ЧАЛГАТА ИЗЯДЕ ВСИЧКО ЧИТАВО

ЧАЛГАТА ИЗЯДЕ ВСИЧКО ЧИТАВО

  Студент-третокурсник в Софийския университет. Снимката направи тогавашната ми приятелка Лиляна, която живееше под наем на III етаж в жилищна кооперация срещу някогашното посолство на Чехословакия сама в стая с извишаваща се до тавана кахлена камина и емайлирана чугунена вана в банята. Прозорецът й беше с изглед към вътрешния двор – занемарено, замляно с битови вехтории и железа място, сред което грееше с пожълтялата си корона хилаво ябълково дръвче. 

 Леле, колко свеж се отваряше животът пред мен! Бях изпълнен с дръзки планове и мечти, които не са ме напускали нито за миг и до днес. Едновременно с ученето и висенето по цели дни на лекции и упражнения, с конкурс сред студентите колеги от специалността Българска филология бяха ме назначили на длъжността Коректор и стилов редактор в редакцията на вестничето (5 000 екз.) "Софийски университет". Голямата дъбова порта на престижния и за онова време вестник "Народна култура" вече ми се беше открехнала: през седмица-две в отдела с редактори поета Михаил Берберов (1934-1988) и литературния критик доц. Иван Сарандев (1934) ми печатаха репортажите, есета, отзиви за новоизлезли книги, поръчаните интервюта с известни личности: Димитър Методиев, Лозан Стрелков, Ангел Тодоров, че Цола Драгойчева не пожела и избута за интервю заместника си. 

  Свободното от занятия време прекарвах в една от трите университетски читални, най-често в Университетската библиотека, по-рядко в Народната библиотека "св.св. Кирил и Методий". Четвъртък вечер от седем бях един от редовните посетители на Студентския кръжец "Димчо Дебелянов", наIII етаж в сградата на Студентския дом на културата Зад опашката на коня, т.е. зад паметника Цар Освободител току срещу фасадата на Народното събрание. Сядах на последния ред откъм прозорците към задната улица "Аксаков" и с хладни очи следях като на театрално представление едва прохождащите напористи бъдещи известни поети и прозаици как се перчат в словесни схватки кой е по-по-най. 

  Тази изписана Лиляна – възмургаво моме с ориенталска хубост, смолисто черни дълги коси, сочни устни и розови страни, първокурсничка от моята специалност, идваше с мен; въобще където и да ходех, настояваше да е с мен, та в мъжкото ни общество от петима-шестима кротко мизерстващи студенти от дълбокия прованс: Ивайловград, Ямбол, Враца, Сливен, Хисаря, Пловдив), я приемаха като екзотично цвете, украшение на компанията. Трийсетинагодишният Марио, както желаеше да му казваме, всъщност името му е Марин от Сливен, поработваше като асистент-режисьор горе в Киноцентъра Бояна, а Митко Папазов от Ямбол беше събрал в тефтер телефонните номера с адреси на щерките на големци, Христо Джелепов от Ивайловград не си харесваше фамилното, та го префасонира на Джелебов, около два месеца ми беше съквартирант на улица Петър Митов 8, в Слатински редут; той пък се бе сприятелил с Радой Ралин (1923-2004) и ходеше в дома му, някъде в жилищен блок зад хотел Плиска, с проектите си за сценарий. Идваше с нас още един Димитър, нейде от Врачанските села, винаги изгладен, чист,сдържан и свенлив мълчаливец, за когото говореха, че единствен в България, освен професора му по Ядрена физика – руснак, под чието ръководство готвил дипломната си работа, разбирали от сложните формули в тази тясна и много престижна научна област.

  Сядахме честичко в кафенето към ресторант "Ялта" на по кафенце или сто грама водка с доматен сос, т.нар. Блъди Мери, понякога – в някое от снобските кафенета, като "Прага", "Будапеща", или дори в луксозното кафене на приземния етаж към ресторант "България", срещу бившия Царски дворец. Марио преживяваше интимен роман с двайсетина години по-възрастна от него университетска преподавателка. Уреждаше се по някакъв начин с два гратисни билета за представленията на Студентския театър към ВИТИЗ, дето водеше своята дама, и понеже беше беден като църковна мишка, случвало се е петимата да събираме в шапка стотинки и по някое опърпано левче, че да се яви на среща с г-жа професорката, с букетче алени карамфили. 

  Колко имам още за разказване от онези дни, "когато бяхме много бедни и много щастливи", както пише в излязлата подир смъртта му биографична книга "Безкраен празник" за Парижкия период от живота си Ърнест Хемингуей (1899-1961). София за цялата моя тогавашна компания от провинциалисти, деца на бедняци, си бе в онези гладни години безкраен празник на велики илюзии, бая смахнати мечти и любовни авантюри... същата тази, останала скъпа на сърцето ми София, която нахлуващите тълпи от провинцията през последните трийсетина години превърнаха в гнездо на мутри и курви, на замогнали се за една нощ нагли тарикати, на противната чалга и войнстващо невежество, обърнало голия си задник срещу националния символ за българското ни достойнство Лобното място на Апостола. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 19 sep. 2012 – edited by 17 apr. 2019

Илюстрации:

- Общата читалня с конусовидните абажури в Университетската библиотека, в чийто светлинен сноп късно следобед или надвечер лицата на четящите в тъмнината изглеждаха призрачни (горе);

- Терасата на кафене "Ялта" срещу Университета, отзад е сградата на някогашното Китайско посолство, настанило се в разкошната къща на известен софийски богаташ (долу).