ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

ВСИЧКО ДУХОВНО 
ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и Българските възрожденски автори, се чувствам като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние този факт.

  Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват – посягат със зъби и нокти към мен, настръхват, излъчват на моменти чиста омраза. Що да сторя? Изслушвам внимателно, гледам уж с кротост и благост, а сърцето ми се качва в гърлото.

  Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, е всепобеждаваща? Ай, колко дивна посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, за да не изгубиш тези млади неандерталски душици за своята кауза, Учителю! Изпробвам разни похвати да ги привлека и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са толкова хаотични, склонни да приемат наглостта за свободомислие. Такива ми идват от рода си, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за тези две учебни години съм успял да ги науча! Може би драматизирам, може би представям нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите, виждам, вдигат ръце; доколкото разбирам, част от моето поколение приема задаващата се напориста млада ругаеща и лакома паплач с погнуса. И то е още по-лошо. Все пак това са наши рожби, най-ценното, което Българската нация все още има налице, докато съвсем не сме ги изгубили.

  Всеки от тези младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в злото, ала те не са родени с посредствеността и с озлоблението си; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, по рождение всеки е склонен към доброто, съжалява, че се показал лош. Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка, и този факт събужда у мен странна любов. Дразня се, но ги обичам, защото те са мои деца, наши деца, объркани от хаоса в държавата ни, завладяна от посредственици.

  Общество, род, семейство, които не успяват да изградят човеколюбив модел на поведение у младите, са обречени. Училището като институция е последната нежна преграда пред войнстващата грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес духовни хора на нацията. Не, не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата и младежите ни всъщност са най-ощетените. На тях униженията тепърва им предстоят. Нашето поколение обръгна на издевателствата, за сегашните млади българи ми е жал. 

  Всичко духовно се обругава в тази днешна наша Родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако този стил не променим?!

       

  Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха миналата вечер по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак не сме България!" Кога е сниман филмът! Ако тези дни ме попитат какво е за мен България, бих отвърнал с известната реплика на Роналд Рейгън (посредственият холивудски артист я изрече за някогашния Съветски съюз, и като че с тази реплика спечели най-високия пост в проспериращия Западен свят), та ето какво бих отговорил: Моята България ли! Моята България са превърнали за 25 години*** в Империя на Злото, късче райска земя, окупирано в американски стил, изразяващ се чрез фразичката "Като си умен, що си беден!" и друга една, долетяла пак от същото място: "Което не се купува с пари, купува се с много пари". Вероятно Висш разум праща на духовно каторжничество душите, извършили най-тежък грях в предишния си живот, заточава ги след инкарнацията** – един вид като възмездие да заживеят с участта на обикновения българин.

  Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от пътници тролейбус или автобус. Задух страшен... Разказват ми история, която от години слушам в разни версии, а историята всъщност е една и съща. Петима-шестима около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища, двама-трима от тях завардват изходите на тролея или автобуса, останалите тръгват да изтръскват от джобовете и чантите на пътниците всичко ценно. Не се и крият. Не би могло да се каже, че крадат – те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти дрехата, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, трябва да си благодарен, че не ти се налага да плащаш глоба в местната полиция или в общината, че не си опазил личните си документи. 

  Мнозина съседи и колеги са я платили тази глоба от 50 лева – общинска такса, че преживели унижението – тролеят или автобусът им се оказал превзет на абордаж от съвременни пирати посред бял ден. Не крадат сякаш, ами си вършат работата: изскубват от врата на жена ти, дъщеря ти, от пръстите, от китката на ръката й, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до теб, измъкват дребните парици от пазвата й. Наплашени, българите – здрави-прави мъже, се извръщат да не гледат, заничат навън през стъклата в очакване на реда си да бъдат и те пребъркани. Вече няма протест, няма жалби, оплакване до полицията, никой вече не се възмущава, не надига глас, да не би да му налети някой с нож или с метална тръба.

  "Предупредих го хем – захваща Георги Въргов, – беше бая възрастен. Викам му: внимавай, циганите се качиха да ни тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, натиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче – вайка се, моли ги да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са, документите да му върнат. А рейсът – пълен с народ! И всички си траем. Защото ония са с ножове, пък са все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Взеха му документите, трийсет лева имаше... Прибраха му трийсетте лева. Плаче завалията, сърцето ми се къса! Да беше, да беше около 75-годишен, болнав, едва стои на крака. Да го питаш къде е тръгнал!"

  – Към гробищата, къде! – обажда се Димитър Димзов от съседния вход.

  Такива случаи са всекидневие не само по линиите „26” и „6”. Хиляди са между нас пострадалите българи. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият грабеж посред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от населението на четирите гета. Циганин ако открадне от своите, циганите сами ще го пречукат от бой; виж, ако открадне от българин, според техните традиции, за тях е геройство. Ей това е солидарност!  Крадат от българина, едва преживяващ с мизерна пенсия или оскъдна заработена с труд и унижения заплата. Богаташите, при които нашият българин се труди, често са българи, но не ползват общински транспорт, не живеят в панелка край циганска махала. Луксозните им коли, луксозните им домове – не дом, а имение, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да си мечтаят да станат като тях, а младежта ни сякаш умира от желание да ги следва в пренебрежението им към всичко българско. Възгордяване – най-тежкият сред Седемте смъртни гряха според Библията, вече ни залива отвсякъде.

  Мисля, че това е подла, отвратителна война срещу моя народ. Навират ти в очи онова, което вони на Столипиново, за да мразиш циганина. Не са крадливи всички цигани, но значителен процент от тях просят, проституират, крадат, продават дрога на дечурлигата и младежите ни, мародерстват, изнудват, мамят, насилват, бият... И съм склонен да вярвам, че някой ни навира екзотичния манго в лицето само за да не проумеем кой е облагодетелстваният от унизителното ни положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди. 

  Няма случайни неща!

  Кокошкари мародерстват из транспортните линии на Пловдив. Може би това е от Сценария по разграждане на Отечеството ни чрез противопоставяне на етносите?! Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц Чарлз някой си кацна насред гетото Столипиново с двайсет и шест екипа наперени западни репортери, за да го снимат как се разхожда като щъркел сред помийните локви и купищата ями със смърдящ боклук, да го види светът, но и обикновеният човек да види колко го е еня за бедните в България.

  Европейската общност чрез благотворителни институции проявява загриженост преди всичко към тукашните цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е назидаван за лошо отношение към т.нар. малцинства. Говорят за нарушените им права, и вероятно с основание говорят; но за правата на обикновения българин данъкоплатец, понасящ на гърба си тегобите на тресящата се от корупция днешна България, като че ли в Европа никой зъб не обелва. И какво излиза! Българинът си казва: Не стига, че плащам данъци, електричество, отопление, вода на този кофти човек, не стига, че съм най-униженият в моето отечество, най-пострадал от золуми, мързел, гюрултия, ами и Европа ме съди, че не съм му бил сервирал, не съм му почистил задника, когато за себе си и старците си имам колкото да оцелея. Защо тогава тук да си раждам децата!

  Не желая да мразя, очевидно някой има изгода от това състояние на нещата тук, в моята България. И този някой живее в разкошно имение извън моето родно място, извън Отечеството ми, а тук усилена дейност развиват слугите му, отродници от Българския ни корен. Парадокс ли е? До 1878 г. българите сме най-многолюдният и населяващ обширни територии на Балканите етнос. Северна Гърция, европейската част на Турция, Македония край реката Вардар, Източна Сърбия – областите около Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, селища край делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа днес са територии, където живеят вече други хора, небългари. А както е в Турция, Гърция и в озлобената срещу България новоизлюпена по сръбски тертип "Древна Македония" – и българи да са, назовават се с името на друг етнос. В Одрин, например – някога един от най-българските градове, днес живеят едва три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население всичките ни съседни нации. Добро ли е или лошо не зная, но Българският ген е населил полуострова ни с трудолюбиви хора, които чувствам родственици. Както щат да си се назовават, разбирам, че са българи, защото живеят с националните ни традиции,  с древните български митове и легенди, простичко и разумно като българи помежду си.

  Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, ала носим своите особености, като опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви се харесва), присъщи на някогашните траки, които все враждували помежду си и ставали лесна плячка за ловки чужденци, нахълтали тук да се разпореждат с живота и земята ни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 8 uni 2001 – edited by 1 oct. 2019

___
* Човекоядци.
** Прераждането. 
*** Когато бе писан настоящият текст. Бел.м., tisss.