ПОРТО ФИНО

Където има преголяма любов, там и смъртта е наблизо.

ПОРТО ФИНО

В моето детство невинно
имахме песничка за Порто Фино,
за пристан, където кораби, поръждавели
от борбата с морските вълни, са спрели
и от зори до здрач
мулатите свирят джаз,
а ромът се пие на екс
и мулатки страстни обещават секс –
с ей такива ми ти цици и черни очи!
И по площади и улици бодро ечи:
О, Порто Фино!
О, Порто Фино!

О, Порто Фино! – И ние крещяхме,
танцувахме като бесни
и възхитени бяхме,
независимо че не знаехме какво е това
и къде се намира,
в кой край на света.

---------

Вероятно очарованието на онези години
е, че не знаем какво си ти, Порто Фино*?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, edited 24 apr. 2019

____
* Последно пристанище, смърт. Бел.м., tisss.

ЧУЙ СЪРЦЕТО СИ!

ЧУЙ СЪРЦЕТО СИ!

На срещата не ще се появи,

очи в часовника до болка вперил;

говорихте си снощи уж на "ви"

в любовната ви нежна премиера.

И с този дрезгав глас на изкушен,

ала и леко май че ироничен,

дори и роза да ти поднесе,

за теб той пак ще си остане ничий.

Такъв чешит, нехаен уж на вид –

отдалечавайки се по паважа,

дали пък образът му блед, размит

случайно нещо няма да ти каже?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 apr. 2019

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ (5.)

 Преди седем или осем десетилетия харманлийски чиновник, бирник, чието име и фамилия нося, заричал своите петима сина да не се занимават с политика, да бягат по-далече от политиката, като особено нечист, подъл начин да напреднеш в живота. Водя мой негласен спор с него, защото мисля, че политиката всъщност е изкуство, което невежи превръщат в смрадливо блато, като обслужват чужди на нацията ни интереси, поддавайки се на човешката си слабост да получат престиж и облаги в обществото. 

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ (5.)

 Значителна част от хората на бившата Държавна сигурност се ориентират (или ги насочват) към политиката. На едни от тях личните и работните агентурни дела са унищожени, но имена остават в картотеките и регистрационните дневници на архивите под надслов "картотекирани сътрудници". До 2007 г. те са укрити. През 2007 г. независим държавен орган разкрива присъствието на над 100 (сто) бивши ченгета в законодателната и изпълнителната власт. Един от стоте е случай без прецедент и засяга агентурната дейност на тогавашния (през 2007 г.) народен представител от Движението за права и свободи (ДПС), днес лидер на партията ДОСТ Лютви Местан. Досието на Владимир Зидаров (Лютви Местан) не е заличено, нито унищожено, а изчезва от архивите на Държавна сигурност. 

  Що така бе, Миме? Коя могъща десница разпъва чадър над агента Павел-Лютви? И дето се вика, от какъв зор?! А може би прозорлив ум е открил у бившия верен доносник на тайните служби идеалния материал за бъдещи подвизи в следващи действия от Спектакъла на сенките в демократичната ни чиста и свята република България, десетина години по-късно?

  Лютви Местан, роден в края на 1960 г. в с. Чорбаджийско, Кърджалийско, под хубавото българско име Владимир Зидаров завършва Българска филология във Великотърновския университет (1985) и "Право", учител бил в Угърчин, Ловешко и в Момчилград. От 1991 г. е шеф на общинския отдел "Образование и култура", после – зам.-кмет на Момчилград. Господинът е сред основателите на Съюза на демократичните сили в Момчилград, откъдето бил издигнат и за кандидат-депутат през 1990 г. под хубавото българско име Владимир Зидаров. През 1993 г. се озовава в ДПС и от 11 юли 2005 г. заема престижния пост зам.-председател на ДПС. Избран е за председател на ДПС на VIII национална конференция на Движението от 19 януари 2013 г.

  Депутат на ДПС от 1997 г. в XXXVIII НС в коалицията "Обединение за национално спасение", после – вXXXIХ, XL и XLI Народно събрание. В парламента е бил член на следните комисии:

   ·  Временна комисия по Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (от 11 юли до 18 авг. 2005 г.);

   ·  Временна комисия за проучване и ликвидиране на щетите от наводненията и за изготвяне на предложения за оптимизиране модела на действия на държавните органи по управление при кризи (от 10 авг. 2005);

   ·  Комисия по образованието и науката – председател (от 24 авг. 2005 г.);

   ·  Комисия по гражданското общество и медии (от 24 авг. 2005 г.);

   ·  Делегация в Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа – зам.-ръководител (от 28 сеп. 2005 г.).

  На 24 дек. 2015 г. е изключен от ДПС и около месец по-късно – през фев. 2016 г. учредява партията Демократи за отговорност, свобода и толерантност (ДОСТ).

  През сеп. 2007 г. от публикуваните документи на Комисията по разкриване на досиетата светът узнава, че Лютви Местан е бил сътрудник на Трето управление (военно контраразузнаване) на Държавна сигурност от 1979 до 1981 г., действал в качеството на агент под псевдонима "Павел". Което ще рече, служил фактически на съветския КГБ. Флиг-флаците на Владимир-Лютви са показателни за кариерата на типичен агент на чуждите разузнавания вече в условията на променения статут на България и новия за нас, българите, Биг Брадър. През лятото на 2008 г. г-н Лютви Местан е обвиняван в намерение да премахне Българския език като официален език в България. Причина за това става фактът, че като председател на Комисията по образование и наука внася законопроект на правителството, според който да се отмени т. 4 на чл. 16 от Закона за народната просвета ("Държавните образователни изисквания се отнасят за: ... 4. усвояването на книжовния български език“), макар по-късно тази точка от предложението да не е приета. През 2014 г. г-н Местан се обявява срещу акт на Съдебната ни система, наричайки го "облечено в правни тоги пристрастие".*

  Злополучната за г-н Лютви катастрофа преди седмици и особено разнопосочните реакции на Съда в Кърджали и останалите служби у нас по този повод отново сочат за височайши протекции, с които се ползва този ценен кадър на чуждите служби за въздействие в политическия живот на днешна България.

  Като стана дума за "облечено в правни тоги пристрастие", г-жа Съдбата реши като че ли да илюстрира какво ще да е имал предвид човекът. Ето прясно съобщение от последните часове...

  Лютви Местан, който преди седмица участва в адска катастрофа на Маказа, бе в столично заведение в петък вечер. На 14 април, при сблъсък с неговата кола, БМВ излетя от пътя и загина шестмесечно бебе, майката и братчето на бебето все още се лекуват в болница. В петък вечер г-н Местан, очевидно радващ се на свободата си, бе в компанията на кинорежисьора Евгений Михайлов и още неколцина в известен бар в столичния жк Изгрев. Местан направи впечатление, че говореше твърде често по телефона, не личеше да е притеснен. Пред него имаше устройство за пушене и чаша с червено вино. Г-н Местан се появи с пригладена коса, за разлика от деня на катастрофата, когато под шапката му стърчаха рошави къдри. Няма вид на угрижен, държи се нормално, свидетелстват присъстващи в заведението. Компанията остана в заведението до късно. Същата вечер режисьорът Евгений Михайлов разгласи на страницата си във Фейсбук данни за катастрофата, като дотук има вече три текста със снимки, твърди, че Местан е невинен за катастрофата, като лансира идеята, че независима международна експертиза би оборила твърденията на българската Прокуратура чия е вината. "Не колата на Местан е ударила другата кола, а другата кола е ударила челно колата на Местан, като е навлязла в неговото (насрещното) платно и я е завъртяла на 93 градуса и отместила с 2.2 м назад – напряко на пътя".**

  Местан бе задържан за 24 часа след инцидента, после Прокуратурата му наложи гаранция от 10 000 лева. Гаранцията първо беше отменена, докато да се установи финансовото състояние на Местан, след това бе върната отново. Остава забраната да напуска страната. Според обвинението, той е нарушил две разпоредби на Закона за движение по пътищата. Първата е: че при завой за влизане в път с двупосочно движение шофьорът трябва да навлезе по възможно най-краткия път в дясната лента. Втората – че шофьорът, приближаващ се към кръстовище, трябва да се движи с такава скорост, че при необходимост да може да спре и да пропусне участниците в движението, които имат предимство. Г-н Лютви Местан вече си е поискал шофьорската книжка обратно, след като му е била отнета.***

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 apr. 2019

–––

* http://socbg.com/2017/02/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BB%D1%8E%D1%82%D0%B2%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD-%D0%B1%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%B7%D0%B8%D0%B4.html & https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%8E%D1%82%D0%B2%D0%B8_%D0%9C%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD

** https://blitz.bg/analizi-i-komentari/chovek-na-mestan-za-katastrofata-ne-toy-e-vinoven-a_news670092.html

*** http://www.glasove.com/categories/novini/news/sydyt-otmeni-garanciyata-na-lyutvi-mestan?fbclid=IwAR1NwTGuPI9zM-EtcgmQltYuYeJIWxECmaguj-qH9WOG7ABXvKPvpLQJ6Qs & https://www.mignews.info/lyutvi-mestan-na-bar-sled-karvavata-katastrofa-sas-zaginaloto-bebe-snimki/

ХУБАВО МОМИЧЕ

ХУБАВО МОМИЧЕ

Копнежът на мъжете, които си прегръщала, 
в усмивката ти свети, но ти все пак си същата, 

от пяната край Кипър изваяна красива, 
и светлина божествена от тебе се излива. 

Какво, че са настръхнали насреща ти жените, 
на манджи умирисани, с лица от гняв изпити! 

Нехайна, лека, свежа – не можеш да си друга 
пред този свят наежен тъй пъстра пеперуда, 

привързала косите със панделчица сива, 
в басмяна рокля евтина, която ти отива, 

та как ли да не влезеш и в сънищата мои 
от нос Добра надежда, обрулен от порои, 

от дъждове мусонни, които сто години 
валят над мен и няма как сам да ги отмина. 

Но даже и във мрака, в Отвъдното ще зная, 
че съм докоснал нещо, дошло при мен от Рая.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 apr. 2019

ВЕЧЕ КАКВО ДА СИ КАЖЕМ

ВЕЧЕ КАКВО 

ДА СИ КАЖЕМ

Имаме ли вече какво да си кажем
и защо точно днес с теб да пия кафе?
Вън е поледица, хлъзгав – паважът,
и колата ми вехта ще поднесе;

с гуми протрити, същински галоши,
лека маневра и... хлъз, блъс и тряс.
Синоптиците казват: времето – лошо;
грип ни дебне коварно, и не само нас.

Я, по-харно върви при мъжлето!
Свинско със зеле, пръжките с лук
туряй на огъня, стъпвай напето,
но не внасяй в душата ми смут.

За мен си оставаш чудна принцеса
и нощем отново ще мисля за теб,
но нашата странна Любов я отнесе
на тези години суетната дреб.

 Затънах до гуша в поредните пости,
аванса го бавят, останах без лев,
 ще взема да ида у съседа на гости
да му пуша на муфта цигарите с кеф,

и на табла красиво той пак да ме бие
и аз да се правя на лют и сърдит,
та вино щастлив да налее, да пием
и аз да го гледам – доволен и сит.

Какво повече с теб да си кажем,
о, как не ща да ме виждаш злочест –
ще почерпиш, аз ще се правя на важен,
но хай да отложим за друг път, не днес!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 fev. 1999 – edited by 21 apr. 2019

ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О-о да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота... Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, поместват снимката ти в списание Форбс и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче самият Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, миличък! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".*

  ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Събудих се, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми лекичко като сянка през процеп се изнизва. Сънувах актьор брадат и космясал, копие на излъчващия нечистоплътност и аромат на лют качак Андрей Слабаков, да се угощава с приятели, понеже тъкмо се оженил. Женен бил веднъж, подразбира се, но нещо се случило и останал без жена. Живял доста време сам и честит, че не му се вре някой в живота, не му брои греховете, не му се мръщи в леглото, че го цепи глава и не ще секс, хастара на душата не му преобръща наопаки по три пъти на ден. Та на запивка в ресторанта към местния Театър на армията (армия може да нямаме, но театър да) с чаша вино в ръка тържествено обяви: "Трябваше двайсет години да минат, докато отново се престраша". Естествено – да повтори несполучливия експеримент. Кой знае от какъв зор, в съня ми от хихикащата компания запоят бе наречен "Сватбата на Злобаря". Злобарят, младоженецът, демек, разправя: "Седяхме си ние тук, когато някой, дето се промъкваше между столовете зад гърба ми, ме заля с уиски. И така се запознах с великия български поет Т.Ч. и станахме приятели".

  В този момент, докато обяснява как се запознал с Т.Ч., майката и бащата на попрезрялата булка (чието лице в съня си не виждам: ни лице, ни тяло, единствено дантели-дантели-дантели) даряват милите гости. И се чува сочният глас на мамчето: "Този комплект от юрган, юрганска торба с две калъфки за възглавници и новичък чаршаф е за младото семейство. Да ги пазите чисти и неопетнени, ей, да не ги цапате с ръждата на омразата, нито с изневяра и предателство!" Овации откъм подпийналата компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. Това е въпросът". Което звучи, казано в прав текст: Да се обичате, ей, че дяволите ще ви вземат!

  Събуждам се. Що за глупост, мисля си, като нямам намерение да се женя. Да не ми е изпила чавка ума!" И още си мисля: а бе, какво стана с онези шумни някога, розовеещи като пъпка сред гюлов храст знойни момичета? Свежестта отлетяла, загнездило й се притеснението, че вече няма кой да я пожелае, че животът на лекокрила пеперуда я отминал. Замята милата все още онези копринени мрежи: с гальовно гласче, въртене на раменца, пооправяне на пооределите косици и поглед, стрелкащ се като лястовиче над бързей. Съчувствието не ражда любов. Къде бяхте досега, та никой не ви се хванал в копринените мрежи? Яла-пила-веселила тогоз и оногоз, търчала подир жребец някой, дето не го било еня за нея. Дете не родила, не отгледала. Живяла под един покрив с мъж, прала му бельото, готвила му, купувала му подаръчета с повод и без повод, а сетне й омръзнало, та побягнала, или още по-зле – той сам си тръгнал мизерникът му с мизерник, ей така подло, без хич да страда си отишъл, като внезапна тотална амнезия... забравил, че любимата му съществува. И после какво, освен като зверче от дупка да следи как младите й щури посестрими, опиянени от хубостта си, пробват да изчоплят някое златно зрънце от пепелта на живота. Разбира се, не Адам, а Ева е водеща в любовните авантюри. Предизвикателствата от нея идат. Затова логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак, докато за такива като вас, хубавелки, мога единствено да въздъхна: Ами да! Надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па така се увлякла, че накрая и себе си надхитрила. 

  Валентина Р. от градеца С. в дълбокия прованс бе някога най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк ухажори я следваха по пети като хрътки, като телохранители. Сред тях – неколцина приятели от онова чудно време, между които Николай Стоянов – млад, перспективен белетрист от школата на Кольо-Николовата "инфантилна проза" и бъдещ собственик на издателство, па и капризен шеф на жури за литературната награда "Балканика", Владимир Янев – яростен почитател на френските "прокълнати поети" и бъдещ професор, т.е. университетско светило по Българска литература между двете световни войни. Мотаеха се наоколо й и неколцина вече одъртели, поизчерпали се посетители на писателското кафене, неколцина отракани журналисти на Партията ръководителка, както и две роти напористи, неизявени още бъдещи гениални световни поети от Ломско, Тополовградско, Ямболско, Хасковско, Лудогорието и Дунав, до Ирин-Пирин, от Врачанските и Плевенските махали до Странджа баир, млади оптимисти, ценители на изящните женски форми. 

  Но Валя бе недостъпна, затова и вероятно триж по-изкусителна за натрапниците. Ходеше в траур – черни обущенца, черен чорапогащник, черна пола, черна блуза, триъгълен едроплетен шарф, естествено черен, метнат през пухкавите раменца. И само бялото й обсипано с лунички дяволито личице и пищната естествено рижа коса, сплетена в дебела плитка, я правеше като да бе излязла от парижко кафене, от афиша на онзи мъник телесно, но тъй забележителен Тулуз-Лотрек. Ще избързам с няколко лъвски скока и ще добавя: веднъж на четири очи ми показа как се сваля дебелата очна линия, която очертаваше пъстрите й очета – хвана крайчето на единия от клепачите и отлепи черна лентичка... хитро полско изобретение, моля ви се. Около два месеца препускахме винаги надвечер из ветровитите булеварди на София. Сядахме на някоя пейка – понякога зад езерцето Ариана, друг път пред Софийския куклен театър. Бъбрим за стихове, за поети и се натискаме. Имаше солидни, грандиозни планове за живота. Проектираше как ще се оженим, после ще заминем да следваме в Литературния институт "Максим Горки" в Маскве или в Ленинграде, после вече е лесно – ще творим, ще бъдем прославени, заможни и аристократи.

  Веднъж или дваж (десетина години след като завърших следването си, ожених се за друго момиче и то ми роди две дъщери), като съм прескачал по служебна някаква работа до София, съм й звънял от уличен автомат да се видим, но явно съдбата беше решила окончателно да се разминем с Валя, дори като случайни някога и доста добри познати. Какво станало с някогашната така плътски, духовно и всякак желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната словесност; мога с мъжко тщеславие да спомена единствено, че съм се целувал с една от най-известните и най-високо ценени съвременни поетеси, носителка на престижни литературни отличия, чието творчество се смята за принос към националната литературна съкровищница, а също така ухажвана от Националната телевизия и Националното радио. В поне три предавания съм я слушал красиво да говори по сериозни теми, като пренебрежението към талантливите млади българи и въобще, за ранната смъртност на таланта и несретния живот на интелектуалеца. Последното засега предаване с Валя бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната родна лирика. Накъсо, тази симпатична, образована, аристократична дама осъществи буквално и стопроцентово мечтите си. Нещо повече: стана съпруга на светило в артистичния свят, с ценени, проспериращи днес икономисти и банкери отношенията им, както мълвят в онези приоблачни аристократични среди, били специални.

  Може би вече се питате да не би да чеша стари рани... Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно съгласие, с поуката, че характерите ни дотолкова си приличат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди пет месеца пратих по гастролираща из нашите географски ширини столична поетесса мижавия си (стотина страници, частна поръчка) сборник стихове. Отговор от Валя Р. нямам и си мисля унило: "Къде ти! Днес край чаровното някогашно момиче от градеца С. не прохождащи литературни пубертети и нежни мастурбанти, а табун от коскоджа ми ти професори и академици като хайгъри пръхтят из росната литературна морава". Но убеден съм, онова неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма как да се успокои, да я остави на мира. "Още! Още! Още!" нашепва дяволчето у нея, докато горката успява някак да заблуди света с онова, което отдавна не е или никога не е била.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 fev. 1999 – edited by 18 apr. 2019

––

* Уилям Сароян (1908-1981), от романа "Човешка комедия". Бел.м., tisss.

ЧАЛГАТА ИЗЯДЕ ВСИЧКО ЧИТАВО

ЧАЛГАТА ИЗЯДЕ ВСИЧКО ЧИТАВО

  Студент-третокурсник в Софийския университет. Снимката направи тогавашната ми приятелка Лиляна, която живееше под наем на III етаж в жилищна кооперация срещу някогашното посолство на Чехословакия сама в стая с извишаваща се до тавана кахлена камина и емайлирана чугунена вана в банята. Прозорецът й беше с изглед към вътрешния двор – занемарено, замляно с битови вехтории и железа място, сред което грееше с пожълтялата си корона хилаво ябълково дръвче. 

 Леле, колко свеж се отваряше животът пред мен! Бях изпълнен с дръзки планове и мечти, които не са ме напускали нито за миг и до днес. Едновременно с ученето и висенето по цели дни на лекции и упражнения, с конкурс сред студентите колеги от специалността Българска филология бяха ме назначили на длъжността Коректор и стилов редактор в редакцията на вестничето (5 000 екз.) "Софийски университет". Голямата дъбова порта на престижния и за онова време вестник "Народна култура" вече ми се беше открехнала: през седмица-две в отдела с редактори поета Михаил Берберов (1934-1988) и литературния критик доц. Иван Сарандев (1934) ми печатаха репортажите, есета, отзиви за новоизлезли книги, поръчаните интервюта с известни личности: Димитър Методиев, Лозан Стрелков, Ангел Тодоров, че Цола Драгойчева не пожела и избута за интервю заместника си. 

  Свободното от занятия време прекарвах в една от трите университетски читални, най-често в Университетската библиотека, по-рядко в Народната библиотека "св.св. Кирил и Методий". Четвъртък вечер от седем бях един от редовните посетители на Студентския кръжец "Димчо Дебелянов", наIII етаж в сградата на Студентския дом на културата Зад опашката на коня, т.е. зад паметника Цар Освободител току срещу фасадата на Народното събрание. Сядах на последния ред откъм прозорците към задната улица "Аксаков" и с хладни очи следях като на театрално представление едва прохождащите напористи бъдещи известни поети и прозаици как се перчат в словесни схватки кой е по-по-най. 

  Тази изписана Лиляна – възмургаво моме с ориенталска хубост, смолисто черни дълги коси, сочни устни и розови страни, първокурсничка от моята специалност, идваше с мен; въобще където и да ходех, настояваше да е с мен, та в мъжкото ни общество от петима-шестима кротко мизерстващи студенти от дълбокия прованс: Ивайловград, Ямбол, Враца, Сливен, Хисаря, Пловдив), я приемаха като екзотично цвете, украшение на компанията. Трийсетинагодишният Марио, както желаеше да му казваме, всъщност името му е Марин от Сливен, поработваше като асистент-режисьор горе в Киноцентъра Бояна, а Митко Папазов от Ямбол беше събрал в тефтер телефонните номера с адреси на щерките на големци, Христо Джелепов от Ивайловград не си харесваше фамилното, та го префасонира на Джелебов, около два месеца ми беше съквартирант на улица Петър Митов 8, в Слатински редут; той пък се бе сприятелил с Радой Ралин (1923-2004) и ходеше в дома му, някъде в жилищен блок зад хотел Плиска, с проектите си за сценарий. Идваше с нас още един Димитър, нейде от Врачанските села, винаги изгладен, чист,сдържан и свенлив мълчаливец, за когото говореха, че единствен в България, освен професора му по Ядрена физика – руснак, под чието ръководство готвил дипломната си работа, разбирали от сложните формули в тази тясна и много престижна научна област.

  Сядахме честичко в кафенето към ресторант "Ялта" на по кафенце или сто грама водка с доматен сос, т.нар. Блъди Мери, понякога – в някое от снобските кафенета, като "Прага", "Будапеща", или дори в луксозното кафене на приземния етаж към ресторант "България", срещу бившия Царски дворец. Марио преживяваше интимен роман с двайсетина години по-възрастна от него университетска преподавателка. Уреждаше се по някакъв начин с два гратисни билета за представленията на Студентския театър към ВИТИЗ, дето водеше своята дама, и понеже беше беден като църковна мишка, случвало се е петимата да събираме в шапка стотинки и по някое опърпано левче, че да се яви на среща с г-жа професорката, с букетче алени карамфили. 

  Колко имам още за разказване от онези дни, "когато бяхме много бедни и много щастливи", както пише в излязлата подир смъртта му биографична книга "Безкраен празник" за Парижкия период от живота си Ърнест Хемингуей (1899-1961). София за цялата моя тогавашна компания от провинциалисти, деца на бедняци, си бе в онези гладни години безкраен празник на велики илюзии, бая смахнати мечти и любовни авантюри... същата тази, останала скъпа на сърцето ми София, която нахлуващите тълпи от провинцията през последните трийсетина години превърнаха в гнездо на мутри и курви, на замогнали се за една нощ нагли тарикати, на противната чалга и войнстващо невежество, обърнало голия си задник срещу националния символ за българското ни достойнство Лобното място на Апостола. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 19 sep. 2012 – edited by 17 apr. 2019

Илюстрации:

- Общата читалня с конусовидните абажури в Университетската библиотека, в чийто светлинен сноп късно следобед или надвечер лицата на четящите в тъмнината изглеждаха призрачни (горе);

- Терасата на кафене "Ялта" срещу Университета, отзад е сградата на някогашното Китайско посолство, настанило се в разкошната къща на известен софийски богаташ (долу).