Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 18 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

– Жалко за паметта ни! 

  – Защо жалко! Най-жестоките истини за предателствата и други неприятни черти на френския характер са изречени от французи; това помрачава ли великолепието на техните национални достойнства? Когато стане дума за отминалите дни, т.е. за паметта, пред очи ми е фигурата на писаря-митар от египетски артефакт. Седи си, значи, този невзрачен древен чиновник с влажна глинена стела върху колене и с пръчица за писане в ръка, тъкмо е повдигнал очи и гледа очевидно далеч напред. Пита се: кого гледа писарят – великия блестящ в доспехите си фараон, господаря на света, на всички някогашни живи, или...?

  Колко неприятни истини за нас, българите, има в Хайтовата сага за капитан Петко; а ако не си ги кажем ние тези работи, па да се поправим, чуждите ли да ни ги кажат?


   Клеопатра Джон: 

   – В онези години всички, които работеха по радио, телевизия, вестници, бяха сътрудници, доносници на Държавна сигурност! Иначе нямаше развитие! Политиката на БКП беше такава. Не се правете, че не знаете!

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)
   
     Продължение

     28.08.1996.

  Ряпов*, моят най-добър приятел от детските години, кум и пр., ме пита какво съм правил през 1990 г. в онази компания. Става дума за персоните Теодор Димитров, Андрей Захариев и други неколцина члена на Демократическата партия на "госин" Стефан Савов, госпожица Златка Русева, бившия депутат Христо Марков и пр. Със същото основание би трябвало да попитам моя приятел той пък какво е правел в компанията на комунистите, особено по време, когато ми е обяснявал за онези пет канала за информация относно когото и да е в България. Колкото до дружинката на лъже-демократа Савов, интересът ми към господина е не заради топла длъжност и финикийски знаци, а да речем, предизвикан от вродената ми любознателност към екзотични екземпляри сред българската политическа фауна.

  Животът е по-мил от екзотиката на романтичните идеи. Това не щял да проумее Никола Вапцаров – тънък, фин наблюдател, но предан на заслепяваща ума отровна илюзия. Баща ми дърводелецът казваше:
"Видиш ли на някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана от такъв". Правоверните партийци от която и да е партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любим бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.


Фрагмент, детайл, фреска от живота в Парламента

  Е, добре, Вапцаров невежа ли е? С техните тайни канали за информация, нима партайците от епохата на соца да не са знаели всичко онова, което безпартийните простосмъртни не е имало как да знаят: за ужасите, творени от техните кумири и предстоятели? Защо да е задължително всяко ново да се ражда с кръв, слуз и рев по площадите?


   29.08.1996.

  За Симеон ІІ... По-достойно нещо** като поведение през живота си не бях виждал досега. Цар! И си давам сметка, че досега народът ни системно е развращаван от хора с манталитет на слуги, с характерна за низшите прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболни страсти, и чалга, няма уважение към интелекта и към закона! Стефан Стамболов... Жесток. Хитър. Сексуално чудовище. И какво като е най-значителният строител на съвременна България? Тази родна българска селва копира най-пошлите примери на Европа: Наполеон, Хитлер, Мусолини, Ленин, Сталин, само дето в българския вариант не така обладани от сатанинско вдъхновение, ами джуджета на духа.

  С интелектуалните си способности, с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичност на местната власт в Османската империя. Нетърпението, лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли – все младежи по на 20-28 години, изпреварили, но и с припряността си 
пресеклиферментацията на българското ни самосъзнание. И от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата; завтекла се Руската империя да ни спасява ли!? Не-е. Да ни употреби за имперските си амбиции! И вместо да излезем от робството като стопани, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още. Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – редичка не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, и той оплетен, и той изгубен в онази болшевишка, фанатична идеология.

  Днес пошлостта печели низ от битки с творческото начало. Масовият българин е беззащитен, интелигенцията – смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията разпространява образи на болнави, унили, съсипани обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Това ли са българските горди бардове! Това ли са вчерашните наперенки момчета с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков: в ъгълчето й виси печал, с други думи: "Е, това е положението!" Николай Хайтов ми напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме вчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Къде е Левчев? Мрънка уклончиви обяснения, потискащо безпомощен. Галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че такава съдба може да сполети най-нежния от съвременните ни творци: болен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи тъй предизвикателен, твърд и режещ Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на изоставен, забравен и ненужен за приятели (толкова му били и приятели!) и любими в последните си дни човек. За себе си може би навреме, но за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало на света поетът и разкошният човек Добри Жотев – Бащата на т.нар. Априлско поколение млади поети.

  Жал! Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера беше за нашите си мащаби висока стойност в националната литература. Защо оставяме скарани помежду си, така обезверени да си идат от нас тези необикновени българи! Защото обслужвали комунистическата върхушка ли?! А освен тях виждате ли други? Новичките. Нямаме литературна критика, да ги въведе сред масовия българин. За манталитета на част от докосналите се до властта или изобщо, до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидните, плоските закачки, които си разменят, гарнирани с циничен сексуален подтекст. Сред тези Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео, на книга, но все пак публично и с куп предвземки, адвокатът Георги Марков, Благовест Сендов. От репертоара им са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Дори в качеството си на председател на Народното събрание г-н академикът Сендов съобщи за "най-милото си" с уговорката "за онзи орган". Сред тях е и нашумелият Кеворк Кеворкян
*** (вж. "24 часа", 18 юли 2000 г.): с крещящо заглавие "Диагнозите на Кеворкян. Обществените еднодневки – използван презерватив".

  Това им е стилът. Това ли са достойните мъже на днешна България?


   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха от редакцията за критична статия?

  Гласуват закон. После избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не им бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. А и това не им стига, та по някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят ясните нравствени послания на живота.


   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата и неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с много труд. Беше мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта му.
 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 uni 2019

Илюстрации:
- Август 1980 г., Стария Пловдив, в двора на Къщата Недкович, Иван Панев – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, аз, Методи Танев – вътрешнополитичеки наблюдател във вестник "Отечествен фронт", един от петте официоза в Тодор-Живкова България. Зад гърба ми е Кирчо Атанасов – по онова време директор на пловдивската Математическа гимназия, в едно от правителствата след 10 ноеври министър на образованието (горе);

- Пролетта на 1978 г. в къщата на улица Янко Сакъзов срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша, с моите две дъщери петгодишната Вера и тригодишната Надя, когато независимо че бяхме много бедни, бяхме може би и най-щастливи (долу).
___
* Тодор Ряпов, дълги години главен инженер в пловдивския Захарен комбинат.
** Като абсолютен наивник, по онова време с доверие съм приемал този титулуван палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар