ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ

 ГОЛЯМОТО

НЕДЕЛНО ПРАНЕ

Тук всичко се прави така, че да ти е трудно, гадно, гнусно и мизерно. Това е България днес. Имаме най-разкошната на света природа, която куцо и сакато с пот на чело се пробва да унищожи. И като че успяват. Родоотстъпничеството е суров битов реализъм, подтик за емиграция в чужбина, само да си по-далече оттук.

Започва голямото неделно пране.
"Мръсните гащи и ризи вадете" –
нарежда майката с подутите колене
и сапунена пяна до раменете.

Първи, разбира се, пристъпя смутен
големият син. Той носи... сутиен,
и дузина дамски пликчета носи
на моми дългокоси
големият син студент.

Поглеждат го презрително,
строго осъдително, заплашително.
Чува се: "Да-а-алече ще иде!
Е-е-ето ги значи неговите книги,
ето го значи неговото учение.
Ама че поколение!"

Естествено изръмжалият е бащата,
който здраво се е подпрял на вратата,
пиян-залян,
с мазния си каскет голям,
стоящ на главата му като тиган.
Той носи потника си протрит
с мирис на пор и кромид.
Потника мишките го изблизали
заради солта, която на всяка твар е нужна,
види се, и други живинки са го гризали
и вероятно са си живели задружно...

"Този потник му е от армията ни спомен" –
намесва се бабата и вади огромен
кървавочервен вълнен сукман.
Сукманът е като бойно знаме развян
и бухнат в коритото със сапуна,
докато бабата се криви като маймуна
и се щура наоколо, и се киска,
като изкукуригала вече народна артистка:
"От този мой исторически сукман
трепереше някога хайдушкият ни балкан".

Ето че и дядото се показва;
по вида му личи, че го свива язва –
кисел, сърдит, махмурлия, немит,
той избухва като гърне с динамит
и захваща да плещи разни простотии,
като същински депутат в Парламента.
Знаят му илача и бързо го успокояват,
като му връчват шише домашна ракия.

И ораторът се умилява,
ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак
ползва момента да дръпне паметна реч:
"Българийо, и ризата от гърба ми взеха!
Тя нашта свърши се веч".

Последна, то се знае! – е дъщеричката,
и какво ли пък мъкне в полите си тя?
"О боже! – възмущават се роднините. –
Кога роди, бе? Казвай коя е гадината,
кой е щастливият баща!"

И ето го на – извряква в коритото
току-що роденото, недоубитото,
недоудавеното българско дете.
И майка му, милата, кисело тръсва:
"Сега на кой тарикат да го кръстим,
да се знае, че не е копеле,
а да помни чие е, кога порасте!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 oct. 1987 – edited by 16 oct. 2019