СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (2.)

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (2.)

  27.07.2005. 

  Сънувах сексуална история с момиче и тъкмо посягам да си я запиша заради лепнещата печал, която ми напомня в каква зависимост бях изпаднал преди години от някогашната ми съпруга. Същото същество, обслужващо се с мъжете, и заради това изкушаващо ме да го покоря духом. В съня си преследван от амбиции, се превърнах в жертва на хитрата ловджийка. Тези ловуващи хищници сред жените ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е предизвикателство. Оплитат го в мрежите си като насекомо тези симпатични ловки паячета. Любовната страст не е хармония и смиреност! Бих я оприличил на буйство като след препиване, когато разумът вече не те възпира, и уравновесеният уж мъж започва да се държи като пале, лаком, търсещ да сучи. Не бих си позволил да преследвам момичето-самка. 

Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти.
Почакай, не плаши я – сама ще долети

съм писал в текста "Жена" преди доста години. Сексуалното привличане от не-любовта е сражение между два типа воля – женската и мъжката. Жената залага капани и препятствия, да се увери, че самецът заслужава да легне да го допусне до себе си, да го приеме за водач и едва тогава да му се подчини. Но това подчинение е изискващо; когато мъжът престане вече да носи ново, да създава онова бурно неспокойствие у нея, което е именно великата тръпка на любовта, тя го изоставя и обръща очи към някой друг*. Женската изневяра е наказание за мъжката ни леност, духовна инертност и безкрило еднообразие у партньора-съпруг или любовник.

  Та от снощния сън се измъкнах като беглец от вражески плен; и сега хем ми е тъжно, че потурчих**, че унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах – екзотично съчетание от две оспорващи се настроения! Ето повод да включа и цикъла от дузина газели*** от по шест двустишия всяка, по същата тема за "Порто Фино". Тъй личният живот насочва и чрез сънища как да си пишем книгите.

   * * *
  Вчера по обяд, като тръгвах за училищно дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви документи и да ги отбележа във входящия дневник), гледам – събрали се съседите от жилищния блок, а под козирката на съседния вход – подпрян капакът на ковчег. На 59 години си отишъл Ванчо Локото, един от компанията картоиграчи, смукачи на бира и домашна ракия пред тава с нарязана от жениците им салатка в късните летни вечери. И ме жегва: какво у тези мъже ме дразни. Бях ги кръстил "Компанията на осъдените на смърт", защото май нямат повече мечти; отдадени на леност, духом се предали, отпуснали се, та и жените май вече не ги изкушават освен като обект на циничните вицове и лакърдии за знойни невести.

  Покрай тях, въпреки тях, жените им раждали и раждат дечурлига, отглеждат ги, възпитават ги, облицоват с уют семейното гнездо, а мъжете блъскат ли, блъскат картите белот.

  28.07.2005. 

  Току-що по телефона от готината секретарка на местния лидер на "Подкрепа" чувам, че някой си Филип – не запомних фамилията, от управата на синдиката рекъл: "Приятел ми е Т.Ч., не вярвам да има такова нещо, Т.Ч. е изключително етичен". Натъртил на "изключително етичен". Ега си! Ако е вярно, ще да съм в сериозна грешка. Като се погледнах през очите на Филип, реших: ами че да, за трепане съм, щом съсипвам имиджа на хубавия човек.

  – Търся го Т.Ч. непрекъснато тези дни на всички телефони, които си ми дал (говори ми на "ти"), но не го открих. Сигурен ли си, че този номер не е фалшив?

  – Да.

  – Добре де – чувам гласеца на хубавата Вили, – приятелят му Филип обеща да му предаде да дойде да говорят с шефа. Филип ми даде и още един телефонен номер да потърся Т.Ч., но и от този номер не успях да се свържа. Ако успееш да откриеш Т.Ч., обади ми се аз да говоря с него!

  Питам защо не са възложили на юристите в синдиката да задвижат нещата, защо тя трябва да гони по петите вятъра, да гони Михаля, и тя рече:

  – Началникът иска първо да се види с Т.Ч., да разговарят тук и работите с книгата ти ще се оправят.

  Филип категорично изключвал вероятността Т.Ч. да е постъпвал неетично и шефът на областната управа на "Подкрепа" се е вслушал в мнението му; така виждам нещата около отпечатването на ръкописа в този момент. А юристите на "Подкрепа" са претрупани с дела и съдебни преписки, но да не се притеснявам – успокоява ме секретарката, отпускарският период не важи за тях, и завършва приятелски:

  – В едно съдебно дело можеш да разчиташ, "Подкрепа" не си оставя хората!

  – Да – отвръщам, – в заявлението ми до "Подкрепа" на половин страничка съм писал какво предлагам. А че никой не отговарял на онзи телефон, едва ли е вярно, понеже печатницата на Т.Ч. е в двора на селската му къща в Рогош и там винаги има хора, майка му на Т.Ч., двамата му сина, жена му. Самия Т.Ч. го виждали да се мотае из пловдивските кръчми, по мероприятия на пловдивските писатели: празненства, помени, чествания, нови книги издадени.

  Брей, ами че Т.Ч. – цял Джин гиби, Демонът на Империята се явява, както писал дядо Вазов: "покаже се, скрий се без знак и без след"...**** Щом могъщ синдикат в онези години, като "Подкрепа", не може да се справи с простата задача дори да го открие, какво да сторя с моите посредствени усилия на простосмъртен българин! 

  ПОСЛЕСЛОВ: 

  Така зарязах мечтата да видя издаден в книга ръкописа "Ламски", независимо че предварително платих разходите по издаването, вкл. хонорара на печатаря, около три години оказал се кмет на Стария Пловдив. И не съжалявам, че се отказах. Както казваше по-възрастен с четвърт век някогашен приятел Чичо Кирил – връстник на баща ми: "Всички горе са навързани като свински черва един с друг, бягай от тях и не се обръщай, ако искаш да си запазиш достойнството!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 maj 2019

___
* Реших да не ползвам граматически правилното, но тромаво съчетание "към някого другиго".
** Дотам в генетичния код на разговорния български език е любовта към турското, че с "потурчвам" метафорично бележим съсипване. Потурчил ще рече: вече не е мое и вината е у мен, не в турчина.
*** Римувани и ритмувани, музикално звучащи двустишия.
**** Вазов, из "Епопея на забравените. Левски", пасаж като за случая:
"Той беше невидим, фантом или сянка,
озове се в черква, мерне се в седянка,
покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет",
тук употребен в ироничен план. Бел.м., tisss. 

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)

  16.07.2005. 

  Всяко нещо си има период на узряване, а мечтата ми за книга продължава да зрее. Топи се животът ми и не съм сигурен, че такава мечта изобщо заслужава толкова усилия, търпение, смирение. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тази книга?! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) и ме порази пак онази вакханалия на словото, което просто диша, вълнува се, руши каноните на класическата форма на стиха и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа е Превер, точно противоположното на строгостта във формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като горещ фонтан – първият; сдържан, самовлюбен, но и човеколюбив – вторият. Тези като Превер живеят по-дълго и умират най-обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата понякога се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на своето Отечество.

  20.07.2005. 

  Постоях на верандата с изглед на юг, към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и на утринния бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят като полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова колкото китки. Полях ги и отидох да седна на северното балконче току сред клоните на липата, да погледам изгрева на слънцето – изгревът, това чудесно космическо събитие, което, унесени в делничната врява и сивота, преставаме да забелязваме, щом почнем да удушаваме с две ръце детето у себе си. 

  Липата откъм кухнята се извишила на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено направо греят. Сварих си силно кафенце, отпивам по глътка, мисля си: Така подреден, така щедър си, Живот; да не се пречкат неприятните хора, доста повече да съм постигнал. Сестра ми ме ограби. Двама, дето ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам как почти всеки наоколо, получил и най-малко власт и влияние, съсипва всяко нещо, което успее да докопа. И кърви в космичното* ми утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези побъркани егоисти, по-щастливи ли станаха?

  Може би така, като ми се съпротивява мечтата, като ми попречиха и пречат да я осъществя, се утвърждава у мен, тропа с краче, присвила устни, с пламтящи очета ме гледа. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.

  * * *
  Жените са чувствителни същества, зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си потърсят мъж, кога (и дали!) да си раждат децата, да чезнат по рожбите, да се състаряват, подреждайки уютен дом и вещи за семейството си, в плен на Времето, което при момичетата по-бързо лети. Мъжете, стигнали висини, в повечето случаи са самотници. Богочовекът Исус, ап. Павел и останалите апостоли, Васил Левски, Карол Войтила – поминалият се наскоро римски папа, ала и изчадия, като Сталин, Хитлер и пр., са самотници в личния си живот. Това закономерност ли е? Все същият хлапак съм в отношението към момичетата; само дето по-дълбоко у себе си подтиснах изкусителната страст към галенето, прегръдките и целувките. От време на време изпитвам потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата жена, но все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа.

  Гледам жени как ловуват и си мисля: Леле, колко са зависими от материалното и как силно ги привлича лъскавото, успехите у мъжа! А точно с тези две неща не мога да се похваля, а и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Двете ми щерки, и те са като мен, доколкото преценявам, самостоятелни са и свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото би пренебрегнали женския си егоизъм.

* * *
  Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Самоирония и Печал, което излъчват текстове като "Парашутист", "Герберът", "Рогата". Подтекстът – нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е търсене на хармония чрез рушене на установени граници и забрани. Текстовете в сборника "Порто Фино" наподобяват грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, нежна представа за едрите неща, като стойност в съзнанието и душата. Подхода заимствам от Превер, но с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен. "Дето двама се обичат, на тяхна страна съм, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) лирическият ми двойник или моят резоньор не би изрекъл така категорично, защото е повече отдалечен и по-ехиден, струва ми се. Но дистанцията е нужна, за да се оставят героите самостоятелни, автономни в чудатата си логика. 

  Това, както при Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите тръстики с добро самочувствие, са сюжетни текстове, при всичката условност на понятието сюжет в случая, случката – като въздействаща атмосфера, е оставена да говори без авторска намеса. Макар тук-там да се изкушавам и да хващам бика за рогата. В тази показност на нехайството към рима и ритъм има и вслушване в сърдечния ритъм у човека. Никой нормален не бърбори в мерена реч, нали! Нехайството обаче е само трик, заблуждаваща маневра с цел да се изкуши четящият да оспорва автора, като институция трезва, обективна подобно на Господ Бог, немилостива към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение. Нежността при тези неща от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването и нехайството към т.нар. висок поетически слог. Такава ми е идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Текстовете се натрупват, подреждат се в колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се дивя как пред очите ми от делничната пяна се ражда нещо красиво (поне по замисъл). 

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 maj 2019

____
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos" (красота).
** В превод на Валери Петров идеята звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
"...Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на ти –
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на ти със тях съм вече".
Във френския оригинал стихотворението напомня ромолене на дъждовни капки по тенекиите на покрива с разнообразните или повтарящи се съчетания на сонорния звук "р". Бел.м., tisss. 

ШАНОН

ШАНОН*

Аз никога няма да видя Шанон,

с ирландци да пия ирландската бира,

понеже незнайно по кой си закон

възможно съпругът да се нервира.

И що ли да ходя в градчето Шанон,

та с тебе дори не обичаме бира,

но който разбира от бира в Шанон,

навярно чудесно ще ме разбира.

Изпукал последния глупав патрон,

стотинки из джоба дори не намирам,

пред мене изправи ли се Шанон,
ирландски юмрук ми сякаш сервира.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 apr. 2016 – edited by 5 maj 2019

–––

* По стих на Никола Инджов (1935), бел.м., tisss.

ДЯДО МУ КОМУНИСТ, ВНУКЪТ НЕНАВИЖДАЛ КОМУНИСТИТЕ

За комунистите и техните врагове в България

ДЯДО МУ КОМУНИСТ, ВНУКЪТ НЕНАВИЖДАЛ КОМУНИСТИТЕ

…Единият ми дядо, баща на баща ми, е починал две години преди да се родя аз, тъй че за него нямам свои спомени, а знам за него само по разказите на други хора и по писаното за него в разни книги. Да, за него наистина беше писано в разни книги, предимно мемоари на разни местни комунистически величия и местни историографии; работата е там, че тоя мой дядо Владимир, или дядо Владо, Бог да го прости, е бил един от учредителите на социалдемократическата партия, тогава – БРСДП, бил е дори на Учредителния й конгрес, после дълги години е бил комунист, активно е участвал в т.нар. Септемврийско въстание, но по-късно заради влошено здраве и заради нуждата да храни семейството си (той, прочее, е бил тухлар), се е отказал от политиката, въпреки че до края си остава член на БКП). Казвам това без никакво смущение, по-нататък ще разкажа и съответната история, за да се разбере защо е така. Прочее, нека все пак да кажа нещичко, щото зевзеците тук, в Интернет, няма как, ще ме захапят като бесни кучета: "А, така значи, ти – антикомунистът, си имал дядо комунист, ясна работа!" 

  Да, дядо Владо бил за времето си природно интелигентен човек, който се увличал по модните тогава комунистически идеи, тъй да се рече. Наистина е участвал като делегат в разните му там най-първи конгреси на социалдемократите, а пък когато едната част от тях, именно т.нар. тесни социалисти, станали комунисти, и той с тях минал към комунизма. Когато идва времето на Септемврийския бунт от 1923 година, дядо ми бил в първите редици, бил комендант на Долна Баня, тоя бунт продължил ден-два-три дни, а после дошла войската и ги изпоарестувала. И ето в тази връзка има една история, която няма как, налага се да разкажа и аз тук.

  Като ги арестували "фашистите", нашите комунисти били бити колкото трябва в ареста, а пък, според писаното в ония книги, ги откарали на Черната скала в Чам-кория, за да ги бутат оттам, сиреч, да ги убиват. Историята е истинска, но тук ще кажа и нещичко, което го няма в книгите, а съм го слушал от разказите на баба ми Цвета и на баща ми, и на чичовците ми. Главният комунист, който подкокоросал долнобанци да се вдигнат на бунт в ония дни на 1923 г., бил един адвокат на име Кирил Лазаров, който в ерата на комунизма по-късно стигна до поста министър по времето на Тодор Живков. Аз лично тоя си го спомням – като дете съм го виждал, идваше огромна черна "Волга" в центъра на Долна баня и от нея слизаше някакъв огромен старец с огромни ръце. По-късно, още приживе му направиха паметник в центъра на градчето, а пък същия тоя паметник моя милост, като кмет от СДС след 1989 г., бутна навремето, в ония първи паметни години на "прехода", поради което си спечелих за вечни времена ненавистта на местните комунисти. Както и да е, сега да се върна около ония събития през 1923 г. И така, арестували местните червени бунтари, начело с Кирил Лазаров и дядо ми Владо, и ги подкарали да ги бутат от Черната скала. Малко преди да започне бутането, от Самоков пристигнал съдия, в присъствието на когото трябвало да стане екзекуцията. Види се, тогавашните "фашисти" повече зачитали законността от комунистите, които след 1944 година си убиват ей-така, един вид за кеф или от злоба, което е същото. Та съдията слязъл от файтона, и съзирайки дядо ми, рекъл:

  – Я! Владо, ти що дириш тука, бе?

  Оказало се, че съдията е родственик на дядо ми, чийто корен е от Самоков. Дядо Владо смотолевил някакво оправдание и съдията наредил да го отведат встрани от редичката осъдени, на които предстояло бутане от скалата. Да, ама дядо Владо се заопъвал, рекъл:

  – Ако не отведете и ей-тоя (посочил Кирил Лазаров), няма да мръдна оттук!

  Бил упорит; не мирясал, докато не отвели встрани и приятеля му Киро, както той го наричал. Не знам дали останалите наистина ги бутнали от скалата, сега не ми се проверява, от тая скала са бутали по онова време хора, пък и по-късно, след 1944 г., пак са бутали, тя е доста удобна за бутане на хора. Доколкото си спомням – сега не ми се прави справка в ония книги, в родната ми къща са – простили на всички, съдията наредил да ги върнат в участъка, може да са ги водили на скалата само да ги уплашат, в участъка порядъчно ги набили, а после трябвало да платят парична глоба, та да ги пуснат. Представяте ли си, пуснали ги! И тоя същия Киро Лазаров, за когото дядо ми така се застъпил, си платил най-бързо глобата и изчезнал право в болшевишка Русия; дядо ми трябвало да стои още в затвора, щото нямал пари да си плати глобата. В Русия Кирил Лазаров учил, станал голям комунист, професор по икономика, бил все до вожда Георги Димитров, а когато се върнали у нас след 1944 г., станал професор, а по едно време – и министър на финансите. Трябва да е било някъде през петдесетте години на миналия век…

POST SCRIPTUM

  В отговорите си словоохотливият внук на Дядо Владко от село Долна Баня към опонентите се обръща като към жена; жената, според неговата лична философия, явно няма как да е на нивото на "философ-психолог", сътворил хиляди страници словесна плява. Ето пример как възпитаникът на идеологическата висша школа в Ленинград общува с опонент по повод пасквил, представен като "Позив от група будни граждани на Пловдив". 

  Днес, 4 май 2019 г., за акцията на Ангел Грънчаров. взема страна млад мъж:  

  – Този позив е написан в стила на самия Грънчаров. Никакви "небезразлични граждани" няма. Има трима души. Като наследник на виден комунист, г-н Ангел Грънчаров продължава да се занимава с позиви. 13:17 ч.

  Философът-психолог от Долна Баня:

  – Скъпа тъй проницателна другарко! Колкото и да ти е тъжно, групата на небезразличните граждани нараства с всеки изминал ден. Само твърдоглавите комунисти с железобетонни глави, като Вас самата, смятате, че е важна бройката на хората, но ние – некомунистите, смятаме, че значение има само качеството на личностите, които съставляват някакво движение или група. Вие, комунистите, крещите "Много сме, силни сме", но какво, като сте много, а в същото време сте пълни боклуци, сте чисто и просто човешки отрепки, сте направо уроди, които са загубили човечността си! На второ място, ние - небезразличните граждани, мислим, говорим и пишем според истината; по тази причина на Вас специално Ви се чини, че този позив бил написан с моя стил. Този стил не е мой, той отговаря на начина, по който всеки човек би се изразявал, ако почиташе истината, ако се ръководеше от нея. Вие, комуноидите, които сте отдадени на лъжите, имате точно по тази причина тъй разнообразни стилове. Поняла теперь меня? И още нещо. Не е ли време да почнете, другарко, да се освобождавате от тиранията на злобата? Или предпочитате да си умрете от бесовска злоба? Докога ще говорите на бялото, че е черно, а на черното – че е бяло?! Нещо ново не можете ли да кажете? 13:40 ч.

  Младият мъж:

  – Господин Грънчаров, не знам дали осъзнавате защо за хора, родени след 1975 г., всичко това звучи толкова странно. Огромната пропаст между поколенията, отворила се след 1989 г., е причина за това. Разбирам чувството Ви за липса на справедливост, но не разбирам стремежа Ви да се върнете там (в училището, откъдето е бил уволнен, бел.м., tisss). Не мисля, че мнозинството от младите хора биха стигнали въобще до уволнение. Самият аз бих си намерил нова работа, ако отношенията ми с колегите се развалят, пък камо ли с началниците. Не мисля, че за младите работното място е такава ценност, и затова е странно за мен как може да хвърляте толкова нерви и финанси за нещо толкова незначително, като конкретно работно място. 14:11 ч.

  Философът-психолог:

 – Само твърдоглавите комунисти с железобетонни глави като Вас самата смятате, че е важна бройката на хората, но ние – некомунистите, смятаме, че значение има само качеството на личностите, които съставляват някакво движение или група. Вие – комунистите, крещите "Много сме, силни сме!", но какво, като сте много, а в същото време сте пълни боклуци, чисто и просто човешки отрепки, направо уроди, които са загубили човечността си? На второ място, ние - небезразличните граждани, мислим, говорим и пишем според истината; по тази причина на Вас специално Ви се чини, че този позив бил написан с моя стил. Този стил не е мой, той отговаря на начина, по който всеки човек би се изразявал – ако почиташе истината, ако се ръководеше от нея. Вие, комуноидите, които сте отдадени на лъжите, имате точно по тази причина тъй разнообразни стилове. Поняла теперь меня? Другарко, хайде ако обичате не се напъвайте да излъжете точно мен, преструвайки се на модерна и млада; нима не разбрахте, че точно мен никога не можете да излъжете? Ето, уж се правите на млада, говорите заучени учени думи за конфликта на поколенията, но това са пълни глупости. Конфликтът не е между поколенията, а между ценностите. Вие сте носителка на ценности, които животът е обрекъл на отмиране. А именно, няма как да разберете, че аз изобщо не се боря за връщането ми на работа, а за съвсем други неща, имащи чисто духовен, идеален характер. Не може някаква си там незнаеща на кой свят живее администраторка да се разпорежда с училище и да си прави каквото й скимне, да прави глупост след глупост, да съсипва училището, а пък аз да си кажа: Майната й, нека се радва на властта! – и да се махна; другарко, аз не съм мижитурка като теб. Аз съм представител на друг човешки тип, който Вие – мижитурките, просто не можете да разберете. Надявам се, сега вече можете да вникнете поне малко в същината на казуса. Успех Ви желая! Ала, дето се казва, надали е възможен – главата си не можете да си смените, нали така! 14:35 ч.

  Младият мъж:

  – Никога няма да разбера как с такава злоба трябва да пристъпва който и да е човек към мнение, което не съдържа нито обида, нито агресия. Най-хубавото е, че хората с Вашия мироглед постепенно изчезват поради смъртността на хомо сапиенс. Младите са сто пъти по-свободни поради липсата на страх да не загубят някакво жалко работно място. 14:45 ч.

    
  Внукът на дядото комунист благо отговаря:

  – Никаква злоба няма, другарко, истината е безпощадна, а аз служа само на истината. Вашите тъпи лични чувства тук нямат никакво значение. Вие просто сте извратена, и това проличава, струи от всяка Ваша дума. Ето без да се усетите, ми пожелахте смъртта - било хубаво, че ще умра. Вие, другарко, сте изрод. Вие не сте човек. Горко Ви! Ами Бог?! Нима и Него ще се опитате да излъжете? Смятате ли, че ще успеете? Имате още време да се покаете... но душа за това нямате. 14:49 ч.

 Още един автентичен пример за бъдещите поколения напористи лицемери, вж. http://humaig.blogspot.com/2011/11/blog-post_26.html

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 maj 2019

–––

* Авторът на този мил спомен естествено бил пратен от БКП, понеже бил отличник, а не заради дядо си комуниста Владимир, да се изучи в СССР, в Ленинграде, във висшата школа по демагогия и психология на комунизма. Днес внукът е демократ-новатор, бори се за европейски духовни ценности и твърди, че е философ-психолог и че говори само истината, заради която истина страда.
** Вж. https://aig-humanus.blogspot.com/ Бел.м., tisss.

НОЩ В ТРИГОРЦИ

НОЩ В ТРИГОРЦИ

Подгизнали от мрак дворове, ферми

под хребети от лунна светлина,

пътечката в морето от люцерна,

пшеницата узряла – смях на жена,

бумтеж на трактор, блясъкът на плуг,

и на бали слама стадото нехайно,

край огъня – овчарите заспали,

ветрецът остър, мирисът на студ,

земята древна, плодна – тъй голяма,

селцето – кротко, песовете – зли...

Как свикнах само мен там да ме няма,

 но ще се върнем някой ден, нали!*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 avg. 2013 – edited by 3/22 maj 2019

–––

* С инж. Т. Ряпов – приятел от детските ми години, лятото на 2013 г. ходихме до селото на бившата ми съпруга с кола, която – въпреки катастрофата на изхода от Варна, ни дотъркаля до Добруджа. Разпънах за Ряпов палатка насред двора в Тригорци, а аз, кажи-речи, цялата нощ зъзнах и се гледахме очи в очи с космично същество, докато лежах покрит с голямата хавлиена кърпа върху надуваем дюшек край палатката. На утрото се оказа, че е щъркел, кацнал върху 4-метров стълб, а тиграта ми бе подгизнала от падналата нощес роса. Жизненото по време на соца село, дето някога катуна в покрайнините обитаваха две семейства цигани, за изтеклите тридесетина години "демокрация" бе запустяло – според местните, с които разговарях, останали 14 българи и 140 индийци, самонанесли се в порутените опразнени къщи на разпилелите се по света добруджанци. Бел.м., tisss.

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

Виждал ли си ти Нинет с дългите коси?
Във горещата Нинет влюбен бил ли си?

Който и да питаш вред, знаят я Нинет
и бленуват по Нинет тук момци безчет.

Тя е гъвкава и мила, тя танцува – не върви,
зарад нежната й сила сума мъжки свят кърви,

сума кротки домакини побесняват, дето мине,
вдига на мъжа си свада както стара, тъй и млада,

че заплаха е Нинет за семействата, проклет
чара й наричат всички, просто няма безразлични

от побойника хлапак до плешивеца сакат –
щом по улицата мине дългокосата Нинет,

пулят зъркелите, сякаш поразени са от гръм,
и сънува всеки в мрака от мераци своя сън.

Да, същинска Афродита в пяната на този свят,
беше кльощава, изпита, но разцъфна като цвят.

Подлудила е градчето, леле! – не е на добре
и така ще е, додето мъж Нинет си избере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, mar. 2009 – edited by 1 maj 2019 

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

      

  Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успявах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй чрез болката се чувствах дълбоко свързан с онези нощни шумове, които ни правят част от природата – част от всички хора, животни, риби, насекоми, камъни, пръст, растения. И си мислех за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните ни блокове, за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага. И си представих как от втория месец нататък, мили мой татко, купчинката пръст върху гроба ти полека започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица там, дето би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всичките ти разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ама хич не се разбирахме с теб, хич! Ти бе така рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми изглеждаха твоите движения, малкото думи, когато си пожелал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те най-внимателно, дори се съгласявах понякога с теб, ала вършех само онова, което сам си решавах. Ние двамата с теб просто не можехме да тъчем едно и също платно, май не сме били създадени за баща и син.

  И сега разбирам, на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тези жени наоколо – все намират за нещо да са недоволни; ако не ти мърморят, не те обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си, заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

Лятото на 1961 г. Край Китен

  Помниш ли как ми даде да покарам онова новичко пъркалце – чешката Явета? Бе яркочервена, тъкмо я беше купил и ми даде да се поизфукам в махалата, по улица Люлебургаз. Бях едва в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето, а? Само като ме видя как бясно въртя християнки* в прахта, измърмори през зъби: "Докато аз съм жив, ти мотор повече няма да яздиш". Многобройните ти всякакви мотоциклети след това повече не ми позволи да карам, та и досега строго спазвам бащиния завет-клетва. А твоят брат – най-големият от харманлийските петима братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и се втурнах при вас, рече: "Ей това е синът! Дето и да иде, нещо ще донесе. Мъжкото принася, женското изнася". По онова време бях вече в трети клас, ходили бяхме от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод на Гара Септември, ако въобще още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от купищата боклук зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти даже не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте с Бате Митко да бъбрите за вашите си мъжки работи.

  Когато бях в шести клас, жестоко ме би заради два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то, намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и приказ като другите момчета. Жалко, не открих по-големи и тези шведски лагери бързо се разбиха. На другия ден, като се върна от работа и изтичах да ти се похваля, много ми се ядоса. Биеше ме със салкъмов клон; имаше по него големи шипове, но не плаках, мили татко, само виех като животно.

  Мили татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай каменните стълбички на Бунарджика, нагоре, чак до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата бяха кални като на коминочистачи, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто. Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти отлично грабеше, ама насред Острова, където е сега пловдивската Гребна база, на онзи мъж, преди теб, на Байката – Георги Баев, веригата му се скъсала и ти, мили, си спрял да му помогнеш; завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил, по право му се полага на Байката да е преди теб. Помня как донесе у дома евтина бяла найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си това, мили мой мъртъв татко!

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на ъгъла на улица Перущица, на втория етаж в старата къща на ул. Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи дървен джип, червения, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Отметна покривката от единия край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

Край езерото Клептуза във Велинград, лятото на 1954 г.

  И веднъж, когато пак валеше дъжд и когато пак бе подгизнала земята и мразовит денят, с майка двамата дойдохме при теб, на поляната над село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. Докато се изкачвахме и вече се чудех как ли ще те познаем сред стотината еднакво облечени и остригани войници зад телените бодливи мрежи край онази поляна, майка силно ми стисна ръката и каза: "Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице е толкова бяло и чисто". След по-малко от година майка ми роди сестричка, която много прилича на теб. А пък аз не ти приличам!

  Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били тъй ярки, че нощем си имал кошмари от разорано подгизнало от влагата поле сред Унгария и трупове на мъртъвци, кротко гниещи наоколо. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините, които ме връхлитаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният сред момците. А пък ти си бил бърз и точен стрелец.

  И много си мислех снощи, като все не успявах да заспя. И си мислех за големите мъртви мъже, как лежат в земята тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и надълбоко в земята, дето е топло-топличко.

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 6 mar. 1984 – edited by 30 apr. 2019

Илюстрации:

- 1940 г., баща ми, 18-19-годишен калфа, пред мебелното ателие в Пловдив;

-1953 г., в дълбокия сняг на улица Ниш под източния склон на Джендемтеме.

–––

* Засилваш мотоциклета и рязко удряш спирачка, като навиваш кормилото на една страна и тогава задната гума прави полукръг, вдигайки облаци прахоляк и камъчета. Бел.м., tisss.