ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

   ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

   Продължение

   03.03.1997. 

  Днешната българска интелигенция, хора от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на условия, в които са подкопани етическите стойности. С ореол на добродетелта се лансираха качества, които са атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната "съвест" налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите свалени от постовете им ръководители; иначе Партията винаги е права.

  Чудно как интелигенцията, хора на науката, изкуството, образованието, тъй да се рече, елитът на нацията, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното, най-будното далеч преди 1917 г. самичко се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците развявали байрака; забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

  Националната ни митология носи белези на общение или противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие Византия, съхранила респекта към Древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото начало. С всички уговорки и неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накратко, родният интелигент от Възраждането до наши дни объркал две разнородни понятия – роднинско чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които громят и задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена, а и говорима реч е изградена върху старобългарска основа. Русия с присъщата й склонност да внушава водещото си място в развоя на съвременната цивилизация е духовна рожба на нашите монаси.

  Основен аргумент за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Освободителната Руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетия. Някогашният най-предприемчив поданик на Османската империя, който със самочувствието на вещ стопанин шета из земите на три континента и разполага с пазари за продукцията си, същият този наш прародител подир 1878 г. беше обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в държава без самостоятелно политическо право, по закон подчинена на руски чиновници и офицери. Доверчив и добродетелен по природа, нашият българин падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, него все го ползвали като товарно муле за чуждия интерес.

  Няма безплатни обеди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сметки; и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, а не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната родна представа за единство между ефимерния аромат на приятните настроения и блянове, от една страна, и материалния ни интерес като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме ние, от пеленачето до президента на Републиката. А колко любопитно е наивник да гледаш как си мечтае да се облажи нещичко покрай глутницата професионални играчи на политическия световен хазарт! Нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че все пак съществуваме, че ни има! Този свят и така си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искри, изхвръкнали из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и надежда?

  Нашите хора прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не съзрели хищното лице под маската, увлекли значителна част от младите поколения. И ги предадоха тези млади българи като жертвени агнета в обятията на руски емисари от типа Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легенди за историческия двубой с империализма; детството, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна революция, от разобличаването на врага. Павлик Морозов, предал родния си баща на тайната милиция (версия на нацисткото гестапо), ни сочеха като образец, от него, напомняха ни, пионерчето и комсомолецът трябва да се учи.

  Евангелие ни бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф Сталин – Бащата на народите, вожд на световния пролетариат. И аз повярвах на тези лъжи, защото бяха огрени от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, от крехката попригърбена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата ни, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Сергей Румянцев, Ангел Каралийчев и пр. Из пепелака на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

  Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на моите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред нас сияйния образ на Партията и Великия СССР, световното щастие да те застрелят красиво като Йохан или Гаврош на барикадата. Вярвах, че победата в състезанията по вдигане на тежести и на футболния терен е победа над Злото, т.е. над империализма. Вярвах, че – изкачвайки самоубийствено, пряко човешките сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – един достоен член на Партията от Карлово, родния град на Левски, побеждава световния враг. О, как вярвях!

  Цял живот – от пеленките, са ме учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица мила. Щастливец бях с мизерната си заплата на вестникар и даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник и над националното самолюбие, набиваха ни в съзнанието, длъжни сме да докажем на света, че сме интернационалисти, верни на Комсомола и до смърт предани на БКП.

  А може би нямам право да се чувствам лъган и предаден от свои?!

  Имаме си трески за дялане, това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие. Как да разбере тази паплач, че животът е даден да го живееш с достойнство! Внушават, че някой ни освободил, воден от състрадание и добри намерения... Една война е предприятие с огромни залози. Всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително се пресмята какъв приход ще донесе в трезорите на банката. Военното ведомство и на най-могъщата държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни и частни канцеларии. Тогава защо се лъжем, че – например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: е, издълбах пропаст между българите и Османския челебия, да заповядат сега Европата и Русия... – та като рекъл тези думи нашият Гавраил Хлътев и – видите ли, онези хора презглава хукнали да ни освобождават!

  Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".

  Дълбоки и силни са ни корените. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, и преди всичко настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието, от предприемчивостта и старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата ни нация; защото който види успеха на Иван и Драган, ще рече: ето тези са истинските българи, следователно порядъчни граждани на християнска Европа и на света.

Тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме какви сме, чий сме, да не се правим на руснаци или янки, своето да ценим, да престанем да чакаме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първо да дирим; а пък то важи както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото днес.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози и вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от броеница. Тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, каквито са изобщо светът и животът. Тогава защо не отберем от Миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението също може да пречи. Ала тук и сега няма по-главно от нас – живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи по род и език.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 uni 2019

Илюстрации: 

- Типичен политически лидер сред 30 г. лъже-демокрация (горе);

- Ареалът на нацията ни, най-древното местно население (долу).

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.) 

   Продължение от 06.09.1996.

  ...Много го обичам; много съм му обиден. Никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъз за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив – пречил ми е. Забранявал ми е. Държал ме е далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да кажа, не го е било еня за мен.

  Живеехме в постоянна оскъдица, тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих примера ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него: бюфет, нощна масичка, диванче, ремонтирани и преустроени мотоциклети, проектирани и изработени на ръка негови си сечива, дърводелски машинарийки, приспособления – оригинално замислени, гардероб, шкафове; откривам ги тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. А ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: на практика заграби всичко, придобито и спечелено от него, освен тази изгоряла отвътре и със следи от кръвта и кожата му лека кола, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.

  Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е една буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, как е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която го уби. Обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен!

  Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха, година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоист, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни, но привързани един към друг и поради любовта, а не поради парите и вещите, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия.

Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха, би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с просторна тераса.

  Виждам, дома на родителите ми с вкус подреждат. Доста пари похарчили: плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на татко: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки, дивани, ракли, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното жилище, в което живяхме седем изпълнени с притеснения и болка години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Подкосяват ми се краката, като минавам покрай стаята им". И съм сигурен, че е било наистина така.

  Миналата седмица погребаха един от големите български актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев - Гец. Отишъл си на 70 години.

  Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът тъмен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". А публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите просташки шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът.

  Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се явна спекула. По телевизията сутрин и вечер ни съобщават за убийства, изнасилвания, крупни грабежи,катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се завихри тази пасмина, от какви цепнатини изпълзя?

  Всеки ден, чувам, съкращават работните места, закриват цехове и цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите съоръжения за производство, цели поточни линии товарят нощем като крадци и ги отпращат незнайно в каква посока.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мутрести типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргии. Разврат и пиянство. Властващи и престъпници взаимно си правят реверанси, а българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя запустява, буренясва. Селяните масово си колят животните, че жито и фураж им не достига. Малките частни фирми, дето избуяха в първите месеци и години след онзи Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Идиотите източват кръвта на България към личните си сметки на Запад.

  Младите българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да се махнат оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край улица "Ландос" и навътре из цялото Столипиново. Полицаите съвсем не са редът и законът, а безобидни чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на реда и закона в държавата. Над главите им техните началници навсякъде из страната се договарят с бандитите. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребни риби от престъпния свят, докато едрите мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори от депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на блока с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колега от началния курс извела за двайсетина минути бебенцето си долу на слънце и през това време с алпинистки въжа от покрива в дома й на осмия етаж крадецът задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.

Моите три момичета: Вера, Надя и Ася, когато тежеше 42 кг.

  Чудни обири има напоследък и хората си приказват, че всичко се върши строго обмислено; жертвата е следена понякога месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Ала и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Истински герои. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва и законът не ги лови.

  Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества...

  Живеем в стрес. Престъпният свят води подла война с обикновения българин. А политическите партии правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на българщината всъщност се превърна в средство за търговия; оказа се, и висши църковни служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика именно тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното.

  Това е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са следствие от избуялата лакомия, от страха и невежествената алчност за власт. България вече си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   12.09.1996.

   Страхувам се от: 
   - някой, дето ще ми поиска огънче, пък ще ми вземе здравето;
   - фанатично блеснали очи - на "сини" и на "червени";
   - хора, особено политици, които искат да ме направят щастлив;
   - хора, които мислят вместо мен;
   - хора, които се жертват за мен.

   13.09.1996.

  Да направиш от детенцето човек, който знае, не е трудно; трудно е от научения да направиш гражданин на Отечеството. 

  Сякаш нищо не се е променило... Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуните, че и в поезията ечи: "Дай, боже!", "Боже, помози!", "Ако е рекъл бог" или само "Боже", следвано от три удивителни, демек, велики чувства, трепет велик. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 uni 2019

Илюстрации:

- Последната фотография приживе на баща ми дърводелеца (горе);

- Баща ми с мотоциклета, възкресен от купчина старо желязо (долу).

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

– Жалко за паметта ни! 

  – Защо жалко! Най-жестоките истини за предателствата и други неприятни черти на френския характер са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства? Когато стане дума за отминалите дни, т.е. за паметта, пред очи ми е фигурата на писаря-митар от египетски артефакт. Седи си, значи, този невзрачен древен чиновник с влажна глинена стела върху колене и с пръчица за писане в ръка, тъкмо е повдигнал очи и гледа очевидно далеч напред. Пита се: кого гледа писарят – великия блестящ в доспехите си фараон, господаря на света, на всички някогашни живи, или...?

  Колко неприятни истини за нас, българите, има в Хайтовата сага за капитан Петко; а ако не си ги кажем ние тези работи, па да се поправим, чуждите ли да ни ги кажат?

   Клеопатра Джон: 

   – В онези години всички, които работеха по радио, телевизия, вестници, бяха сътрудници, доносници на Държавна сигурност! Иначе нямаше развитие! Политиката на БКП беше такава. Не се правете, че не знаете!

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

   
     Продължение

     28.08.1996.

  Ряпов*, моят най-добър приятел от детските години, кум и пр., ме пита какво съм правил през 1990 г. в онази компания. Става дума за персоните Теодор Димитров, Андрей Захариев и други неколцина члена на Демократическата партия на "госин" Стефан Савов, госпожица Златка Русева, бившия депутат Христо Марков и пр. Със същото основание би трябвало да попитам моя приятел той пък какво е правел в компанията на комунистите, особено по време, когато ми е обяснявал за онези пет канала за информация относно когото и да е в България. Колкото до дружинката на лъже-демократа Савов, интересът ми към господина е не заради топла длъжност и финикийски знаци, а да речем, предизвикан от вродената ми любознателност към екзотични екземпляри сред българската политическа фауна.

  Животът е по-мил от екзотиката на романтичните идеи. Това не щял да проумее Никола Вапцаров – тънък, фин наблюдател, но предан на заслепяваща ума отровна илюзия. Баща ми дърводелецът казваше:"Видиш ли на някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана от такъв". Правоверните партийци от която и да е партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.

Фрагмент, детайл, фреска от живота в Парламента

  Е, добре, Вапцаров невежа ли е? С техните тайни канали за информация, нима партайците от епохата на соца да не са знаели всичко онова, което безпартийните простосмъртни не е имало как да знаят: за ужасите, творени от техните кумири и предстоятели? Защо да е задължително всяко ново да се ражда с кръв, слуз и рев по площадите?

   29.08.1996.

  За Симеон ІІ... По-достойно нещо** като поведение през живота си не бях виждал досега. Цар! И си давам сметка, че досега народът ни системно е развращаван от хора с манталитет на слуги, с характерна за низшите прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболни страсти, и чалга, няма уважение към интелекта и към закона! Стефан Стамболов... Жесток. Хитър. Сексуално чудовище. И какво като е най-значителният строител на съвременна България? Тази родна българска селва копира най-пошлите примери на Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин, само дето в българския вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, ами джуджета на духа.

  С интелектуалните си способности, с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичност на местната власт в Османската империя. Нетърпението, лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли – все младежи по на 20-28 години, изпреварили, но и с припряността си пресеклиферментацията на българското ни самосъзнание. И от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата; завтекла се Руската империя да ни спасява ли!? Не-е. Да ни употреби за имперските си амбиции! И вместо да излезем от робството като стопани, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още. Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – редичка не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в онази болшевишка, фанатична идеология.

  Днес пошлостта печели низ от битки с творческото начало. Масовият българин е беззащитен, интелигенцията – смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията разпространява образи на болнави, унили, съсипани обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните наперенки момчета с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков: в ъгълчето й виси печал, с други думи: "Е, това е положението!" Николай Хайтов ми напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме вчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Къде е Левчев? Мрънка уклончиви обяснения, потискащо безпомощен. Галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че такава съдба може да сполети най-нежния от съвременните ни творци: болен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи тъй предизвикателен, твърд и режещ Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на изоставен, забравен и ненужен за приятели (толкова му били и приятели!) и любими в последните си дни човек. За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало на света поетът и разкошният човек Добри Жотев – Бащата на т.нар. Априлско поколение млади поети.

  Жал! Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера беше за нашите си мащаби висока стойност в националната литература. Защо оставяме скарани помежду си, така обезверени да си идат от нас тези необикновени българи! Защото обслужвали комунистическата върхушка ли?! А освен тях виждате ли други? Новичките. Нямаме литературна критика, да ги въведе сред масовия българин. За манталитета на част от докосналите се до властта или изобщо, до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидните, плоските закачки, които си разменят, гарнирани с циничен сексуален подтекст. Сред тези Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео, на книга, но все пак публично и с куп предвземки, адвокатът Георги Марков, Благовест Сендов. От репертоара им са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Дори в качеството си на председател на Народното събрание г-н академикът Сендов съобщи за "най-милото си" с уговорката "за онзи орган". Сред тях е и нашумелият Кеворк Кеворкян*** (вж. "24 часа", 18 юли 2000 г.): с крещящо заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки – използван презерватив".

  Това им е стилът. Това ли са достойните мъже на днешна България?

   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха от редакцията за критична статия?

  Гласуват закон. После избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. А и това не им стига, та по някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят ясните нравствени послания на живота.

   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата и неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с много труд. Беше мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта му.
 
   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 uni 2019

Илюстрации:

- Август 1980 г., Стария Пловдив, в двора на Къщата Недкович, Иван Панев – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, аз, Методи Танев – вътрешнополитичеки наблюдател във вестник "Отечествен фронт", един от петте официоза в Тодор-Живкова България. Зад гърба ми е Кирчо Атанасов – по онова време директор на пловдивската Математическа гимназия, в едно от правителствата след 10 ноеври министър на образованието (горе);

- Пролетта на 1978 г. в къщата на улица Янко Сакъзов срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша, с моите две дъщери петгодишната Вера и тригодишната Надя, когато независимо че бяхме много бедни, бяхме може би и най-щастливи (долу).

___
* Тодор Ряпов, дълги години главен инженер в пловдивския Захарен комбинат.
** Като абсолютен наивник, по онова време с доверие съм приемал този титулуван палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от двайсетина години един господин, който не пропуска да отбележи, че е философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист и изявен демократ. Клетникът в усилията да се докаже стигна дотам, че опротивя на всичките си бивши приятели и хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега кеси сам сред един от пловдивските площади под жежкото слънце, за да докаже на пловдивчани колко е прав и колко несправедливо се отнася светът към опитите му да поправи всякакви несправедливости. При него се получи т.нар. перпетуум мобиле – колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, минават на другия тротоар, независимо че е философ-психолог с хиляди страници статии, списания и книги, писани с едничкото желание да поправи света и да настане най-сетне мир и световно щастие за всички философи под слънцето. 

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

  26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и пр. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

  - Сирак от 12-годишен;
  - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
  - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
  - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викаха й баба Ветка.
  - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора... и го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
  - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в торбичка (мислела да се трови), а бе кротка жена, суха, почерняла от малария, и от дете ми е с образ на светица;
  - недоволен от сина, че бил мекушав по нрав и се снишавал пред жена си учиная ми Трепка, завтекъл се една утрин към нужника на двора да го стреля с чифтето; искал буен и сърцат син;

  - подир Девети (IX.1944 г.) псуваше комунистите, а доколкото разбирам, властващите не са му посегнали, дали заради 12-13-годишния Любен (вуйчо ми), когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, ползвал като куриер, дали заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строежа на новата му къща, дали заради торбите барут, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам обработваше петте градини, докато не довтасаха един ден едни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се като щъркели със зелената си папка из двора, заничаха по ъгли и стопански постройки и накрая отведоха и кончето Дорчо, и талигата, върху която натовариха газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като 4-5-годишно хлапе, съм си играл с блестящите новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които дядо държеше в тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната кухничка. Пак там с приятеля си Спас – скулпурът на Пазарджик, следяха предавания на БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези вечерни емисии;

  - като по-млад, спомням си, чукаше коноп за въжарския цех зад канала, отдето започваше някогашната улица Тунджа – тежка, уморителна работа, но в неделя се е състезавал с тренираните колоездачи. И винаги последен завършвал, но не се отказвал. За сметка на това години по-късно синът му стана любимец на бойките пазарджиклии, най-добрият колоездач не само в Пазарджик, и ми е кеф да си спомня как вуйчо ми Любен правеше шоу на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен, а после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в онзи кръг. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, след финиша на всяко състезание Малкия Дявол го вдигаха с велосипеда му и го носеха на ръце из площада пред Часовниковата кула. Нещо в обмяната на веществата у него открили лекарите: при многодневните изнурителни колокритериуми нормално е колоездачът да губи част от теглото си, вуйчо ми – напротив, не губел... оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си Борислав, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо ми имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя – такъв интензивен поглед съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), който изпълняваше главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене конц-лагерист, моя връстник Тодор, когато се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния тук Пепо Йолтов, и това става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел Тримонциум*. Същия поглед от време на време имаше майка ми: очите й искряха, когато съм я вадил от кожата, става сприхава, груба, нетактична.

  27.08.1996.

  Вчера с R. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка!... Ще ме побърка това момиче. Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде – Петър Анастасов, когато на 26 дек. 1972 г. ме назначи в "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. избягал от Добруджа (по желание отидох за една само учебна година, и пак по мое си желание си тръгнах от училището в Гурково край Балчик), дращех статии за пловдивския младежки вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 дек. 1972 г. Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25 дек., Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Викам: да. И той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26 декември 1972 г., но със задна дата, от 1 декември, та на 29-ти получих първата си заплата като литературен сътрудник – 95 лева, кой ти ги дава!
  
  Пак двамата с Николай Галов (1943-1993) ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на Съюза на БЖ. Без родственици с власт или партийно членство, каквито бяха останалите в тази редакция. Може би – като нас бе Николай Заяков (1940-2013), но той като поет, предизвикал възхита с първата си стихосбирка "Въпреки".

  Такъв жест ми направи в ранната пролет на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след люта кавга с майка ми тръгнах да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Мразовитите дни на март с двумесечната Вера слабичката като вейка Ася прекарваше по алеите на Цар-Симеоновата градска градина, идваше през час-два да се постопли в редакцията и да изпере бебешките пеленки на чешмата към тоалетната на редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към Тримонциум*. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената радио-журналистка и съпруга на шефа на местния клон на Балкантурист Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният сътрудник, отказа да помогне. (Не аз съм молил, Върба я уговаряше по телефона.) Достатъчно бе тази фина дама Елена да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, подслонени в някой от десетината пусти хотели на града; "Не е законно – каза ми, – ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава. Баща му полковник Стоян Коджабашев беше домакин на местния Дом на армията с хотелски стаи за офицери, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест.

  Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше почти интерниране; от Толбухинския отдел Народна просвета се амбицирали да ме върнат учител в село Гурково и взех да получавам сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма; и като не видяха ответ, получих призовка да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на държавата сума, употребена за висшето ми образование със съответните такси и лихви. Някой си Гичо Димитров – шеф на толбухинските смешници, се беше подписал под послание от страничка и половина, където се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен живот в големия град, тук, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и шест деца страдат поради безотговорното Ви отношение към образователната ни система". Идиот! 

  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях подразнил с интервю (лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив), от което интервю, според ахмашките му приказки, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък чудесно отчита активна безсмислена дейност. И Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, един от "голямото добрутро", вече завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, че има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата R. го върши в момент на недоимък, и не от приятелски чувства, а от нещо много-много по-важно лично за мен.

  28.08.1996. 

  Другарят Георги Пирински (1948), Зайков му е македонската фамилия, според културтрегера известния по света траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Преведено на моя скъп пловдивски сленг – държи се с вас, като да сте му изяли десерта. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 17 uni 2019

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Разрушени сгради, в една от които бе вестникът (долу).

–––

* Най-луксозното заведение за градския хайлайф и скъпо платените проститутки на Пловдив в онези години на соца. Бел.м., tisss.

ФАРИСЕИТЕ

ФАРИСЕИТЕ

Набожност дивна честичко се крие 

у фарисеите във тога на съдии. 

Кълнат се в Бог тъй често те, 

за да се отвратиш от нас, Небе.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 uni 2012 – edited by 16 uni 2019

КАТАСТРОФА

КАТАСТРОФА

Ех, явното не забелязвам, мен скритото ме изкушава,
отива си от мене Август, Декември мрачен се задава.

Морето, пясъците топли, притихналата глъч на плажа,
момичето – за мен най-точно, за любовта си да ми каже.

Протяжни залезите вечер, предутрините – по-сънливи,
започвам да сънувам вече и любовта май си отива.

Жужи моторът на колата, едва след няма километър
защо внезапно се разплака и длан положи на сърцето?

Ще се завърнем почернели, обръгнали, поуморени
и в низ от срещи и раздели навярно ще забравиш мене.

Да, явното не забелязвам, прикритото ме изкушава –
надникна ли във твойта пазва, катастрофираме тогава

и ще останем с тебе в Август, Декември ще отмине,
дано за нас да кажат нявга: От обич тези се пребили.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 avg. 2007 – edited by 16 uni 2019