СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

      

  Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успявах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй чрез болката се чувствах дълбоко свързан с онези нощни шумове, които ни правят част от природата – част от всички хора, животни, риби, насекоми, камъни, пръст, растения. И си мислех за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните ни блокове, за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага. И си представих как от втория месец нататък, мили мой татко, купчинката пръст върху гроба ти полека започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица там, дето би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всичките ти разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ама хич не се разбирахме с теб, хич! Ти бе така рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми изглеждаха твоите движения, малкото думи, когато си пожелал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те най-внимателно, дори се съгласявах понякога с теб, ала вършех само онова, което сам си решавах. Ние двамата с теб просто не можехме да тъчем едно и също платно, май не сме били създадени за баща и син.

  И сега разбирам, на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тези жени наоколо – все намират за нещо да са недоволни; ако не ти мърморят, не те обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си, заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

Лятото на 1961 г. Край Китен

  Помниш ли как ми даде да покарам онова новичко пъркалце – чешката Явета? Бе яркочервена, тъкмо я беше купил и ми даде да се поизфукам в махалата, по улица Люлебургаз. Бях едва в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето, а? Само като ме видя как бясно въртя християнки* в прахта, измърмори през зъби: "Докато аз съм жив, ти мотор повече няма да яздиш". Многобройните ти всякакви мотоциклети след това повече не ми позволи да карам, та и досега строго спазвам бащиния завет-клетва. А твоят брат – най-големият от харманлийските петима братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и се втурнах при вас, рече: "Ей това е синът! Дето и да иде, нещо ще донесе. Мъжкото принася, женското изнася". По онова време бях вече в трети клас, ходили бяхме от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод на Гара Септември, ако въобще още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от купищата боклук зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти даже не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте с Бате Митко да бъбрите за вашите си мъжки работи.

  Когато бях в шести клас, жестоко ме би заради два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то, намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и приказ като другите момчета. Жалко, не открих по-големи и тези шведски лагери бързо се разбиха. На другия ден, като се върна от работа и изтичах да ти се похваля, много ми се ядоса. Биеше ме със салкъмов клон; имаше по него големи шипове, но не плаках, мили татко, само виех като животно.

  Мили татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай каменните стълбички на Бунарджика, нагоре, чак до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата бяха кални като на коминочистачи, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто. Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти отлично грабеше, ама насред Острова, където е сега пловдивската Гребна база, на онзи мъж, преди теб, на Байката – Георги Баев, веригата му се скъсала и ти, мили, си спрял да му помогнеш; завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил, по право му се полага на Байката да е преди теб. Помня как донесе у дома евтина бяла найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си това, мили мой мъртъв татко!

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на ъгъла на улица Перущица, на втория етаж в старата къща на ул. Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи дървен джип, червения, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Отметна покривката от единия край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

Край езерото Клептуза във Велинград, лятото на 1954 г.

  И веднъж, когато пак валеше дъжд и когато пак бе подгизнала земята и мразовит денят, с майка двамата дойдохме при теб, на поляната над село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. Докато се изкачвахме и вече се чудех как ли ще те познаем сред стотината еднакво облечени и остригани войници зад телените бодливи мрежи край онази поляна, майка силно ми стисна ръката и каза: "Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице е толкова бяло и чисто". След по-малко от година майка ми роди сестричка, която много прилича на теб. А пък аз не ти приличам!

  Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били тъй ярки, че нощем си имал кошмари от разорано подгизнало от влагата поле сред Унгария и трупове на мъртъвци, кротко гниещи наоколо. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините, които ме връхлитаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният сред момците. А пък ти си бил бърз и точен стрелец.

  И много си мислех снощи, като все не успявах да заспя. И си мислех за големите мъртви мъже, как лежат в земята тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и надълбоко в земята, дето е топло-топличко.

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 6 mar. 1984 – edited by 30 apr. 2019

Илюстрации:

- 1940 г., баща ми, 18-19-годишен калфа, пред мебелното ателие в Пловдив;

-1953 г., в дълбокия сняг на улица Ниш под източния склон на Джендемтеме.

–––

* Засилваш мотоциклета и рязко удряш спирачка, като навиваш кормилото на една страна и тогава задната гума прави полукръг, вдигайки облаци прахоляк и камъчета. Бел.м., tisss.