НОЩ В ТРИГОРЦИ
Подгизнали от мрак дворове, ферми
под хребети от лунна светлина,
пътечката в морето от люцерна,
пшеницата узряла – смях на жена,
бумтеж на трактор, блясъкът на плуг,
и на бали слама стадото нехайно,
край огъня – овчарите заспали,
ветрецът остър, мирисът на студ,
земята древна, плодна – тъй голяма,
селцето – кротко, песовете – зли...
Как свикнах само мен там да ме няма,
но ще се върнем някой ден, нали!*
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 13 avg. 2013 – edited by 3/22 maj 2019
–––
* С инж. Т. Ряпов – приятел от детските ми години, лятото на 2013 г. ходихме до селото на бившата ми съпруга с кола, която – въпреки катастрофата на изхода от Варна, ни дотъркаля до Добруджа. Разпънах за Ряпов палатка насред двора в Тригорци, а аз, кажи-речи, цялата нощ зъзнах и се гледахме очи в очи с космично същество, докато лежах покрит с голямата хавлиена кърпа върху надуваем дюшек край палатката. На утрото се оказа, че е щъркел, кацнал върху 4-метров стълб, а тиграта ми бе подгизнала от падналата нощес роса. Жизненото по време на соца село, дето някога катуна в покрайнините обитаваха две семейства цигани, за изтеклите тридесетина години "демокрация" бе запустяло – според местните, с които разговарях, останали 14 българи и 140 индийци, самонанесли се в порутените опразнени къщи на разпилелите се по света добруджанци. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар