ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от двайсетина години един господин, който не пропуска да отбележи, че е философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист и изявен демократ. Клетникът в усилията да се докаже стигна дотам, че опротивя на всичките си бивши приятели и хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега кеси сам сред един от пловдивските площади под жежкото слънце, за да докаже на пловдивчани колко е прав и колко несправедливо се отнася светът към опитите му да поправи всякакви несправедливости. При него се получи т.нар. перпетуум мобиле – колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, минават на другия тротоар, независимо че е философ-психолог с хиляди страници статии, списания и книги, писани с едничкото желание да поправи света и да настане най-сетне мир и световно щастие за всички философи под слънцето. 

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

  26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и пр. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

  - Сирак от 12-годишен;
  - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
  - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
  - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викаха й баба Ветка.
  - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора... и го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
  - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в торбичка (мислела да се трови), а бе кротка жена, суха, почерняла от малария, и от дете ми е с образ на светица;
  - недоволен от сина, че бил мекушав по нрав и се снишавал пред жена си учиная ми Трепка, завтекъл се една утрин към нужника на двора да го стреля с чифтето; искал буен и сърцат син;

  - подир Девети (IX.1944 г.) псуваше комунистите, а доколкото разбирам, властващите не са му посегнали, дали заради 12-13-годишния Любен (вуйчо ми), когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, ползвал като куриер, дали заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строежа на новата му къща, дали заради торбите барут, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам обработваше петте градини, докато не довтасаха един ден едни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се като щъркели със зелената си папка из двора, заничаха по ъгли и стопански постройки и накрая отведоха и кончето Дорчо, и талигата, върху която натовариха газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като 4-5-годишно хлапе, съм си играл с блестящите новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които дядо държеше в тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната кухничка. Пак там с приятеля си Спас – скулпурът на Пазарджик, следяха предавания на БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези вечерни емисии;

  - като по-млад, спомням си, чукаше коноп за въжарския цех зад канала, отдето започваше някогашната улица Тунджа – тежка, уморителна работа, но в неделя се е състезавал с тренираните колоездачи. И винаги последен завършвал, но не се отказвал. За сметка на това години по-късно синът му стана любимец на бойките пазарджиклии, най-добрият колоездач не само в Пазарджик, и ми е кеф да си спомня как вуйчо ми Любен правеше шоу на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен, а после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в онзи кръг. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, след финиша на всяко състезание Малкия Дявол го вдигаха с велосипеда му и го носеха на ръце из площада пред Часовниковата кула. Нещо в обмяната на веществата у него открили лекарите: при многодневните изнурителни колокритериуми нормално е колоездачът да губи част от теглото си, вуйчо ми – напротив, не губел... оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си Борислав, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо ми имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя – такъв интензивен поглед съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), който изпълняваше главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене конц-лагерист, моя връстник Тодор, когато се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния тук Пепо Йолтов, и това става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел Тримонциум*. Същия поглед от време на време имаше майка ми: очите й искряха, когато съм я вадил от кожата, става сприхава, груба, нетактична.

  27.08.1996.

  Вчера с R. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка!... Ще ме побърка това момиче. Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде – Петър Анастасов, когато на 26 дек. 1972 г. ме назначи в "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. избягал от Добруджа (по желание отидох за една само учебна година, и пак по мое си желание си тръгнах от училището в Гурково край Балчик), дращех статии за пловдивския младежки вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 дек. 1972 г. Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да се оженим. На 25 дек., Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Викам: да. И той: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26 декември 1972 г., но със задна дата, от 1 декември, та на 29-ти получих първата си заплата като литературен сътрудник – 95 лева, кой ти ги дава!
  
  Пак двамата с Николай Галов (1943-1993) ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на Съюза на БЖ. Без родственици с власт или партийно членство, каквито бяха останалите в тази редакция. Може би – като нас бе Николай Заяков (1940-2013), но той като поет, предизвикал възхита с първата си стихосбирка "Въпреки".

  Такъв жест ми направи в ранната пролет на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929), колега от "Искрата", когато след люта кавга с майка ми тръгнах да търся къде да се подслоним с жена ми и бебето. Мразовитите дни на март с двумесечната Вера слабичката като вейка Ася прекарваше по алеите на Цар-Симеоновата градска градина, идваше през час-два да се постопли в редакцията и да изпере бебешките пеленки на чешмата към тоалетната на редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към Тримонциум*. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената радио-журналистка и съпруга на шефа на местния клон на Балкантурист Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният сътрудник, отказа да помогне. (Не аз съм молил, Върба я уговаряше по телефона.) Достатъчно бе тази фина дама Елена да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, подслонени в някой от десетината пусти хотели на града; "Не е законно – каза ми, – ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава. Баща му полковник Стоян Коджабашев беше домакин на местния Дом на армията с хотелски стаи за офицери, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест.

  Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше почти интерниране; от Толбухинския отдел Народна просвета се амбицирали да ме върнат учител в село Гурково и взех да получавам сърцераздирателни или заплашителни циркулярни писма; и като не видяха ответ, получих призовка да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на държавата сума, употребена за висшето ми образование със съответните такси и лихви. Някой си Гичо Димитров – шеф на толбухинските смешници, се беше подписал под послание от страничка и половина, където се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен живот в големия град, тук, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и шест деца страдат поради безотговорното Ви отношение към образователната ни система". Идиот! 

  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях подразнил с интервю (лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив), от което интервю, според ахмашките му приказки, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък чудесно отчита активна безсмислена дейност. И Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, един от "голямото добрутро", вече завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, че има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата R. го върши в момент на недоимък, и не от приятелски чувства, а от нещо много-много по-важно лично за мен.

  28.08.1996. 

  Другарят Георги Пирински (1948), Зайков му е македонската фамилия, според културтрегера известния по света траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Преведено на моя скъп пловдивски сленг – държи се с вас, като да сте му изяли десерта. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 17 uni 2019

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Разрушени сгради, в една от които бе вестникът (долу).

–––

* Най-луксозното заведение за градския хайлайф и скъпо платените проститутки на Пловдив в онези години на соца. Бел.м., tisss.

ФАРИСЕИТЕ

ФАРИСЕИТЕ

Набожност дивна честичко се крие 

у фарисеите във тога на съдии. 

Кълнат се в Бог тъй често те, 

за да се отвратиш от нас, Небе.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 uni 2012 – edited by 16 uni 2019

КАТАСТРОФА

КАТАСТРОФА

Ех, явното не забелязвам, мен скритото ме изкушава,
отива си от мене Август, Декември мрачен се задава.

Морето, пясъците топли, притихналата глъч на плажа,
момичето – за мен най-точно, за любовта си да ми каже.

Протяжни залезите вечер, предутрините – по-сънливи,
започвам да сънувам вече и любовта май си отива.

Жужи моторът на колата, едва след няма километър
защо внезапно се разплака и длан положи на сърцето?

Ще се завърнем почернели, обръгнали, поуморени
и в низ от срещи и раздели навярно ще забравиш мене.

Да, явното не забелязвам, прикритото ме изкушава –
надникна ли във твойта пазва, катастрофираме тогава

и ще останем с тебе в Август, Декември ще отмине,
дано за нас да кажат нявга: От обич тези се пребили.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 avg. 2007 – edited by 16 uni 2019

ОАЗИС

ОАЗИС

И отлитнал, какво да се прави,
любовта е капризна, нали! –
ала питам, защо оттогава
дъжд вали и кълбят се мъгли,

и седим си в това ресторантче,
петък вечер и ми е толкоз добре,
да ме питаш дали пък не знам, че
без любов много бързо се мре? 

И не зная какво да ти кажа, 

ти пред мен си с разбито сърце, 

гледам локвите кал по паважа –
шанс да те пренеса на ръце. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, 22 noe. 2006 – edited by 13 uni 2019

ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН (продължение)

ПАНОПТИКУМ

ИЛИ ПАНТЕОН

  Продължение от 27.07.1999.

  Вече седемстотин години нямаме учители от величината на Евтимий Търновски. Учителят с главна буква е океан; героите са острови сред океана. А може би Левски с добре познатите негови качества сдържаност, настойчивост, строгост...?!

  В 1874 г. Стамболов се главил за учител в родното Търново; "учителството му – пояснява Димитър Маринов* – бе само една маска на революционната му агитация и деятелност" и... "в скоро време той бе длъжен да се опрости с туй звание. В това време бяха две идеи: едната старинска, чорбаджийска, която крепеше турското владичество, крепеше обаче и екзархията; другата – младата – искаше реформа не само в черковно-общинското управление, но и в политическо отношение; крайната стръка от тая нова идея – революционната – искаше едно коренно политическо променение. Първите две идеи се срещаха, кръстосваха и сблъскваха във всеки град, във всяко село между чорбаджиите, от една страна, и учителите и младите граждани, от друга. (...) Еволюцията лека-полека се изоставяше, всички прегръщаха революцията. Ето защо революционните идеи се възприеха и проповядваха от учителите, свещениците и младите граждани".

  Нищо за досещане – в Търново революционният комитет се организирал под председателството на двайсетинагодишния Стефан: "Стамболов само сновеше, ходеше, проповядваше. Той не знаеше ден, не знаеше нощ". След въстанието от 1875 г. – свидетелства биографът, "общо нетърпение, общо брожение завладя всички. Мечтанията заместиха здравия разсъдък и настъпи такава самонадеяност". И по-нататък: "Тая самонадеяност даде криле, даде мощ на революционното дело. 1875 г. приготви и роди 1876 г., кървавата година". Къде е Апостола да го чуят! Та и самият Левски имал подмолни противници заради трезвата разсъдъчност, която се стараел да наложи в комитетските дела. И тогава...?! Луди-млади, да речем, както Ботйов и Стамболов, а сигурно имало и по-луди, тръгват да си трошат главата. 

  Епизод, напомнящ по-нов образ на самонапомпал се в опиянение от могъщото си влияние Народен вожд; картинката, както и при втория случай, е описана отново от Захари Стоянов; срещаме я преразказана тази картинка и в летописа на Димитър Маринов (с. 32). И тъй, Захари Стоянов** "ни представя Стамболова като пълен разпоредител и като пълновластен диктатор, пред когото всички благоговеели. В една тъмна стаичка (бел.м., tisss: като в романтическо театро от онази тъмна епоха) Стамболов, в едната ръка с револвер за всяка случайност, в другата с перо, писал е прокламации, давал е разпореждания и изпращал окръжни; на едно столче лежали бинокълът му и компасът му, а около него благоговейно стояли куриери и други главатари".

  Да съпоставим с частица от впечатлението, което 25-годишният по онова време Захари Стоянов добива от Бенковски при първата им среща в Попгруювата къща в село Баня, близо до Панагюрище. Бенковски тогава, според автора на "Записките", е 28-30-годишен. И тъй – "Не само в нашия, ІV окръг, но по всичките други окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, накичен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти." Щрих преди това: "като се прибавят неговите движения, пъргавината му, строгата реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не остаяше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски"... (вж. "Записки...", изд. 1983, с. 264). Захари Стоянов тук като да се съпротивява на избиващата ирония, бърза да поясни: "Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко "и" се мъдреше кратката (бел.м., tisss: т.е. писал само с "j"), знаех го, че е взет апостол по милости".

 Насилим ли въображението си, в същата театрална поза откриваме и войводата Ботйов върху австрийския пасажерски кораб по красивия син Дунав. Това множене на откровено, за нас днес – наивен романтически похват за предизвикване на почти естетически трепетно възхищение дали не е заимствано от Шилеровите драми, или от общия духовен отец, бленуващия да се види Цар на българите Георги Раковски?

  Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов – единствен вторият от тази за нас великолепна петорка не си позволил такова емчене. Сърцето ми е най-вече на негова страна. "Мила ми Венето – изповядва 29-годишният калоферец. – Ако умра, то знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе..." Ами то не е отправено толкова до милата Венета, колкото до небесните тефтери на Световната история. До такова гръмко любовно послание положете онова тъй страховито в печалната си самотност "Народе????" от тефтерчето на Левски; и кое е по-истинско! Единият говори като пред многолюдна публика, другият е сам пред себе си. Съмнявам се дали четирите въпросителни са отправени към народа! Ако не сте забелязали още, тук има нравственост в най-високите й измерения – когато изпод провинциалната шлака с диамантена острота засиява Божественото у човека-стопанин. Изненадва ме колко по-великолепен от епигоните на чуждоземния, западен тип литературен романтизъм е подтисналият тщеславието си, смиреният, ала отправил взор към висината вътре в себе си. Между другото: а къде всъщност е Бог?!

  Да не пропуснем: в плен на самоубийствената илюзия и "самонадеяност" (вж. Д. Маринов), младият Стамболов със съдействието на Христо Карагьозов – гавазин на руския посланик в Цариград, се добира до... граф Игнатиев***. Ръководителят на Руската имперска дипломация в сърцето на Отоманската империя го снабдява с пари и документи, та "през Одеса замина за Букурещ. В Одеса Стамболов събра волни помощи и с тях влезна в Букурещ втори път и почнаха да издават с Ботева вестник "Знаме". В коментара си по този факт редакторите на днешното издание на цитираната биография – Стойко Тонев и Даниела Давчева, твърдят, че тезата за участие на Стамболов в издаването на вестник "Знаме" не отговаря на истината; дори и да са прави редакторите, остава съмнение за връзката между напористия Стамболов и шефа на Руските намеси по нашите Български дела – от една страна, и от друга – за Ботевия вестник. За средства, за пари става дума и в двата случая!...

  От биографията на Раковски, например – според сведение на Драган Цанков – значителна фигура в нашите кривулици преди и след Руско-турската война от 1877/78 г., научаваме покрай лутанията на младия Раковски и факта, че "Цанков е трябвало да чака в Свищов и да почне чрез един новооснован вестник публично да прокламира Българските искания, след като Раковски с дадените му от Френското посолство пари за въоръжаване на двадесетина души развее байрак в Балкана (Т. Жечев, "Българският Великден", изд. 1985, с. 95). Очевидно Западната дипломация, както и Руската дипломация, също водела задкулисни игрички, ползвайки за маша родолюбивите българи, с присъщата за младостта у нашите юнаци самовлюбеност и бягство от опита и традицията. Ще кажете, онези лисици от Запад са се трогнали, бръкнали в банковите си сейфове само за да оправят дереджето на злочестия наш българин в пределите на великолепната Османска империя? Ей тъй, от съчувствие.

  Понякога човек престава да се интересува – и не защото по-нататък не му е важно, а от опасение да не повреди натъкмената легенда за всеотдайността и прозрението у революционните ни дейци. Въпросът обаче си остава: Дали ловките чужди емисари в онзи период не са играли много по-важна роля в Българските ни дела, и – далеч по-същественото: Доколко младите наши българи успявали в това надлъгване с професионалните дипломати отвън да впрегнат чуждия интерес за осъществяване на националната ни мечта? Тончо Жечев, например, е оптимист за отговора на този възел от интриги (вж. цит.съч.). 

  Далеч от реалността, да не кажа по-солена дума, 21-годишният Стамболов "отиде в Галац, и снабден със своя руски пашапорт, се качи на един параход (...) и стигна в Цариград. Той бе начъртал един смел план: да запали Цариград". Но... "тоя план на Стамболова не успя, защото лицата, които се обещаха да вземат участие, излезнаха страхливци" (Д. Маринов, цит.съч, с. 32). От бележката на редакторите научаваме, че в столицата на могъщата Османска империя младият хъш "се свързва с един черногорски капитан, който обещава срещу 1500 турски лири" да стори палежа.

  То са велики планове, а пък ние, драги сънароднико, да се питаме ли кой им пускал фитили на тези луди-млади нашенци! Изобщо, даваме ли си сметка, че в архивите на онази Европа, пък и в старите архиви на Царска Русия, ако още не са унищожени – има куп компрометиращи сведения? Едва надигаща глава от клането в Батак и Перущица, Българската ни нация вече – в лицето на най-самоотвержените свои синове – поела с пъргава стъпка към капани, заложени от дипломатическите мисии на т.нар. Велики сили Русия, Франция, Великобритания и Австро-Унгария в Османската империя. Иска се кураж да признаем днес, 120-150 години подир онази далечна епоха, колко самотна била многострадалната ни нация и до каква степен обречени били нашите нетърпеливи герои, дирейки помощ и съчувствие отвън.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 uni 2019

___
* Димитър Маринов,1846-1940 (илюстрацията най-горе) – летописецът на Българския национален подем, е свещеник, възрожденски учител и преводач, манастирски игумен, журналист, народовед, краевед, политик, основател и първи директор на Етнографския музей, един от строителите на съвременна България, от най-ярките представители на Българската възрожденска интелигенция. Заради необятните му безценни етноложки творби наричат го "Нестор на Българската етнография". Роден е на 14 октомври 1846 г. в с. Вълчедръм, Северозападна България. През 1863 г. бил послушник при протоигумен Неофит Рилски в Рилския манастир. От 1867 до 1871 г. учил във Военното медицинско училище в Цариград, след което през 1875 г. завършва философския факултет в Белград, същата 1975 г. учител в Лом, от 1879 до 1882 г. народен представител в Учредителното народно събрание, приело Търновската конституция и във Великото народно събрание, както и съдия в Лом, Силистра, Русе, Видин. През 1894 г. бил назначен за директор на Народната библиотека, учител в Лом, Русе, София. Превежда и е активен сътрудник със статии, но и със студии от областта на фолклора и етнографията в периодичния печат. Публикува и в органа на Българската екзархия в Цариград вестник "Вести" (1900-1903 г.), списание "Духовна култура" и "Църковен вестник", на който е редактор през периода 1904-1905 г. През 1904 г. основава Етнографския музей и е пръв негов директор от 1904 до 1908 г. През 1921 г. приел духовен сан. Игумен в Чипровския манастир "Св. Иван Рилски". След огромна по обхват събирателска работа публикува безценните си материали в седемте книги под надслов "Жива старина"(1891-1914), които и до днес са сред най-ценното всестранно проучване на Българската народна култура – обреди, обичаи, песни, дом, покъщнина, храна, медицина, облекло, накити, обичайно право. Издъхва през 1940 г. в София.

** Автор на публицистичната книга за всички, които чувстваме България свое отечество "Записки по българските въстания".

*** Граф Николай Павлович Игнатиев (1832-1908) – имперски дипломат и държавник, играл важна роля за определяне на Руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Роден в Санкт Петербург, в семейство приближени на императорския двор. Бел.м., tisss. 

ПАНОПТИКУМ ИЛИ ПАНТЕОН?

ПАНОПТИКУМ

ИЛИ ПАНТЕОН?

  27.07.1998.

  Вазов, занимавал се подробно с животописите на предосвобожденските ни революционери, възкликва разочарован, та отронва онова свое откровение, онзи вопъл: че нашите дейци, колкото по-надълбоко в мотивите и фактите на героизма им ровнеш, толкова повече кал изваждаш, че единствен Апостола от това ровене по-чист, по-лъчезарен излиза. Човек може да се изненада колко битова немара и посредственост лъха от интимния живот дори на първенци в родната ни класика. Четох тези дни издадения през 1989 г. архивен сборник от "писма, стихотворения, изповеди, представени от карловеца Стефан Памуков" под надслов "Поглед към неизвестното"; четох с горчивото усещане, че в повечето случаи до значителни личности в новата ни История са стояли жени по-сдържани, самовзискателни, и в този смисъл не по-малко велики.

  Не ми се изброяват имена; то си е хленч, самовлюбеност или тревожни послания, йеремиев рев. И въпреки! Предпочитам жалката истина пред наперената лъжа. Но може ли истината да бъде жалка?! Жалко е да не си знаем хората, с които се гордеем; понеже слабостите в характера правят релефен образа, доближават го; под стария гланц виждам живия човек: как сърцето му пулсира и очите му какво излъчват. И тогава сътвореното от тези личности повече ми говори, чувствам присъствието им в личния наш живот и в живота на нацията. Знам откъде идват опасенията... и какво от това! За мен признак на самочувствие е да кажем и жалкото с респект. Митологизирането е средство за гордост у събуждащите се за нов живот нации. Нерядко някогашни Сульо и Пульо нахълтват в страниците на Историята спретнати и лъскави като нова монета, украсени като бургуджийска булка за продан. Трябва ли да се изгребат козметичните украшения, когато тези икони са нагласени с възпитателна цел? Иван Вазов се спрял, Захари Стоянов открехва, колкото да надникнем зад варакосания лик, и еква сърцераздирателното: "Сакън, братя! Не барайте олтаря! И без туй хептен сме ся окепазили пред Европата!"

  Мога ли да имам самочувствие на българин, ако от дете ме баламосват? Лъжата не е ли признак на ниското самосъзнание? А може би ги е страх да не се отвратя от истината?! Но ако науча все пак тази истина – не особено приятна, но истина, дали няма да се обърна и срещу учителите си, дето са ме заблуждавали уж за мое добро и за здравето на нацията? Нима горчивото познание ще изоставим заради сладката лъжа? Да проявим, мисля си, повече доверие към младите поколения българи!

  И тъй, младият Стефан Николов Стамболов – кумир на България от края на ХХ и началото на ХХI век, чудовище за мнозина българи от края на ХІХ век. Роден през зимата на 1854 г., издъхнал през лятото на 1895 г. от раните си. От една страна – блестящ, изряден дипломат, властник, строител на младата Българска държава, от друга – мъжкар, ненаситен лакомник, който се завира из храстите край някогашна София да ощастливява шестнайсетгодишни девойчета. Откъм фасадата – образец, откъм задния двор – безскрупулен тип, вагабонтин. Кое да вземем от образа му, кое да скрием?... Ясно кое. Но не е ли Стамболов еднакво необходим и в двете си превъплъщения именно заради целите на родолюбието и добродетелта? Ясно да се разбере, че прекъснатата традиция, неуважението към традиционните способи да се изгражда характер води до карикатурни резултати.

  Как мислиш, драги сънароднико, не е ли Стамболов... именно Стамболов – че кой друг! – прекрасна възможност за нуждите на педагогиката и етиката? Да се разбере нагледно как отличен материал се съсипва поради пренебрежение към скрупулите и задръжките. Да проумеем, че е непосилно да си играеш едновременно на светец и сатана. Или – обратно: да се види как талантът, геният избуява дори на бунището с отвратителните пристъпи на егоизма. Прочее, Стамболов е една човешка драма. Ето податки към процеса на формиране на тази необикновена личност; епизодите са представени от негов съвременник и почитател – в книгата на Димитър Маринов от 1909 г. Коментарът – от днес, и често, да не кажа: почти навсякъде, този коментар е различен от безпрекословното възхищение на автора-съвременник и съратник на голямата личност.

  "Малкият Стефан и по ръст, и по пъргавина, и по неустрашимост, решителност и буйност (...) се метнал досущ на (...) Обесеният х.Станчо бил възнисичък, храбър, безстрашен и всичките му черти се виждали в Стефана". Преди това се съобщава, че въпросният хаджия е обесен заради участието му в заговора на капитан Георги Мамарчев от 1836 г. Този хаджи Станчо се явява брат на дядото на Евгения, майка на Стефан Стамболов. Когато бил шестгодишен, малкият подслушал в дядовия си хан – постоянен посетител, джамбазин от Силистра, да казва как "напролет ще изколят турците (войската), ще превземат Търново и ще прогласят Българско царство". Два или три месеца по-късно долита известие, че в Габровския балкан, в усоите край Етъра се явили разбойници, чийто предводител бил някой си Никола... Тия провъзгласили Българско царство. Скоро набитата на кол глава на същия този Никола от Силистра била разнасяна за назидание сред народа. Авторът допълва: "Всички тия събития и случки бяха дълбоко врязани в сърцето на малкия Стефан".

  До 12-годишна възраст е ученик. Подир затваряне на търновското училище през 1866 г. пращат го да учи абаджилък "да седи Стефан със свити колене и прегърбен над иглата, когато той не можеше ни минутка да стои мирен" (цит.съч., с.24). В 1868 г., юли виждаме вече 14-годишния Стефан пряк свидетел на покъртителна сцена. Разбита е под Бузлуджа четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, "от юнаците всички бяха избити, само едно много малко число бяха изловени живи, но покрити с тежки рани. Главите на избитите бяха донесени в Търново и изложени на показ, а заробените бяха доведени навързани като добитъци във въжа... От околните села бяха надошли уж за пазаря и бяха напълнили Марно поле хиляди зрители; а целият град беше излезнал да види страшните комити. Улиците препълнени и задръстени, продължава разказа си Димитър Маринов – и конвоят с вързаните борци едвам се движел. Били почърнели от умора и глад. Турската тълпа, която заемала първите редове, бясно викала, хулила, плюла по лицата на безмълвните мъченици... Между тая бясна тълпа се мушкало и провирало пъргаво и ниско момче... със светкавична бързина то се провряло през тълпата и конвоя, доближило първия от мъчениците и казало: Живейте, юнаци; ще ви последваме! Казало и се изгубило в тълпата. Всички видели това момче, чули думите му".

  Есента на 1870 г. с протекция от търновското училище и издействана от роднината му драгоман (преводач) препоръка на варненското руско консулство "се приема за стипендиант в Одеската духовна семинария". И ето го вече библиотекар, уважавана длъжност, в нихилистически клуб с председател Ковалски – народнически кръжок, създаден през 1872 г. за теоретична подготовка на революционери-пропагандисти. "В семинарията – реди житиеписецът – той пренесе нихилизма между учениците и тамо беше се съставил един клон". И в следващия абзац: "Стамболов остана чужд на семинарията и на богословските предмети, а това се вижда от неговите драски и стихове" (цит.съч., с.27).

      Търпях аз толкова време
      и работих като вол.
      Вий сити сте, облечени,
      пък аз съм гладен, гол...

  Документът завършва не съвсем в стила на християнската любов и братство:

      Нек текат потоци кръв
      и гръм, и бой най-страшен
      срещу всички врагове народни.

  В друга немощна творба 18-годишният стихоплетец изповядва:

      Я дай, жена, ти пушката;
      дотегна ми такъв живот.
      С пушката ще найда аз
      друг по-добър.

  И трети фрагмент:

      Турците не са власт от бога установена.
      И няма власт на бога приятна.

  Естествена последица от умозрителните словоизлияния е, че – както отбелязва Димитър Маринов, "Стамболов се опрости със семинарията и със своята духовна кариера". През пролетта на 1874 г., изпъден из пределите на Русия, той се озовава първо в Галац, сетне в Букурещ. Какво дотук? А нима не е в реда на нещата това буйно кипене в душата на младия търновлия! Настанал е онзи исторически миг от българската робска "идилия", когато издевателствата на разбойнически шайки от башибозуци, кърджалии, черкези и пр., както и издевателствата на местната османска власт, срещали дотогава познатата вече за нас съпротива от единични зле организирани отбранителни акции от страна на християнското население, са съществен елемент от възпитанието на по-напористото и по-високо вдигналото взор към света извън империята младо поколение българчета. Нихилизмът е вариант на осмисленото нетърпение. Мечтата за по-смислен, сносен бит за българските поколения млади хора с горещи сърца започва оттук-нататък. В букурещките одаи и ханове, и около печатницата на Любен Каравелов бившият семинарист среща друг един неслучаен, изведен от родното си гнездо, да не би да напакости, да не си потроши сам кратуната – 26-годишния Христо Ботйо Петков от Алтън-Калофер. Плод на крепкото им приятелство и взаимност е книжчица, известна с късото си стереотипно име "Песнопойка" (16 стихотворения на Ботев, 5 – на Стамболов, с показателни за 20-годишния Стефан заглавия: "Пиеница", "Чорбаджийско поучение", "Бащин съвет", "На Караисенските герои", "Знаете ли кой съм аз?" Песнопойката добила широка известност при подготовката на Априлското въстание, от нея е и онова "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари", което Ботевите четници пеят на Козлодуйския бряг, поемайки към своята голгота навръх Врачанския балкан.

  Чудно, но и страшно интензивно е преображението от 3-годишния Хънтю до 20- годишния комита Стамболов; по този стръмен път поема той още по-дръзко към скалистите урви на историческите събития с отрано затаената жажда за показност, власт, честолюбие, макар все в името на България. Защо ли телесно и по душевен строй този растеж напомня "чудовищното дете на Европа" Бонапарт Корсиканеца? Буден ум, шило в торба, преливаща жизнена енергия, духом разкъртваща всякакви шаблони в традиционно мудното ориенталско натрупване на качества и авторитет, от първата половина на 41-годишния жизнен път в характера на бъдещия "светец и чудовище", трайно са заложени както добрите плодни семена, тъй и кълновете на пренебрежение, грандомания, лъже-морал. До какви саркастични гримаси води избързването, опитът да се крачи на всяка цена пред народа, изстискването на всякакъв род обстоятелства, за да застанеш във фокуса на обществения интерес!

  Тази категория личности всъщност движат събитията, те сякаш са галеници на Историята; но късно (или никога не) осъзнават, че проклятието за пренебрегнати нравствени императиви носят у себе си. Оттам са трагичните последствия и за тях самите. Не ми е известен случай подир буйно изригване до небесните пространства подобна личност да не е приключила трагично... Герои ли са те? Разбира се, че са герои. Но Боже мой, защо да се насилваш да умреш за народа си, когато би могъл дълговременно да работиш за него!

  Единствен като че ли Левски съзнава ужасната необходимост невидимо, бавно, но целенасочено да се заляга над народната нива, да се свързват в могъщия талвег на нацията и отделната човешка съдба, желания, проекти, и личните претенции. Но за това трябва смирение и може би свръхчовешка целеустременост, духовна сила да отбягваш лая на палетата, които търсят как да те захапят просто защото такава е природата на духовните джуджета. Лесно е от дистанцията на век и половина да се съдят хора, изгорели в нашето Възраждане, в робската пепел и униние; посягането към личните им драми обаче е наложително, за да проумеем, че във всяка красива победа има и множество печални загуби. Да открием картината в пълнота, означава да се поучим не само от приноса на този род големи личности, но и да се поучим от грешките и греховете им в човешки план.

  Не мисля, че ще ги загубим като забележителен образ в Пантеона на Българската нация, ако посочим тъмните петънца; в никакъв случай! Ако героят у нас се крепи единствено върху възхищението, че що за герой е... той ще е някой кротък светия, херувим с пеперудени крилца; а светците не живеят сред нас, грешните, изтъкани от противоречия простосмъртни анонимни българи. Не славословието и изобщо апологиите, панегиричното превъзнасяне към този или онзи са проява на особено самочувствие; ако ще сме общество от стопани, разплитането на нимби няма да ни вреди, ще помага. В крайна сметка, и слънцето, що е слънце, и то има петна; иначе дружинки от посредственици примират да си рисуват вождове, идоли да въздигат, да им палят свещи, с химните си да огласят собственото си овчедушие.

  "Не сме народ, ами сме мърша!" – възкликва бай търновлията Петко Рачов многострадалний; нима е прав? Ако за християнския бог най-висша проява на Любовта е да въздигне човека до себе си, защо се плашим към героите си да гледаме с трезв взор? Нали като се равняваме по тях, те ни извисяват дори с греховете, с недостатъците си! Преклонението, почитта ми към Стефан Стамболов държавника, първостроителя на моето отечество трябва ли да ми е превръзка през очите да не виждам слабости, които и мен застрашават? Стъпил върху пиедестал, той не ми е нужен; желая да го усещам жив човек сред нас – живите, да мога да поспоря с него, и ако имам сила и вдъхновение, да го апострофирам дори... Макар между нас казано, невежият да е повече склонен да апострофира, именно понеже е невеж. Тук обаче думата ми е за всеобщата ни взискателност, като нация, към Пантеона от националните ни личности и характери, за жив интерес към делото им, да знаем какво от тях да продължим и какво не си заслужава.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 uni 2019

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

На дърт пръч младичко му се прищяло
и ей – пред огледалото стърчи,
разглежда остарялото си тяло,
муцуната с печалните очи.

Уж лъснат-бръснат, в новичко накипрен,
дезодориран с нов одеколон,
ала годинките такваз са цифра,
че хич не влизат с младостта във тон.

Усмивката, що преди низ години
го правеше проклет и дяволит,
сега на образа му сбръчкан стине
като кърпеж, на мумия пришит.

Ах, Боже мой, какво да предприеме,
като в сърцето сеща луд копнеж,
че влюбил се е, а пък ненавреме,
но временцето няма как да спреш!

Виси над погрознялото му тяло
като Дамоклев меч такъв въпрос –
Дали все още някак подобава
да се преструва на наивник прост?

Което на младежа се удава
с нехайство и шегички тъпи бол,
то възрастния пак го изкушава,
но най-добре да пие алкохол,

да се разхожда важен, недостъпен
из хорската суетна пъстра гмеж,
да проклетисва младите безпътни,
които с логика не ще ги спреш

и те край теб се стрелкат като бързей,

като експрес край селски глух кантон,

а ти ако си щеш стрелички хвърляй,

гърди издувай, дръж се със фасон.

Заглеждай се в жените дяволити,

въздишай си по дупе и гърди,

докато и Смъртта накрай те срита

най-често там, където най-сърби.

Човешки работи – ще каже всеки,

що-годе поживял на този свят,

но леле, как зоват онез пътеки

как изкушаваш, Божа благодат!

За тебе младите май не разбират

и всъщност тук е онзи парадокс –

че който не разбира, се нервира,
а който знае, вече не е прост.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 uni 2019