ПРИПИСКИ ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

ПРИПИСКИ ПО

БЕЛИТЕ ПОЛЕТА

   

     ПРЕДИСЛОВИЕ

   

  Дебелакът:

  – Айде пак Многострадална Геновева! Създаваш си въображаем образ, слушащ чалга, с мерцедес, златен ланец, дебел врат, представяш го грозен, зъл и тъп и заявяваш, че си негов антипод. А бе, подсъзнателно изпитваш крещяща нужда да се възвисиш чрез тази мисловна акробатика в собствените си очи, бре човек, да дадеш в мисловната си обител смисъл на животеца си. Автотерапия е, но никак не е елегантна, нито е артистична, липсва й финес. Въпросът е дали се сещаш, че е автотерапия.

 Авторът:

  – Нали не очаквате да ставам адвокат на мой текст, който не Ви допаднал! Ако виждаш автора, а не виждаш срещу кого от множеството и срещу каква машина за манипулиране е учителят – ако е учител, не чиновник, та ако не виждаш това, вероятно причината е в зле написания текст. Майната му на текста! Ще имам предвид мнението Ви. Желая крепко здраве и честит живот!

  Непозната дама:

  – Малко по-голяма съм от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература оставиха най-дълбока следа у мен; и сред мъглата от всички науки, с които ни занимаваха в гимназията, литературата е, която ме изгради като четящ, търсещ, мислещ, чувстващ човек. Но пък до тази истина докато стигна, време ми трябваше, а и някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Неотдавнашна, бивша десетокласничка Ви го казва.
    П.П.: Не съм от типа "Вестник, кафе, цигара" за уплътняване на тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен. Тук, където живея, учениците наричат учителите си на малки имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи: понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си...

І. УЧИТЕЛ

  Гаврата с учителя да не мислите, че е изобретение на днешна България? Има я тази гавра и в дълбока древност, съществувала е може би откакто човекът почнал да се цивилизова и бесовете му го подтиквали първо да се гаври над мечтатели и донкихотовци, над пионери на цивилизацията, които просто не успявал да проумее. Цивилизацията, във всеки случай, започва от уважението към другите, към човека, който не е съгласен с нас; ала как да напредне нация без уважение към учителя и училището? Не всеки титулуван с думата "учител" е учител, това нали ни е ясно; но какво да очаква посветилият се на това поприще, на тази може би най-значима сред значимите длъжности в една национална общност? 

    ...Гледайте, братя, какви сте вие, призваните; не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на този свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на този свят, да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на този свят и е унижено, и това, що е нищо, – за да съсипе онова, що е нещо; та никоя плът да се не възгордява пред Бога... * 

ІІ. ПОЛИТИКА 

  Politike (гр.) 1. Изкуството да се управлява държава. 2. Дейност на властта при вътрешното управление и при международните отношения. 3. Съвкупност от ръководни начала за дейност на държавни или обществени организации, партия, общност и пр. 4. Общият характер, отличителните белези на какъвто и да е вид дейност. 5. Събития, проблеми, теми, вътрешни за страната и от международния живот. 6. прен. Тактично, ловко постъпване, с цел да се постигне нещо; хитрост, пресметливо отношение към отсрещния; ласкателство, угодничество.**

  Тъничка прослойка в съвременното наше българско общество откровено нагли и невежи грандомани, устремени да се облагодетелстват от съществуващото у нас състояние на нещата, превърна понятието политика в мръсна дума. Тази прослойка от двайсетина хиляди парвенюта*** – новобогаташи и курвите им, и ятаците им сред част от интелигенцията, буди отвращение у нормалния гражданин на България, и то отвращение по-силно от отвращението ни към бившите самодоволни апаратчици на Българската комунистическа партия до 1990 г. Защото онова всеобщо омерзение бе съчетано със страх, докато отвращението ни днес е кикот на българи, странящи от всякакъв вид и форма на гражданска ангажираност, странящи като дявол от тамян от политиката, омерзение у наивници, чийто девиз в живота се изчерпва като че ли с познатата от древността фраза "След мен – ако ще и потоп!"

  Хаосът е естествена последица от разрушените кумири, идеали, фалшиви идоли на бившата власт; вместо да избистри смисъла на нравственото като жизнен образ на съвестта (представата за Бог у всекиго от нас), обаче, подир години на лутане за посоката ни на развитие към общество на уж равноправни хора, стана постоянното състояние за българина. Най-трагична от поредицата общонационални загуби у нас е обезсмислянето на живота, превръщането на живота ни от градеж с талант, кураж и надграждане, в дива консуматорска стихия и американизъм в най-пошлия му вид. Ширещата се злостна ирония спрямо всички възможни символи на нацията ни и на държавността сред поколението българи, оформили се като характер след 1990 г., е симптом за зараждаща се все по-отчетливо пъстра маса от учтиви тарикати и нагли мързеливци, склонни да се възползват от създаденото преди тях, като разпродават спастрения от предците им имот, готови да благоденстват на чужд гръб и за чужда сметка със самочувствието на аристократи и връх на цивилизацията.

ІІІ. КУФАР

  
  Имах около час, преди да карам още два учебни часа по литература в единадесети клас, та седнах в кипрото кафене срещу училището, колкото за една цигара. Нямаше други клиенти, зад витринката по-младичката от двете жени ми направи по мой вкус силно кафе, усмихна се, докато ми подаваше захарницата. Стана ми някак ведро от усмивката й, и за да не се изкушавам от хубостта й, обърнах гръб към витринката й. Болеше ме глава, а ето – от една само мимолетна усмивка взе, че ми мина.

  Четири пластмасови маси са наредени на тротоара. Само на моята маса обаче има покривчица и чист пепелник. Чувствам се почетен, уважен, въпреки че е мразовито и слънцето едва-едва пробива през надвисналите оловно дъждовни облаци. Снощи синоптиците от телевизията обещаха, че ще днес яко ще вали. Група от неколцина – от тях тримата – бивши мои осмокласници, вече ученици в местно автотранспортно училище, се настани на съседната маса със закуски в ръце. Поздравиха ме; кимам учтиво, като към мои добри стари приятели. И откривам, че на най-далечната маса, в отсрещния край е седнал опърпан брадясал мъж. Появиха се и две съвсем млади майки – девойчета почти, с бебешки колички. Едната остана при бебчетата, другата дойде да купи нещо. Брадясалият взе да подкача онази, дето остана при бебчетата; подхвърля й уж любезно, а с гадничък подтекст: "Ай, какви бебета! Ай, каква хубава майка, бе-е! Кой ли я гали тази хубава майка в леглото, кой я гушка и ощастливява?"

  Отминаха онези две с количките си, свиха зад ъгъла; човекът – млад мъж, стана и той, тръгна подире им, па взе, че се върна. И сега чак видях, че или е пиян, или е от обичайните за крайния ни квартал наркомани. Ала не ще е тукашен, не ми е позната физиономията му. И се обръща учтиво към мен на Вие:

  – Да имате една цигара да ме почерпите?
  – Имам – казвам, – но няма да ти дам.

  Направи кисела гримаса, тръгна да си ходи, пък се спря, замисли се, обърна се и отдалече ей така взе да ми говори:
  – Можеше поне да излъжеш, че нямаш цигари, а ти какво направи! Защо обиждаш? Защо не ме излъга?
  – Че що да те лъжа! – казах. – Просто няма да ти дам цигара, и толкоз.
  И тогава момъкът изтърси фразичка, заради която фразичка разстилам сега тази банална ситуация.

  – Куфар! – озъби ми се. – Ти си един куфар, не се ли виждаш? Е га си куфара! – И се запъти, ама вече не подир момичетата с количките, а към съседното кафене.

  Обърнах се към онези от съседната маса:

  – Чухте ли?
  – Да – рекоха в хор трима от компанията . – Всичко чухме, господине.

  В новелата, която ме занимава тези четири-пет дни напоследък, има такова едно подреждане и пренасяне на прашасали овехтели куфари. Дали си заслужава да я възпроизвеждам останалата в миналото, но и до днес непокътната лична история? Това се питам. Както и един друг въпрос, важен за отношението към Любовта, но и към Човеколюбието – в частност: Толкова храброст ли се иска, за да речеш просто "Не!" с поглед ясен към човека отсреща, без да се гънеш, без да го мамиш? Ей тъй, категорично Не! – което, мисля си, е важна част от уважението, дори когато не сме благосклонни към този човек.

IV. ЛИТЕРАТУРА

В отговор на Непознатата дама

  Във въображението си почти всички май живеем много по-интензивно отколкото в реалността. "Всичко е в мнението – твърди един, когото чат-пат препрочитам****, и продължава: – Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна ни е ползата от тях, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината". Животът е страхотен подарък. И всички ние сме актьори на тази сцена, дори когато не го съзнаваме. Перифразирам преизвестната мисъл на г-н Уилям Шекспир, който пък най-вероятно цитира някой от по-древните мъдреци. Защото – предполагам – истините за човешката ни природа и участ отдавна са казани, отпреди хилядолетия, и то от умни хора, които далеч по-талантливо от нас, повърхностните разхвърляни днес и тук българи или европейци – ако повече ви харесва, са изследвали и мъдро обсъждали света.

  Грехът си е грях. В младостта човек не е дотолкова склонен да се съобразява с Нейно величество Любовта, и в плен на разни хитри и смели проекти, първо себе си ощетява, а най-жестоко наранява точно онези хора, които го обичат. Щом любов нямам, нищо не съм – има го в Библията. Реших, че няма да е излишно да извадя този писан отдавна текст пак на видело. Още повече днес, когато консуматорската стихия, присаденият в България див и алчен американизъм не само в живота, а и в литературата нанася яки поражения. Мощна група приятели и дами сред днешните умни поети, например, настоява: Поезия може да се твори и като игрословица – с хербаризирани, изсушени, дървени фрази и символи, които кодират естественото, отчайващото вълнение в логични ребуси.

  Ами нашумелите сапунени сериали за какво настояват?! Серията романи "Хари Потър" – и то си е преди всичко бизнес. Бизнес с какво? С изсмуканите из пръсти сюжетни конструкции, със съчетание от заимствани из митове и легенди образи. Новелата на неизвестния по онова време в руските литературни кафенета Фьодор М. Достоевски "Бедни хора", романът "Мадам Бовари", романът "Ана Каренина" на граф Толстой, драмите и разказите на д-р Антон П.Чехов, на Мопасан са все зов за човечност. И как да спра да си мисля, че стойностна литература напук на всякакви модни приумици се твори само с кървящо, окъпано в отчаяние и възторг сърце!

  Бъдете здрава! А какво ще правя ли? Ами отивам при моите хубостници, на които никак, ама никак не им се чете художествена литература, понеже – уверяват ме! – от измислени истории няма смисъл; а пак аз ще опитвам пак и пак да ги убеждавам, че литературата в основата си не е измислица, не е просто някаква си там философия на търговците в храма, а пулсиращо кървящо сърце.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 15 oct. 2019

____
* Из послание на ап. Павел до учениците му.

** Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 

*** От фр. parvenu – Който се е издигнал бързо в обществото вследствие на обстоятелства, без да има духовните качества, навици и култура за това.

**** Марк Аврелий, "Към себе си", бълг.изд. 1986 г., из Втора книга, Записка 15, правена в Карнунт (най-вероятно военен лагер или крайградска вила на императора на Рим от март 161 г. до Чумната епидемия през 177 г., която вероятно и него отнася в гроба). Бел.м., tisss.