ПАНОПТИКУМ (4.)

Фалшивите пророци

ПАНОПТИКУМ (4.)

  Продължение от 01.01.2000.

  За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и "съображения", та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждат до четене, по-често – до сричане на напористи текстове, съчинявани от поети. 

  Знам двама пловдивски лирици, които по поръчка отгоре съчиняваха тайно в канцеларийката си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речите на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от публиката поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тато по партийни форуми, митинги и пр., прилежно сбрани в многотомното "лично творчество" на Бай Тошо, са нашумели през онези години поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия на БСП есеист др. Стефан Продев; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас; и човек, ненаясно с огромните възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното окепазяване въздействат върху тълпата като дивашкия махленски крясък "Бий гадината!" Та и есетата на Продев чудесно се вписват в стила на червената партийна сатира: тъп сарказъм, пасквили, вж. сборника "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, карикатури в печатните червени издания от периода 1919-1923 г.

  Ами че публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски или просто вражески на Партията. Тогава се начева, изпървом плахо, запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото на човек да не се съгласява с формулирани наготово постановки за живота от гледна точка на някаква партийна централа за информация.

  Своята креслива поза този род агит-публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните; този адвокат на т.нар. "истини от последна инстанция", обаче, е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този нафукан (предвзет), излъчващ висше самодоволство и грандомания стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия начин на изразяване фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как ли живее човек, разсъждаващ в подобен стил? Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните "идеалисти" около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как става организирането на клакьори по градове и паланки – "честни, будни съвести, зорки очи", а всъщност – агитационен отряд на Партията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се отрепетирваше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

  За една от фразичките, израз на вътрешна душевна несрета: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да питам: Другари, ама това ли е представата ви за интелигентния умен ваш пратеник, на съобщаващия истини на простия народ?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, а привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Когато разказва епизод за кварталния стражар и дръзките хлапетата-пакостници, виждам я пак онази наивна, идилична, доверчива, но строго набожна България, която в самолюбието си соцът с дивашко кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията ни и най-паче към етническия българин.

  Сигурно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм в друг контекст, при други родни, чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни предизвикваше помежду си да се питаме насмешливо: "Добър ли е филмът, или е съветски? 

  Забелязал ли е промяната есеистът? Ето я драмата му – детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от 1980-1990. Печалното на това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес вече като демократи в преориентираната БСП, дължат първо на собствения си род и корен и на собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

  Следва

БЕЛЕЖКА 

  В частен мухабет на кафенце с колега от Долна Баня, Софийско, който се брои за философ-психолог заради дипломата си от Ленинградската висша партийна школа, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил, притеснен, срамежливо ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей така, на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е, би удържал успех другаде освен пред хора с психиката на аргати. За всеки костовист назлобяването и скандалът са гориво, стимул за живот, повод да се докажат колко са нужни. Един и два пъти ли доцентът Иван Костов говореше извисоко към "този народ". Започна с "алчните бабички на припек" – случайно уж изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че народът е недорасъл, демек, не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество, предполагам, след подобна изцепка въпросния оратор го изнасят и отсвирват с тъга и със заупокойни песнопения по-далеч от политическия театър. Присъщата на новооглашения тъпак грандомания не е нова за нас, българите. Преди преподобния Иван Костов с нас по същия начин си общуваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Лютви Местан и дузини още минали в забвение политици.

  Поначало грандоманията е инструмент от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов или автора на поемка за лекарството "Дуфалак" против запек г-н професора по не знам какво си право Пламен Герджиков. Арогантното, по кавгаджийски кресливото държане в общественото пространство опровергава най-основния от постулатите на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем толкова противно се хвалят, колкото и противно се зъбят срещу всеки, който не е с техния акъл, та не споделя мнението им за каквото и да било.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 20 oct. 2019

Илюстрации:

     горе – Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981);

     долу – Столичната ул. Пиротска след Първата световна война.

___
* В България и досега, с много редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения български гражданин като с хлапе от детската градина. Така красиво говорят по медиите, а  не съзнават, че суверен на България не е партията им, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

ПОЧУКА НЯКОЙ

ПОЧУКА НЯКОЙ

– Почука някой. Боже мили, защо на моята врата?
Навярно сбъркал. Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!

– Дъждът съм аз, какво те плаши? Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.

– Не ми е време да играя. А и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.

– Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте проплаква през самотни дни.

– Върви си! Няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя кротък нощен сън.

...И не отвори. И отмина случайният неканен гост.
Кой беше – ще виси с години пред нея простият въпрос,

че беше влажна нощ дъждовна, безлунна и студена бе
и после цял живот те помним, Любов със мирис на небе. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 oct. 1980 – edited by 19 oct. 2019

СБОГУВАНЕ С РЕКАТА ЛАБЕ

СБОГУВАНЕ 

С РЕКАТА ЛАБЕ

И отиде покрай Лабе* Сончето да се сбогува.

Дъжд от седмица валеше, имаше големи локви,

вятър в храстите шумеше, смееше се присмехулно,
ала Лабе бе спокойна, въпреки и малко мътна,
и подаваха муцунки рибите й среброперки.
Само нямаше ги в Лабе голи местните хлапаци,
че се бяха изпокрили тъй на сушина в дъжда.

Боже, колко бе дъждовна тази седмица горката!
Сякаш плачеше небето, ала Лабе бе спокойна,
колко ли съдби видяла, колко пясък разпиляла;
затова е толкоз мъдра, знае – всичко отминава.
Само Сончето едва ли тук при нея ще се върне:
Сбогом, Лабе! Сбогом, мила! С теб мен беше ми приятно.
Като две сестрици с теб чудесно се разбрахме!

Вместо да те нарисувам, много снимки ти направих,
запечатах в самотата колко съм била щастлива
с твоите треви крайречни, с тъничките ти пътечки,
с буболечетата дребни, с пъстрите ти пеперуди,
с видрите и с язовеца, с гущерчетата на припек.
Ти си толкова красива, мила моя мъдра Лабе,
че ужасно ми е мъчно, мила, с теб да се разделям.

Път ме чака, мила Лабе, дълъг път, ой колко дълъг!
Ще се върна, сестро, вкъщи да си се наплача, сестро,
че такваз е участта ни – да сме разделени, мила.
Никое момиче няма що се връщам да ме пита,
че момичетата, Лабе, всичко знаят и кротуват;
всяка чака, мила Лабе, принца си, жребец бял яхнал,
а пък него, мила Лабе, нийде никакъв го няма.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 15 sept. 2012 – edited by 18 oct. 2019

___
* Лабе (Elbe, Labe) – река в Центр. Европа, дълга 1110 км. Извира от Кърконошите (Судетите), тече през Чехия, Германия и се влива в Северно море. Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА Е ЧУДО

ЛЮБОВТА Е ЧУДО

Любовта е чудо. С пари се не купува.

Не се купува с власт, нито със слава.

Защо очакваш
нещо логично? Примири се. Вземи я
каквото идва. Не се бави. Тя отминава,
ако не я вземеш сега,
когато е тук.

Любовта е чудо. Тя събира
изтерзаните сърца. Тя е ловецът,
който скита в сумрака на сънищата.

Не се готви. Не се засилвай.
Просто я вземи,
притисни я до гърдите си,
отвори това твое сърце и
я
пусни
да 
влезе,
да се възкачи на трона си
и гледай как великолепно е всичко,
докоснато от божествената й светлина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 uli 20016 – edited by 16 oct. 2019

ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ

 ГОЛЯМОТО

НЕДЕЛНО ПРАНЕ

Тук всичко се прави така, че да ти е трудно, гадно, гнусно и мизерно. Това е България днес. Имаме най-разкошната на света природа, която куцо и сакато с пот на чело се пробва да унищожи. И като че успяват. Родоотстъпничеството е суров битов реализъм, подтик за емиграция в чужбина, само да си по-далече оттук.

Започва голямото неделно пране.
"Мръсните гащи и ризи вадете" –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.

Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми дългокоси
големият син студент.

Поглеждат го презрително,
строго осъдително, заплашително.
Чува се: "Да-а-алече ще иде!
Е-е-ето ги значи неговите книги,
ето го значи неговото учение.
Ама че поколение!"

Естествено изръмжалият е бащата,
който здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
с мазния си каскет голям,
стоящ на главата му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор и кромид.
Потника мишките го изблизали
заради солта, която на всяка твар е нужна,
види се, и други живинки са го гризали
и вероятно са си живели задружно...

"Този потник му е от армията ни спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен вълнен сукман.
Сукманът е като бойно знаме развян
и бухнат в коритото със сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се щура наоколо, и се киска,
като изкукуригала вече народна артистка:
"От този мой исторически сукман
трепереше някога хайдушкият ни балкан".

Ето че и дядото се показва;
по вида му личи, че го свива язва –
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
той избухва като гърне с динамит
и захваща да плещи разни простотии,
като същински депутат в Парламента.
Знаят му илача и бързо го успокояват,
като му връчват шише домашна ракия.

И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак
ползва момента да дръпне паметна реч:
"Българийо, и ризата от гърба ми взеха!
Тя нашта свърши се веч".

Последна, то се знае! – е дъщеричката,
и какво ли пък мъкне в полите си тя?
"О боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината,
кой е щастливият баща!"

И ето го на – извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
недоудавеното българско дете.
И майка му, милата, кисело тръсва:
"Сега на кой тарикат да го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
а да помни чие е, кога порасте!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 oct. 1987 – edited by 16 oct. 2019

НЕСЛУЧИЛИЯТ ЛЮБОВНИК

НЕСЛУЧИЛИЯТ ЛЮБОВНИК

На Сончето Пехльова

Най-после престраши се Джон – реши да се ожени,
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,

муцуната си освежи, брадата сива сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го красив възкръснал

един достоен мъж, тъй горд, хидалго сякаш от Ла Манча!
Занемарения си двор премете, прекопа и значи

със дланите на колене отпред в очакване приседна
мома със влюбено сърце да се яви тук ненагледна.

Моми дал бог, но тез моми защо към него не поглеждат,
замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи –

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво;
не знаят ли как го боли мъжът, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло!
Тъй шумен е за нас, уви! – сезонът весел, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
докато някой Джон стърчи накипрен и ужасно смешен.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 21 dec. 2006 – edited by 15 oct. 2019

ПРИПИСКИ ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

ПРИПИСКИ ПО

БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

   

     ПРЕДИСЛОВИЕ

   

  Дебелакът:

  – Айде пак Многострадална Геновева! Създаваш си въображаем образ, слушащ чалга, с мерцедес, златен ланец, дебел врат, представяш го грозен, зъл и тъп и заявяваш, че си негов антипод. А бе, подсъзнателно изпитваш крещяща нужда да се възвисиш чрез тази мисловна акробатика в собствените си очи, бре човек, да дадеш в мисловната си обител смисъл на животеца си. Автотерапия е, но никак не е елегантна, нито е артистична, липсва й финес. Въпросът е дали се сещаш, че е автотерапия.

 Авторът:

  – Нали не очаквате да ставам адвокат на мой текст, който не Ви допаднал! Ако виждаш автора, а не виждаш срещу кого от множеството и срещу каква машина за манипулиране е учителят – ако е учител, не чиновник, та ако не виждаш това, вероятно причината е в зле написания текст. Майната му на текста! Ще имам предвид мнението Ви. Желая крепко здраве и честит живот!

  Непозната дама:

  – Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература оставиха най-дълбока следа у мен; и сред мъглата от всички науки, с които ни занимаваха в гимназията, литературата е, която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, чувстващ човек. Но пък до тази истина докато стигна, време ми трябваше, а и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Неотдавнашна, бивша десетокласничка Ви го казва.
    П.П.: Не съм от типа "Вестник, кафе, цигара" за уплътняване на тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен. Тук, където живея, учениците наричат учителите си на малки имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи: понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си...

І. УЧИТЕЛ

  Гаврата с учителя да не мислите, че е изобретение на днешна България? Има я тази гавра и в дълбока древност, съществувала е може би откакто човекът почнал да се цивилизова и бесовете му го подтиквали първо да се гаври над мечтатели и донкихотовци, над пионери на цивилизацията, които просто не успявал да проумее. Цивилизацията, във всеки случай, започва от уважението към другите, към човека, който не е съгласен с нас; ала как да напредне нация без уважение към учителя и училището? Не всеки титулуван с думата "учител" е учител, това нали ни е ясно; но какво да очаква посветилият се на това поприще, на тази може би най-значима сред значимите длъжности в една национална общност? 

    ...Гледайте, братя, какви сте вие, призваните; не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на този свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на този свят, да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на този свят и е унижено, и това, що е нищо, – за да съсипе онова, що е нещо; та никоя плът да се не възгордява пред Бога... * 

ІІ. ПОЛИТИКА 

  Politike (гр.) 1. Изкуството да се управлява държава. 2. Дейност на властта при вътрешното управление и при международните отношения. 3. Съвкупност от ръководни начала за дейност на държавни или обществени организации, партия, общност и пр. 4. Общият характер, отличителните белези на какъвто и да е вид дейност. 5. Събития, проблеми, теми, вътрешни за страната и от международния живот. 6. прен. Тактично, ловко постъпване, с цел да се постигне нещо; хитрост, пресметливо отношение към отсрещния; ласкателство, угодничество.**

  Тъничка прослойка в съвременното наше българско общество откровено нагли и невежи грандомани, устремени да се облагодетелстват от съществуващото у нас състояние на нещата, превърна понятието политика в мръсна дума. Тази прослойка от двайсетина хиляди парвенюта*** – новобогаташи и курвите им, и ятаците им сред част от интелигенцията, буди отвращение у нормалния гражданин на България, и то отвращение по-силно от отвращението ни към бившите самодоволни апаратчици на Българската комунистическа партия до 1990 г. Защото онова всеобщо омерзение бе съчетано със страх, докато отвращението ни днес е кикот на българи, странящи от всякакъв вид и форма на гражданска ангажираност, странящи като дявол от тамян от политиката, омерзение у наивници, чийто девиз в живота се изчерпва като че ли с познатата от древността фраза "След мен – ако ще и потоп!"

  Хаосът е естествена последица от разрушените кумири, идеали, фалшиви идоли на бившата власт; вместо да избистри смисъла на нравственото като жизнен образ на съвестта (представата за Бог у всекиго от нас), обаче, подир години на лутане за посоката ни на развитие към общество на уж равноправни хора, стана постоянното състояние за българина. Най-трагична от поредицата общонационални загуби у нас е обезсмислянето на живота, превръщането на живота ни от градеж с талант, кураж и надграждане, в дива консуматорска стихия и американизъм в най-пошлия му вид. Ширещата се злостна ирония спрямо всички възможни символи на нацията ни и на държавността сред поколението българи, оформили се като характер след 1990 г., е симптом за зараждаща се все по-отчетливо пъстра маса от учтиви тарикати и нагли мързеливци, склонни да се възползват от създаденото преди тях, като разпродават спастрения от предците им имот, готови да благоденстват на чужд гръб и за чужда сметка със самочувствието на аристократи и връх на цивилизацията.

ІІІ. КУФАР

  
  Имах около час, преди да карам още два учебни часа по литература в единадесети клас, та седнах в кипрото кафене срещу училището, колкото за една цигара. Нямаше други клиенти, зад витринката по-младичката от двете жени ми направи по мой вкус силно кафе, усмихна се, докато ми подаваше захарницата. Стана ми някак ведро от усмивката й, и за да не се изкушавам от хубостта й, обърнах гръб към витринката й. Болеше ме глава, а ето – от една само мимолетна усмивка взе, че ми мина.

  Четири пластмасови маси са наредени на тротоара. Само на моята маса обаче има покривчица и чист пепелник. Чувствам се почетен, уважен, въпреки че е мразовито и слънцето едва-едва пробива през надвисналите оловно дъждовни облаци. Снощи синоптиците от телевизията обещаха, че ще днес яко ще вали. Група от неколцина – от тях тримата – бивши мои осмокласници, вече ученици в местно автотранспортно училище, се настани на съседната маса със закуски в ръце. Поздравиха ме; кимам учтиво, като към мои добри стари приятели. И откривам, че на най-далечната маса, в отсрещния край е седнал опърпан брадясал мъж. Появиха се и две съвсем млади майки – девойчета почти, с бебешки колички. Едната остана при бебчетата, другата дойде да купи нещо. Брадясалият взе да подкача онази, дето остана при бебчетата; подхвърля й уж любезно, а с гадничък подтекст: "Ай, какви бебета! Ай, каква хубава майка, бе-е! Кой ли я гали тази хубава майка в леглото, кой я гушка и ощастливява?"

  Отминаха онези две с количките си, свиха зад ъгъла; човекът – млад мъж, стана и той, тръгна подире им, па взе, че се върна. И сега чак видях, че или е пиян, или е от обичайните за крайния ни квартал наркомани. Ала не ще е тукашен, не ми е позната физиономията му. И се обръща учтиво към мен на Вие:

  – Да имате една цигара да ме почерпите?
  – Имам – казвам, – но няма да ти дам.

  Направи кисела гримаса, тръгна да си ходи, пък се спря, замисли се, обърна се и отдалече ей така взе да ми говори:
  – Можеше поне да излъжеш, че нямаш цигари, а ти какво направи! Защо обиждаш? Защо не ме излъга?
  – Че що да те лъжа! – казах. – Просто няма да ти дам цигара, и толкоз.
  И тогава момъкът изтърси фразичка, заради която фразичка разстилам сега тази банална ситуация.

  – Куфар! – озъби ми се. – Ти си един куфар, не се ли виждаш? Е га си куфара! – И се запъти, ама вече не подир момичетата с количките, а към съседното кафене.

  Обърнах се към онези от съседната маса:

  – Чухте ли?
  – Да – рекоха в хор трима от компанията . – Всичко чухме, господине.

  В новелата, която ме занимава тези четири-пет дни напоследък, има такова едно подреждане и пренасяне на прашасали овехтели куфари. Дали си заслужава да я възпроизвеждам останалата в миналото, но и до днес непокътната лична история? Това се питам. Както и един друг въпрос, важен за отношението към Любовта, но и към Човеколюбието – в частност: Толкова храброст ли се иска, за да речеш просто "Не!" с поглед ясен към човека отсреща, без да се гънеш, без да го мамиш? Ей тъй, категорично Не! – което, мисля си, е важна част от уважението, дори когато не сме благосклонни към този човек.

IV. ЛИТЕРАТУРА

В отговор на Непознатата дама

  Във въображението си почти всички май живеем много по-интензивно отколкото в реалността. "Всичко е в мнението – твърди един, когото чат-пат препрочитам****, и продължава: – Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна ни е ползата от тях, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината". Животът е страхотен подарък. И всички ние сме актьори на тази сцена, дори когато не го съзнаваме. Перифразирам преизвестната мисъл на г-н Уилям Шекспир, който пък най-вероятно цитира някой от по-древните мъдреци. Защото – предполагам – истините за човешката ни природа и участ отдавна са казани, отпреди хилядолетия, и то от умни хора, които далеч по-талантливо от нас, повърхностните разхвърляни днес и тук българи или европейци – ако повече ви харесва, са изследвали и мъдро обсъждали света.

  Грехът си е грях. В младостта човек не е дотолкова склонен да се съобразява с Нейно величество Любовта, и в плен на разни хитри и смели проекти, първо себе си ощетява, а най-жестоко наранява точно онези хора, които го обичат. Щом любов нямам, нищо не съм – има го в Библията. Реших, че няма да е излишно да извадя този писан отдавна текст пак на видело. Още повече днес, когато консуматорската стихия, присаденият в България див и алчен американизъм не само в живота, а и в литературата нанася яки поражения. Мощна група приятели и дами сред днешните умни поети, например, настоява: Поезия може да се твори и като игрословица – с хербаризирани, изсушени, дървени фрази и символи, които кодират естественото, отчайващото вълнение в логични ребуси.

  Ами нашумелите сапунени сериали за какво настояват?! Серията романи "Хари Потър" – и то си е преди всичко бизнес. Бизнес с какво? С изсмуканите из пръсти сюжетни конструкции, със съчетание от заимствани из митове и легенди образи. Новелата на неизвестния по онова време в руските литературни кафенета Фьодор М. Достоевски "Бедни хора", романът "Мадам Бовари", романът "Ана Каренина" на граф Толстой, драмите и разказите на д-р Антон П.Чехов, на Мопасан са все зов за човечност. И как да спра да си мисля, че стойностна литература напук на всякакви модни приумици се твори само с кървящо, окъпано в отчаяние и възторг сърце!

  Бъдете здрава! А какво ще правя ли? Ами отивам при моите хубостници, на които никак, ама никак не им се чете художествена литература, понеже – уверяват ме! – от измислени истории няма смисъл; а пак аз ще опитвам пак и пак да ги убеждавам, че литературата в основата си не е измислица, не е просто някаква си там философия на търговците в храма, а пулсиращо кървящо сърце.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 15 oct. 2019

____
* Из послание на ап. Павел до учениците му.

** Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 

*** От фр. parvenu – Който се е издигнал бързо в обществото вследствие на обстоятелства, без да има духовните качества, навици и култура за това.

**** Марк Аврелий, "Към себе си", бълг.изд. 1986 г., из Втора книга, Записка 15, правена в Карнунт (най-вероятно военен лагер или крайградска вила на императора на Рим от март 161 г. до Чумната епидемия през 177 г., която вероятно и него отнася в гроба). Бел.м., tisss.