кайсии по чуждите дворове, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на спретнатата им бедняшка къщурка, обстрелваше с плюнки дзифт тухления дувар на съседа-хлебар Бай Цвятко. В онези славни години на соц-строителството на живота нов асфалтът бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, преди да го асфалтират, беше покрит с бетонни плочи, лети на място, а дзифт вече топяха в Асфалтовата база до стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица над островчето Адата зад Панаирното градче, и ние влачехме от Асфалтовата база огромни буци от миризлива чернилка специално за нашия бъдещ световен шампион, който щеше да им набие чемберите на хамериканските морски пехотинци.

  Пак в онези славни години се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – пътят строи нас!", "Сей, земледелецо, днес му е времето!" или "Във всеки дом – говедо, а у нас две!" Общинската градска управа на Пловдив здраво се беше заела с разхубавяването на града. Из тесните криви улици лете посред облак пушек и смазка бръмчаха преправени товарни молотовки, производство на "Завод имени Молотова", с монтиран отзад кокетен кафез, пловдивчани се носеха като ято ярки-носачки родайланд и легхорн с по-дребните пилци и одъртели тъжни мисири по линиите на градския автотранспорт. В Цар-Симеоновата градина гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб и хлапетиите от махалата под Джендема ходехме да им правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Скомина какво е знаете ли? Ако не знаете, да ви обясня! Вземаш лимон и го ръфаш пред униформения фатмак, докато от флигорната му потече стомашен сок и целият духов оркестър не се юрне да те гони, както си е с лъскавите тромби на рамо и пред гърди. Ей на това му се казва скомина.

  Предвидливи бяха тогавашните общинари, монтирали бяха по сградите в центъра на Пловдив червени, сини, зелени, жълтеникави емайлирани табелки с приветливи, напомнящи надписи, като да кажем: "Не гази тревата! Тя е твоя", добри напътствия: "Плюенето по тротоара е признак на ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само не се бяха сетили да добавят след удивителната: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол", което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови бахчи (градини).

  Как гостенин на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че кеф за всеки местен е да точи лиги и сополи, да се секне, храчи, цвъка по улиците. А не беше тъй! Всички ние, някогашните пловдивчани, плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа. Налагаше се обаче да си докажем, че сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човекът от социалистически тип", нищо че "Филибето, майна", винаги е било неделима част от овоняния лайнян Ориент, запуснато сметище с останки от древността, боклукчийска кофа, кенеф насред Тракийската низина посред рояци бръмчащи в пряк и преносен смисъл мухи-месарки и комари, големи и настървени колкото гладно врабче.

  И тогава ние – хлапаците на Пловдив, неговото бъдеще и надежда, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и пием вода направо от същата тази лениво влачеща се през града Марица сред зелени, сини, виолетови и розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика на Белово или фабриката за кибрит в Костенец, откъм отходните септични канали и ями на Пазарджик, барабар с помията и цялата отврат, която дузината села изливаха направо в коритото й.

  Ето че дойде най-сетне моментът да напиша малко и за Цариградски. Цариградски беше най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Милю – същия Милчо, за когото легенди се носеха за огромното му кересте**, любовник и мил мераклия на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарай-къра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендем-тепе и дузина повече и по-малко известни днес любимци на някогашната местна бохема. Цариградски можеше да срещнеш в най-върлия януарски мраз и в най-убийствена августовска жега неизменно в неговата светложълта памучна фланелка, с кожени тиролски панталонки, с три-четвърти плетени бели чорапи до коленете с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола шапка, нехайно метната на гърба, и провесено на врата му портативно радиоапаратче "Ехо" – велико чудо на родната соц.електроника, което едва-едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, обаче стабилно ковеше Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

  Цариградски за мен и до днес си остава наша пловдивска версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, адски сдържан, доброжелателен, този рядък, този много специален човек обикаляше големите улици и булевардите на града да чисти общинските му плювалници. Освен споменатите вече емайлирани табелки, местната управа бе монтирала на тротоара покрай всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя по един чугунен истукан, които представляваше въпросния пловдивски градски плювалник. От комуналната служба по чистота Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет или шест казана за боклук се лашкаше цинкова кофа с хлорна вар. Имат много здраве от мен всички онези, които смятат, че почистването на плювалници е неприятна, тъжна участ; бих ги посъветвал да погледат как върши работата си Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

  Не съм чул някой да му се надсмива, да го подиграва. И най-лютите между нас, и най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната наглост и нечистотия. Почистването на плювалник той превърна в ритуал-свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха по пети. Минувачите спираха да погледат как Цариградски с мерак и майсторлък си върши работата. Извади от мизерното шперплатово фургонче яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от казана, тури му капака, па ловко забърше (дезинфекцира) отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в онази цинкова кофа с хлорната вар.

  Къде се изгуби тази рядка птица! Зная историята на неговата смърт, и тя е толкова романтична, колкото е романтичен вероятно целият му прилежен живот на бедняк, но и на интелигентен човек, надраснал средата си. Обърна ли се към моето детство, той си е все там – крехък и фин като речна тръстика в мочурище край река Марица, благороден, учтив, дружелюбен, човек, какъвто тук сред нашите местни кавгаджии, преселили се от кол и въже в ужасни времена, много трудно ще срещнете. Трополят копитцата на кончето, лекичко се полюшва шперплатовото тъмнозелено фургонче, писука транзисторното радио върху гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на някогашния мой Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина, та до най-крайните бедни махали, приютили бежанци от кървавите войни на Балканите и от помашките селца в Родопите. "Бона сера, сеньорита, бона сера..." (Добър вечер, госпожице, добър вечер...), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край дале-е-еч оттук, някъде на юг", "Чи-и-ико… от Порто Рико", както и родния шлагер на Петър Ступел за "малката креолка от Венецуела", която дошла тук на фестивал.

  Понякога си мисля – детството е приказен сън. В този приказен сън има вещици, има и чудовища, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, с лакомо любопитство продължава да се диви на живота и мизериите на моя роден Пловдив. Загине ли у мен душицата на това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм, то ще е моята физическа смърт.

  Навярно вече нервничите и се питате какво стана с онова амбицирано приятелче от някогашния ни VI -а клас на Основно училище "Сашо Димитров", онова училище, точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата върху южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше две години с надеждата да съзре записано името си, пък поне сред подгласниците на шампиона плювач, и като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече съвсем в края на осми клас, когато целият наш випуск хлапаци, по конец строени, прясно изкъпани, високо прясно подстригани, при което ушите щръкват като дръжка на стар чайник, чакаме в юнската пловдивска жега да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, та като не успя да се класира сред шампионите по плюене, ми пошепна като на най-близък приятел: "Не мога повече! Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят". И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тази негова момчешка ужасна тайна.

  Сега, далеч отвъд петдесетте усилни години, които ме делят от онзи ден, мисля си: и момчешките тайни си имат давност, нали? Достатъчно съм си държал езика зад зъбите с тази срамна за истинския сърцат българин тайна! Ето, издадох го. И се чувствам като новороден, чувствам как ми олеква, все едно воденичен камък ми падна от раменете. Какво пък, възможно е приятелят ми и да не си е видял името записано в дебелите тефтери на световния спорт, ала за всички нас, които го знаем, той си остава "Нашият най-добър плювач на Балканския полуостров". А за да не ви залюти и ви се насълзят очите, ще добавя нещо по-весело. В онова далечно лято на 1960 година, когато приключвахме осми клас, съседът на моя приятел – бай Цвятко Фурнаджията или Хлебаря, получи някакви парици, наследени от брат си Спиридон, хвърлил топа в далечна Америка, и според предписанията на местната ни общинска управа, с част от наследеното нае майстори да му измажат фасадата на тухлената къща. Нека да видят комшиите, че в тази къща не перекенде***, ами човек уважаван, стопанин и паралия живее. Измазват я, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче хванали да клепат откъм гърба, хоросанът започва да се рони, не ще и не ще да се залепи за дувара. Гледат, чудят се, чешат се и дето не ги сърби: брях, майкя му врачанска, какво е туй чудо! Па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете и таргите ядосани, гузни, гневни. Задната част на къщата подир двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала здраво просмукана от асфалтовите плювки. "А че то си няма нужда от хоросан – отсякъл и техникът Ватев от общината, – цялата ти къща, Бай Цвятко, при яко землетресение ще да се катурне барабар с комина и стълбището, но ей този там импрегниран дувар ще да оцелей!"

  Който не вярва, да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно на адрес Пловдив, ул. Пещерско шосе № 34 се гуши вехтичка съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапе не ви следи зорко, можете да се промъкнете в дворчето и да си напълните пазвата с афъзки. Сливи ранозрейки са, леко киселеят, но пак са приятни на вкус, хем ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес или някоя стара пломба не ви се е разхлопала.

  Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат политик и крадец от общински поръчки, дето си не знае ни парите, ни връзките с властта и си построи огромен хотел с краденото баш на пъпа на Пловдив, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено общинарите, начело с господин кмета и господин областния ни управител, го съпроводиха с духовата музика на местния оцелял по чудо гарнизон (армия вече нямаме, остана ни духов оркестър) до кокетно уреденото ново-новеничко градско гробище край шосето за село Рогош. И разбира се, всички ние – аверите му на тариката от време, когато и той бе супер беден като църковна мишка, скришом тържествуващи съмахленци и съграждани, уж много скърбяхме, а трите национални телевизии девет дни въртяха репортаж "относно великата загуба за Майка България", в който репортаж културтрегерката на Пловдив и негов славен летописец госпожа д-р Калинка Малинкова твърди, че името му остава със златни букви записано в историята на най-древното жизнено селище на континента. А най-тъжното – този, дето не си знаеше парите, го застреляли с най-обикновена пушка за 120 (сто и двайсет) лева, с куршумче от точно девет грама, което в магазинчето за ловни принадлежности зад хотел "Тримонциум", както вече отбелязах, е само някакви си шейсет стотинки.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited by 24 dec. 2019

Илюстрации:

- 1956 г., чичо ми Дончо Г. Бояджиев (вдясно) с авер на плаж;

- панорамен изглед на амфитеатъра в Древния Тримонциум. 

–––

* В VI клас започнахме да изучаваме западен език по избор, та от немския беше прехвърчала и до нас версия на думата двойка, наред с "цафара" – друго име на кофти оценка, заради която ядяхме пердах от суровите ни бащи.

** Полов член (на жаргон).

*** Занемарен имот, в преносен смисъл: човек, занемарил се, изоставил се. Бел.м., tisss.

СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА, А!

СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА, А!

  Снимките ги заех, без да питам, толкова ми харесаха, пък и нали през седмица, ако не и всяка неделя с компания приятели сме там – като щъркели шетаме сред циганското блато, където всеки поживял местен българин ходи както някога се е ходело на черква. Срамота е, да не знаеш, че това е най-големият кеф на днешния филибелия! Всякаква стока има тук, от прясна сланина, пчелен медец и пресен никулденски шаран до каквито ти на ум дойдат джаджи за дома и семейството, за стария ти таралясник, за гащите на задника ти и за кеф на душицата, разбира се.

  Отсреща е сградата на местния КАТ, което не пречи сополив някой търговец да ти предложи тютюн, 20 цигарки в найлоново пликче или само за три и петдесет (лева) дявол знае къде произведена кутия или пакет цигари с екзотично арабско име. Че и полицайчетата тоже си купуват цигари на сметка. Предлага ми наперен мургав един бинокъл за 160 лева; вика ми: чистак нов е, руски, можеш муха да видиш кацнала на комина на Стъкларския, дето го закриха; па що ми е бинокъл, казвам; вземи го бе, братчед, на загуба го давам, ама хайде, гледам, готин си, пич си. След като повървя десетина минути по петите ми, кандисах и купих руския бинокъл, дето изобщо и не ми трябва, само за някакви си шест лева и жълти стотинки, които мангото, ухилен до уши, търпеливо изчака да ги изгреба от дъното на джобовете си.

  Тук е буквално както си представям пъкъла, ада в Отвъдното – уютно някак, лъха на веселие, на лайна и кал, но пък срещаш съвсем живи хора, не избараните мумии по Главната търговска улица на Пловдив в скъпите луксозни заведения за измета на днешна България.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 dec. 2019

Илюстрации:

Снимките са от фейс-профила на Валери Панчев.

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=562217034539472&set=pb.100022535405216.-2207520000..&type=3&theater
Текст на хита "Хей Джо!" на Отис Тейлър (1948) 

– Хей Джо, къде с този пистолет в ръка?
Хей Джо, казах, къде с пистолета в ръка?
– Отивам да застрелям моето момиче,
защото я хванах да се люби с друг.
Да, отивам да застрелям моето момиче.
че я хванах да се люби с друг мъж...

Свободен превод на български: tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (20.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (20.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  28.05.1999. 

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гугука, а иззад улука край балкончето на съседа писука вече ново поколение врабци. Това гнездо едва вчера след обяд го зърнах; висят сухи треви като косите на момиче зад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко имам и аз, само че над южната ми тераса. Природата е плътно наоколо, произвежда уют и суета. Колко преходни сме с цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсет години станаха, откак съм се заселил от кажи-речи центъра на Пловдив тук, в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата с врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал оттук-нататък скъпичко ще се заплащат. Естествено! Европа бленувахме, ама в Европа, както при приятелството и сиренето, и всичко – както ни внушават, става с пари, хем с много пари за нашия хал на обикновени хора.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, бачкаторите в занаятчийските дюкянчета из чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с по-евтините курви, луксозните проститутки и артистките от местния театър, градските чешити, хотелските местни потайности и романтичните любовни похождения. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходеше година-две като сянка, отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – здрава селянка от ямболските села, гледам я, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход: починала му на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, харна работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная друга някоя болнава женица тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма мъж, пламенен почитател на гръцките любовни песни и на тънки масали за грешни булки. Преливащ от присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем хамалин, нощем бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги беше изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, с баща неизвестен. Канехме се ние с Васко заедно до Харманли да забием с моята жигула, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен гражданин. Сложихме в ковчега на Васко чистак новичко тесте карти за белот и ролкова касета с така любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една, че втора, че трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се тя из очужделия й внезапно шумен, пъстър град, докато позаякнаха трите й ситни дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня, като не забрави да отнесе желязната входна врата, за ужас на гъркинята, и се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата – работар водопроводчик; обичаше да си пийва, та вартбурга го караше жена му; как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, събирахме се с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай мен ракийка как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите му от ателието за театрални декори бяха сковали, да не усеща зверските болки, три години след смъртта му напомняше за Гогата, събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони с разни вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – баш строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето нямаше как да не свикнем с крадливата цигания, с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата индийска екзотика, която съпътства това палаво хайдушко племе. Месец преди да си отиде от този свят, Илия една сутрин дойде да се сбогува с всички нас от чистичкото супер-кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар току зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, върна се тук, при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър и сърцат мъж, налиташе да се бие с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди тук се носеха, сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жоре – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас, тресат се кокалявите раменца, сълзи му се търкалят по пергаментовите бръснати бузи: "Отивам си, Жорка! Отивам си... Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – елтехник, специалист по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък: като го стегне шапката, отива на магистралата да спира колите, че се движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката бяла лада приватизирал и зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време се беше събрал с компания веселяци – самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включат ли електрическите си китари в 100-ватовата уредба, задумка ли тъпанът, паниците в бюфета ми етаж по-нагоре казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Защо си извадил тон-колоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха съседите, били го хвърлили пребит от по-висок етаж на милиционерско управление, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как тъй сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов*, когато съм възкресявал пред него епизоди из бита ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове! Да не си Арменският поп? Решавай! Или се заемаш здраво с литература, или ще ми се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади, угрижени, облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи, че и ние най-сетне си имаме дом, свой дом, макар и ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, рожбите ни бяха още пеленачета, когато се заселвахме, а вече раждат нашите внуци. А ние?! Ние май сме си пак същите момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламчици мъкнем за пълните с челяд гнезда. Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. елит на обществото, хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, и се сменят управниците, кой от кой по-лакоми и по-невежи, сменя се властта, сменят се партиите, а паразитите не се сменят. Пък ние все сме си на този хал, все изнудвани, все притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят и се плодят. Ние сме мълчаливите, вечно лъгани деца, вечно задължени на тази наша майка-мащеха – на Българската ни държава, управлявана от мекеретата на чужденци, които мекерета нищо общо си нямат с Отечеството. Останахме си солта на земята, а мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 dec. 2019

Илюстрации:
- Август 1973 г., по дигата край р. Марица с пеленачето Вера (горе);
- 1961 г., първият и последният от петимата братя Бояджиеви (долу).

–––

* Михаил Берберов (1934-1988), от т.нар. Априлски поети. Беше зам.партиен секретар на Съюза на българските писатели. Бел.м., tisss.