вторник, 1 октомври 2019 г.

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

ВСИЧКО ДУХОВНО 
ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и Българските възрожденски автори, се чувствам като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние този факт.

  Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват – посягат със зъби и нокти към мен, настръхват, излъчват на моменти чиста омраза. Що да сторя? Изслушвам внимателно, гледам уж с кротост и благост, а сърцето ми се качва в гърлото.

  Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, е всепобеждаваща? Ай, колко дивна посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, за да не изгубиш тези млади неандерталски душици за своята кауза, Учителю! Изпробвам разни похвати да ги привлека и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са толкова хаотични, склонни да приемат наглостта за свободомислие. Такива ми идват от рода си, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за тези две учебни години съм успял да ги науча! Може би драматизирам, може би представям нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите, виждам, вдигат ръце; доколкото разбирам, част от моето поколение приема задаващата се напориста млада ругаеща и лакома паплач с погнуса. И то е още по-лошо. Все пак това са наши рожби, най-ценното, което Българската нация все още има налице, докато съвсем не сме ги изгубили.

  Всеки от тези младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в злото, ала те не са родени с посредствеността и с озлоблението си; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, по рождение всеки е склонен към доброто, съжалява, че се показал лош. Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка, и този факт събужда у мен странна любов. Дразня се, но ги обичам, защото те са мои деца, наши деца, объркани от хаоса в държавата ни, завладяна от посредственици.

  Общество, род, семейство, които не успяват да изградят човеколюбив модел на поведение у младите, са обречени. Училището като институция е последната нежна преграда пред войнстващата грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес духовни хора на нацията. Не, не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата и младежите ни всъщност са най-ощетените. На тях униженията тепърва им предстоят. Нашето поколение обръгна на издевателствата, за сегашните млади българи ми е жал. 

  Всичко духовно се обругава в тази днешна наша Родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако този стил не променим?!
       
  Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха миналата вечер по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак не сме България!" Кога е сниман филмът! Ако тези дни ме попитат какво е за мен България, бих отвърнал с известната реплика на Роналд Рейгън (посредственият холивудски артист я изрече за някогашния Съветски съюз, и като че с тази реплика спечели най-високия пост в проспериращия Западен свят), та ето какво бих отговорил: Моята България ли! Моята България са превърнали за 25 години*** в Империя на Злото, късче райска земя, окупирано в американски стил, изразяващ се чрез фразичката "Като си умен, що си беден!" и друга една, долетяла пак от същото място: "Което не се купува с пари, купува се с много пари". Вероятно Висш разум праща на духовно каторжничество душите, извършили най-тежък грях в предишния си живот, заточава ги след инкарнацията** един вид като възмездие да заживеят с участта на обикновения българин.

  Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от пътници тролейбус или автобус. Задух страшен... Разказват ми история, която от години слушам в разни версии, а историята всъщност е една и съща. Петима-шестима около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища, двама-трима от тях завардват изходите на тролея или автобуса, останалите тръгват да изтръскват от джобовете и чантите на пътниците всичко ценно. Не се и крият. Не би могло да се каже, че крадат – те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти дрехата, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, трябва да си благодарен, че не ти се налага да плащаш глоба в местната полиция или в общината, че не си опазил личните си документи. 

  Мнозина съседи и колеги са я платили тази глоба от 50 лева – общинска такса, че преживели унижението – тролеят или автобусът им се оказал превзет на абордаж от съвременни пирати посред бял ден. Не крадат сякаш, ами си вършат работата: изскубват от врата на жена ти, дъщеря ти, от пръстите, от китката на ръката й, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до теб, измъкват дребните парици от пазвата й. Наплашени, българите – здрави-прави мъже, се извръщат да не гледат, заничат навън през стъклата в очакване на реда си да бъдат и те пребъркани. Вече няма протест, няма жалби, оплакване до полицията, никой вече не се възмущава, не надига глас, да не би да му налети някой с нож или с метална тръба.

  "Предупредих го хем – захваща Георги Въргов, – беше бая възрастен. Викам му: внимавай, циганите се качиха да ни тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, натиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче – вайка се, моли ги да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са, документите да му върнат. А рейсът – пълен с народ! И всички си траем. Защото ония са с ножове, пък са все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Взеха му документите, трийсет лева имаше... Прибраха му трийсетте лева. Плаче завалията, сърцето ми се къса! Да беше, да беше около 75-годишен, болнав, едва стои на крака. Да го питаш къде е тръгнал!"

  – Към гробищата, къде! – обажда се Димитър Димзов от съседния вход.

  Такива случаи са всекидневие не само по линиите „26” и „6”. Хиляди са между нас пострадалите българи. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият грабеж посред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от населението на четирите гета. Циганин ако открадне от своите, циганите сами ще го пречукат от бой; виж, ако открадне от българин, според техните традиции, за тях е геройство. Ей това е солидарност!  Крадат от българина, едва преживяващ с мизерна пенсия или оскъдна заработена с труд и унижения заплата. Богаташите, при които нашият българин се труди, често са българи, но не ползват общински транспорт, не живеят в панелка край циганска махала. Луксозните им коли, луксозните им домове – не дом, а имение, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да си мечтаят да станат като тях, а младежта ни сякаш умира от желание да ги следва в пренебрежението им към всичко българско. Възгордяване – най-тежкият сред Седемте смъртни гряха според Библията, вече ни залива отвсякъде.


  Мисля, че това е подла, отвратителна война срещу моя народ. Навират ти в очи онова, което вони на Столипиново, за да мразиш циганина. Не са крадливи всички цигани, но значителен процент от тях просят, проституират, крадат, продават дрога на дечурлигата и младежите ни, мародерстват, изнудват, мамят, насилват, бият... И съм склонен да вярвам, че някой ни навира екзотичния манго в лицето само за да не проумеем кой е облагодетелстваният от унизителното ни положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди. 

  Няма случайни неща!

  Кокошкари мародерстват из транспортните линии на Пловдив. Може би това е от Сценария по разграждане на Отечеството ни чрез противопоставяне на етносите?! Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц Чарлз някой си кацна насред гетото Столипиново с двайсет и шест екипа наперени западни репортери, за да го снимат как се разхожда като щъркел сред помийните локви и купищата ями със смърдящ боклук, да го види светът, но и обикновеният човек да види колко го е еня за бедните в България.

  Европейската общност чрез благотворителни институции проявява загриженост преди всичко към тукашните цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е назидаван за лошо отношение към т.нар. малцинства. Говорят за нарушените им права, и вероятно с основание говорят; но за правата на обикновения българин данъкоплатец, понасящ на гърба си тегобите на тресящата се от корупция днешна България, като че ли в Европа никой зъб не обелва.
И какво излиза! Българинът си казва: Не стига, че плащам данъци, електричество, отопление, вода на този кофти човек, не стига, че съм най-униженият в моето отечество, най-пострадал от золуми, мързел, гюрултия, ами и Европа ме съди, че не съм му бил сервирал, не съм му почистил задника, когато за себе си и старците си имам колкото да оцелея. Защо тогава тук да си раждам децата!

  Не желая да мразя, очевидно някой има изгода от това състояние на нещата тук, в моята България. И този някой живее в разкошно имение извън моето родно място, извън Отечеството ми, а тук усилена дейност развиват слугите му, отродници от Българския ни корен. Парадокс ли е? До 1878 г. българите сме най-многолюдният и населяващ обширни територии на Балканите етнос. Северна Гърция, европейската част на Турция, Македония край реката Вардар, Източна Сърбия – областите около Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, селища край делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа днес са територии, където живеят вече други хора, небългари. А както е в Турция, Гърция и в озлобената срещу България новоизлюпена по сръбски тертип "Древна Македония" – и българи да са, назовават се с името на друг етнос. В Одрин, например – някога един от най-българските градове, днес живеят едва три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население всичките ни съседни нации. Добро ли е или лошо не зная, но Българският ген е населил полуострова ни с трудолюбиви хора, които чувствам родственици. Както щат да си се назовават, разбирам, че са българи, защото живеят с националните ни традиции,  с древните български митове и легенди, простичко и разумно като българи помежду си.

  Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, ала носим своите особености, като опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви се харесва), присъщи на някогашните траки, които все враждували помежду си и ставали лесна плячка за ловки чужденци, нахълтали тук да се разпореждат с живота и земята ни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 8 uni 2001 – edited by 1 oct. 2019
___
* Човекоядци.
** Прераждането. 

*** Когато бе писан настоящият текст. Бел.м., tisss.

неделя, 29 септември 2019 г.

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд, такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.
Една жена с червен чадър пресича
пространството край шадравана. 
Тихо е.
Ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците,
в небето само облаци. 
Не зная как
сам с лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?
(поляна горска, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,
днес в тази длан как нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.
Ала със думи следвам твоите устни,
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен... и ненаситна жажда
да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора,
и всичко там в мълчание изтича.
Над Пловдив няма птици. Иде Зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2 noe. 1976 edited by 29 sep. 2019
–––
* Писах този текст на прима виста в голямата стая с четирите бюра на "Комсомолска искра" към пет часа надвечер. Беше мрачен, тъжен и кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, бях слязъл за малко преди това до хлебарницата долу и за чаша кафе от близкия ресторант "Астория", и тогава видях едни светли очи, втренчени в мен от лицето на млада жена, което ме прониза като електричество, развълнува ме внезапно и много силно. Това е текст за безнадеждно отлетялата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков, колегата ми от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия сборник. Бел.м., tisss.

събота, 28 септември 2019 г.

МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ*

    21.12.2004.

  Втори ден подир Игнажден, от т.нар. мръсни или бесовски дни след Бъдни вечер, според народното поверие, когато наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да съм религиозен, откривам християнската философия по-възвишена сред образи на претенциозното невежество, озлобление, завист, алчност. Не съм никога досега, и занапред не се виждам да се кръстя пред олтар, свещи или икона; и не защото не съм религиозен, а защото то е външен знак, но пък съм вярващ, вярвам в Доброто, особено когато виждам духовен невежа, който се бие в гърди и все повтаря: аз съм философ-психолог, аз съм Сократ, аз съм Христос, аз съм Достоевски на днешното време, аз съм новатор, демократ, хуманист.

  Но как да обясня на моите 19-годишни дванайсетокласнички (19 дами), че между властници и учител противостоенето е открай време?! Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, което им казвам по Литература и Роден език, се изчерпва ученето им. Към света и помежду си, меко казано, съвсем не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но какво ли добро са видели те досега извън дома си, какво ли по-гръмко заявено освен гръмогласна жлъч и простотия! А то е фронт между духовност и всекидневна гавра с Десетте Божи заповеди тук, в България. 

  Усещам се понякога островче в океан от помия, случаен минувач покрай магазин с лъскави дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак, сантиментално уязвими душици – Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче така назлобяват срещу самото учене. Не можеш насила да си им Учител, то е като любовта: ако не те разбират и не те следват, когато опитваш да им разкажеш за разликата между добро и зло, най-нормалното е да те гледат с празни очи – и теб, и стремежа ти да си нещо повече от възгордял се некадърник, при това дипломиран невежа, което е печална версия невежество – вдига скандали, разпалва войни там, където войнствената поза е кощунство, ала го държи във фокуса на общественото внимание. 

  Вчера първият от двата ми учебни часа в този XII клас мина да слушам учениците как се дърлят помежду си, да ги успокоявам, да изясняваме какво е общото между Паисиевото "О неразумни и юроде" и "Българино, знай своя род и език" с онези техни кремчета, мазила, гримчета, аксесоари от тенеке и фалшиво злато, прически, дрешки, обущенца, както и със заимствания от капризни глезли в нашата естрада див непукизъм. Що да им река! Пошлият Азис ги очаровал с песните, костюмите, с циркаджилъците си – икона на непукизма, с успехите си по света, в топ-класациите на ЕмТиВи бил, научавам от тях. Надупилият се срещу лобното място на Апостола Левски сладкопоен Азис от онзи огромен афиш насред София им лежи на сърце. 

  Мога и да отстъпя, но как да приема отвращението им към Училището! И кога ли от любознателни дечица са станали варварите в храма? – питам себе си, не питам тях. Тези български девойчета са цел на пошлостта. Пошлостта в царствени одежди шества из моята България вече толкова време, и как горките да приемат любовта за висша духовност, за отношение към света, но не като бяс за консумиране, това ми е проблемът. Горчиви дни, мръсни дни на притеснение.
   
   28.12.2004.

  Рефлексът за писане, за сътворяване на свят от чувства, образи и размишления е вроден не у всекиго, макар у всекиго от нас да е заложена възможността да усеща духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми показаха стихчета; от тях едната, според мен, е талант, на който му предстои да се развие. А пък съпоставянето между лъже-твореца и човека с талант ми вади очите. Странно наглед, у т.нар. "поетеси" – набедени за поетеси от колегите, но без дарба, според мен, прави впечатление добре подредената форма, зад която обидно лъщи скучно съдържание. У талантливия като че съдържанието по-често пренебрегва формата, понякога текстът му, погледнат отгоре-отгоре, даже и не напомня на стихотворение, но атмосферата е интензивна – лицето, характера, неявните затаени очаквания на автора откривам, каквото и на повърхността да не казват думите, и това вълнува.  

  Сиви дни. Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори, едва-едва напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: Можеш ли да си щастлив, когато мамиш първо света, сетне себе си? Страшно е да речеш на некадърника, че е некадърник, а още по-жестоко е сам да го открие. Злополучният фалшив философ-психолог, комуто са предоставили трибуна в местната пловдивска телевизия, ми е илюстрация за духовната смрад около подобни объркани, зловещи в самолюбието си отчайващи персони, копие на някогашен партиен секретар и верен доносник, др. Вся и всьо от катедрата по Марксизъм в местния университет около 1985 година.   

  Опитът да издам книга** на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста – факти, образи на простовати обикновени българи и претенциозни политици, както и купища сюжети съм взел от реалността, описал съм ги тъй, както ги възприемаме мнозинството доверчиви българи, по-скоро: предугадил съм ги още далеч преди да се доразвият като хищници. За политиците по върховете на властта днес говоря. 
  
  17.01.2005.

  Обикновеният човек е беден и самотен, защото съвестта и честта му са си у него; докато хищниците шетат на глутници, търсят кого да бастисат, жертва си търсят. Не открият ли кого да бастисат, захващат да се ръфат помежду си. 

  А аз жертва ли съм? То не е въпрос към света, себе си питам. Самодоволен, горд, че успял да ме излъже и завлече с пари, които отделих от мизерната си учителска заплата заради мечтата да си видя книгата отпечатана, neчатарят вече побърза да обяви на всеослушание пред онези, които му се радват: Да! И нищо чудно да е прав.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited by 28 sep. 2019
–––
Мръсни дни, Поганни дни, Некръстени дни от 25 декември до 6 януари наричат няколкодневен (най-често 12-дневен) период в Българския народен календар, вж. http://videlei.com/articles/details/mrasnite-dni-ot-koleda-do-yordanovden/312 
** "Историйките на ученика Ламски" – книгата, която писах в течение на десет години, от 1994 до 2004 г. Докато не измъкна всичко, което можеше да измъкне от мен, наглецът ми вървеше по петите, звънеше ми посреднощ да проси пари, а сетне взе да иска още и още пари отгоре, та реших да прекъсна цялата тази мъка, просто отказах се от мечтата да си видя книгата отпечатана. Бел.м., tisss.

петък, 27 септември 2019 г.

ЕСЕН

ЕСЕН

Как есенно листата остаряват,
къде сте, луди пролетни зари –
зеленото във златно преминава
и в алено обагрено дори.

Усещам и как в бъчвите набъбва
на виното грехът и мъдростта
и вече няма за къде да бързам –
по-всеотдайна става любовта.

Отварят се зарасналите рани,
мълчание нахлува изведнъж
и мъртвите приятели в дома ми
се връщат кротко с мириса на дъжд.

В такива дни, в такава глуха есен
разплакана си тръгва младостта,
под облаци с ята на юг понесени
изгрява непривична яснота.*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 noe. 1972 edited by 27 sep. 2019
–––
Няма по-плодна земя за поезията от Тъгата, открих това още докато бях студент в София. Запомнете, щастливите хора не пишат стихове! В тъгата се откриват хоризонтите на света: внезапно разбираш колко много духовни братя и сестри си имаш, а пустините се изпълват с копнеж и ромон на ручеи. Беше поема със заглавие "Стая". През 1973 г. редакторът от пловдивското издателство Иван Николов (1937-1991) публикува в списание "Тракия" бележка за този и друг пак мой текст, все приятни неща писа. През 1974 г. поемата от 15 строфи излъчиха в предаването "Поетична дъга" на Радио София – пусна го поетесата Рада Александрова (1943), с която Михаил Берберов ме запозна долу, в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5. Хонорара пропуснах да взема. На писането на стихове никога май не съм гледал като на източник за приходи. От далечната 1982 г. някогашната поема придоби този вид. Бел.м., tisss.

КОСЕНАТА ТРЕВА

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче,
а колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава
нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче

и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!
*


Пловдив – столица на културата, Европа 2019  

Plovdiv, 4 noe. 1971 – edited by 27 sep. 2019
–––
* Тези дванайсет реда са в отговор на разни неблагополучия, мои и на семейството ми, след като жена ми в усилието да си намери редовна работа в моя роден град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но живеехме, макар и не безопасно: жена ми се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов (1934-1988) на именния си ден през 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както казваше. Видя бял свят този текст чрез сборника "Сутрин рано", издание от 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.

четвъртък, 26 септември 2019 г.

ХЛОРОФИЛ

ХЛОРОФИЛ

Боли ли я косената трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.

През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил
лице заровил и в калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й докрая.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 sep. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...