ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение XI)

...а глашатаят без отдих разливаше в чашите вино.

В залата шумно тогава нахлуха женихите дръзки...

  Из "Одисея" на Омир (VIII в.пр.Хр.)

ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

   20.06.2008

  Световното първенство по футбол във Франция. Снощи нашите паднаха от нигерийския отбор с 0:1. Но какво общо има смачканият от тарикатите с "нашите"? Повърхностни, показни знаци често ни се явяват с претенцията да ни представят като нация. Ако нация е целокупната и представителната общност на народа, с други думи, социалното му самосъзнание, може би е вярно, че търчащите подир кожения мехур по зелената морава на Парк дю Пренс в Париж май представяха моментното ни състояние като общност на изнервени невежи хора. Но "народ" е нещо основно; и в такъв смисъл хич не ме радва, че тези десетина яки, тренирани младежи търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на моя род.

  Спортът си е спорт, ала онези паралии там, дето препускат и се млатят, и се разхождат по моравата с емблемата на Републиката върху гърдите, са част от каймака или пяната, докато истинските грижи на българина са много по-драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на мускули, сила и ловкост, е само зрелище, една атракция, странична фикция, която ни се представя за висша еманация (излъчване) на българския или какъвто и да е там друг... дух на народа. Търсим белезите на рода си върху нещо странично, зависещо повече от случайности, отколкото от морал и исторически опит. Футболният бяс е състояние, не система от възгледи за света; тъй че спортът да си остане при забавленията, игрите, да не му отделяме повече внимание, отколкото заслужава.

  Превърнах моето балконче – метър на три, в обсерватория. Животът в себе си е вълнуващ, много по-интересен от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този панелен апендикс? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и онова огнено цвете, вдигащо се от изток

с прелитащите наоколо птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата под нозете, разбирам, природата ме обича както и майка ми не ме е обичала. Това е велика сила, от тази любов дърпам енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези инак гласовити множества, които не умеят

да се изразяват подредено, литературообразно, стилно, находчиво, но са ти близки точно защото са стипчиви, люти и грапави, какъвто е всъщност животът им! Едно научих дотук за тези отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Не, няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.

 Жените са повече душа, отколкото тяло. Ала колцина мъже го разбираме!

Окови едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е най-естественото пространство за Любовта. И не е ли опияняващо гъвкавото й лъкатушещо движение, магията на привличане. Ако всекидневно, всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче, колко красота и изящество има в животното, подвластно на своя нагон! И колко печал всъщност лъха от дресираните животни в цирка!

  Моя млада тигрице! Харесвам те в прериите на живота; едновременно и ме плашиш, и ме изкушаваш; в мъркането ти дочувам твоето ръмжене, в меката лапичка усещам железните нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с кучета и котки; мога и да си тръгна, щом пожелая... Но не съм ти се наситил още: вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ни позволяват. И дано дълго да е тъй! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищо за постигане.

  Искаш ли да изгубиш мъж, един ловец... засити сетивата му с плътта си, стани му сянка, старай се все да си му пред очи! Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О-о, не сме приятелчета ние с теб! Мога да съчувствам, мога да играя роля на паж, на слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир. 

  Божо* онзи ден беше подхванал нещо за прераждането, казах му: "Спри се, там е бездна, ще се изгубиш. Така ми харесва този мой живот, че не ща да знам нищо отвъд него. Харесва ми с кожата и с петте сетива да усещам ветреца, аромата на липата и на цъфналата дива мандарина, топлината на слънчевия лъч, зеленината, птичия цвъртеж. Стой си тук на земята, не се губи в идиотщини". 

  Ние с теб, мила, сме крал и кралица и в пространството, където сме, ще допускаме само онова, което любовта пожелае. Пришълците желателно е да не са посредствени: тогава великодушно бих те споделил с някой друг. Макар че какво ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, да се похвали, да се види как изглежда в техните очи.

  Ревнувам ли! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко полигамно младо женско животно. Фантазиите най-вероятно ми ги нашепва сърцевината ти, може би са утробни хлипове.

 Хайде сега да си представим картинката: защо Одисей бяга от Пенелопа! Защото то си е бягство на самец от рутината, от скуката на еднообразието. Извън семейството са приключенията, които правят от мъжа авантюрист и ловец – рискове, състезания с други мъже, сражения с вятърни мелници и великани, рани от схватки, низ от непознати и незавладени територии.

  Бил 40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е в моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах е 6-месечно бебче; когато баща му се връща, вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е край стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за месец-два, за седмици. За да е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36-40-годишна. Имал ли Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет години? Наистина ли Пенелопа съхне, в буквалния смисъл, толкова дълго време по съпруга си? Той се завръща шейсетгодишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът – знам ли! – като че започва да се вълнува от по-други работи, не от жени, а от кръвното си налягане, от киселините в стомаха, от шум в ушите, унася се в спомени, умира от кеф да поучава по-младите и уж неопитните, изобщо, да досажда с каквото може и доколкото още може на околните. Що му е да се връща!

  Що се връща Одисей у дома мен ми е ясно: въобще, мъжките истории са логични, което ще рече, лесни за обсъждане. Защо обаче, и дали Пенелопа знойната, свикнала сама да се справя със себе си, с имота, царството, със слугите, все го чакала и чакала, и чакала, ей това никак, ама никак не ми е ясно. Психологически и философски погледнато, главно действащо лице в семейната им драма е тя. От малоазийския бряг, дето е Омировата Троя, до остров Крит днес, края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа. От Крит до Итака – не повече от 14 часа. Прекият курс по море пък от Троя до островчето Итака е не повече от десет часа при днешните транспортни комуникации. Въпросните десет часа благонравният Одисей пропътувал талантливо за... десет години, милият! Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан, хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че все пак се поизпуснал: "...при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".

  Душевното равновесие у Пенелопа Вярната някак не подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални, лишения. Стопанинът зачезнал, забравил да се прибере след воаяжа до Троя. Десет години скитосва из разкошните

селища на Крит и други екзотични острови. Да вярвам ли на изреченото от нея пред маскиралия се като просещ клошар мил и предостоен съпруг?

Отговорите могат да са най-разнообразни, и до един двусмислени. Хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и прекрасен син от този шейсетгодишен хаймана, ще се заблуди, няма да го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице – поне по жестовете му и говора! И после как стават тези работи! Тази преследвана отвсякъде (от свекър и

свекърва,от родители, слуги, кандидат-женихи), но вече самостоятелна и решителна жена ще захване да споделя житие-битие с непознат, случаен, подозрителен дори за древните елински нрави пришелец?

  И тъй, сам Одисей разправя на жена си за Одисей. Ето я двусмислената

сцена, в която видимото (според както не е подозирал вероятно и самият Омир, ако е авторът, а не някоя древноелинска хетера)... сцена, която си е жива ирония, според мен, карикатура на истинското положение на нещата:

Много лъжи Одисей тъй разказа... А насреща му: 

Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити... 

Тъй жал й станало, че бузите й подгизнали от плач. Съзнавал ли древният автор какъв мил паметник на женското притворство оставя за поколения

слаби, объркани, озадачени, наивни, глупави пред хитростта и силата на женската интуиция мъже! Парадоксалното обаче съвсем не свършва тук. Патриархалният стил на мислене и подредба в живота вижда Одисей като Супер пич, като Голям мъж, а Пенелопа – ами тя си е поначало гугутка. Е, така им се щяло, тъй го и тълкуват! Но въпреки обичайните тълкувания, аз все пак дочувам гръмотевичния кикот на древноелинските богове, който от някакви си три хиляди години просвредлява облаците над моето мижаво балконче и над многострадалните ни мъжки кратуни.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 fev. 2019

___
* Археологът Божидар Чапъров (1941), по негови приказки, картографирал и изследвал част от десетте хиляди тракийски могили по нашенско, държал в ръце парченце от императорска  алена мантия с втъкани нишки злато; днес държи миниатюрна като кутия кибрит книжарница срещу Синдикалния дом на културата в Пловдив. Съдба! Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение Х)

   Виждаш ли прегръдката им свята? Не страст, духът ги в плен държи...

   Из "Влюбените" от Райнер Мария Рилке (1875-1926)

 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (11)

     27.10.1998

      1.

  Снощи, петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български език, захванах се да им разправям за някои чисто психологически, и затова невидими, особености – например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, и за това, че в лично прилежащото си пространство допускаме само най-близките на сърцето същества... Че жените и момичетата – за разлика от мъжете и момчетата, допускат по-близко до себе си лица от своя пол... и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския ни език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия работи, де... за разстоянията между жените и мъжете?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева, рускиня, но преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да си видя сборника в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка,"с дълги уговорки стана". Родената в далечния Архангелск етична Татяна първо се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама дойде да ми каже: Ще помисля; след седмица носи ми, както се изрази, опит за превод; прибра си листа, а подир още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други два текста преведени ("Непоправимое" и "Чудо любви"), каза да й намеря хартия, да продължи да превежда, доколкото й било възможно. И пак се застрахова, закърши ръце: "Георгий, поезията е отговорно нещо, притеснявам се дали ще успея", като цитира Александър Сергеевич какво мислел по въпроса. Отговарям нещо, прочетено кой знае къде, може пак от Пушкин да е, ала остроумно измислено – че за превода важи, както за жената: ако е вярна, грозновата е; хубавица ли е, не ще да е вярна.

  Ден подир това носи ми в превод ключовия текст в сборника "Кардиф". Това става в присъствие на младия поет, лауреат на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев*, също преподавател по английски, женен за рускиня. Младият поет възмутен възкликва: "Аха-а, така значи, продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па целомъдрено отвръща, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела, защото това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".  Сега – докато описвам ситуацията, иде ми на ум как подир разгорещен учителски съвет, дето се държах не особено уважително към новата ни училищна шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той се държи така безкомпромисно, когато се чувства прав; в нейните очи това било типична българска национална черта.

      2.

  Искам да съм с моето чаровно момиче край реката, там, на "нашето си" местенце. Което ще рече: походната ми маса, сгъваемите два стола, добре изгладена покривка, две порцеланови чашки с димящото ароматно кафе и мое благородие, естествено с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим няма значение, важното е, че ми е хубаво да сме заедно. Мисля си. И какво измислих?... Че ще трябва да купя и термос. Стария го потурчих (строших) и... нали, без термос как ще се дотъркаляме с колата до това райско кътче край Марица, на десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите чашки – задължително с чинийката отдолу, и докато си запаля цигара... А греещото насреща момиче ще се опитва да ми издуха огънчето, да не мога да запаля, че цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето, при отсъствие на термос, вече ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!

  Термос – ето кое притопляло щастието.

      3.

  Едва като се уверят, че хич не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега, доктор по филологическите науки**, около два месеца вървяла по петите на много тачения тук поет, редактор и шеф на местния клуб на културните дейци Тодор Биков*** само да благоволи великият мъж да й отпечата част от научна студия за разказите на Йовков, което обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият господин ме четка по телефона колко съм готин и прочие... Е, как се получава този номер! Ако ми пукаше за мижавото му и затънало в славянофилство, попщини и гняв вестниче, вероятно нямаше да съм тъй уважаван.  Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени!? Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговец и клиент? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена; мазах колата си със свинска мас и я лъснах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида скъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекета. Поетът Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", да ми съобщи кое му харесало, кое иска доработване. Като че има значение това! Самовлюбеният Гален! Търси не там, където трябва; та му казвам: Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, не ти ли мирише на аутопсия? – а той, внезапно зачервен до уши, усмихва ми се насреща недоумяващ.

  Точно заради пазарните хитрости крия сборника "Кардиф". Значи, както се изразил, по-точно изкрещял онзи Наполеонов генерал Камброн!****към надменните самодоволни англичани, които на бойното поле го обкръжили – него и силно оредялата му войска, в далечната 1815 г., когато милозливо му предложили кротко да се предаде. "Лайно! – на френски то звучи къде-къде по-звучно – Мerde! – отвърнал Камброн. – Гвардията загива, но не се предава". За да бъде оценена творбата ти, трябва да принудиш света – ай, как става това! – да я търси, и като я търси, тя да не се предлага удобно и прелъстително като проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с изкусни сексуални намеци, а се предават внимателно, най-внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И поради что! Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:

Ген. Камброн (1770-1842)

  – Лайнари! Голямата литература, голямата любов не ти се предлага като шантонерка по пазарищата на суетата. Трябва да се напрегнеш, трябва да я потърсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта, може и да те разочарова отначало – да сметнеш, че е обикновена, твърде простовата, липсват й витиеватите словосъчетания, придихания и най-често нищо не значещи многозначни уж символи и метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова си пада тържествуващата снобска паплач от нихилисти. Ала внимавай!!! Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот пак ти е подложил динена кора под патъците, вързали са ти тенекия на задника, точно тогава с нещичко и незабележимо, и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо само на нормалния уж живот, тя те хваща за гърлото, нахлува в сърцето ти и то усеща спазма на Голямата тръпка... И ти политаш, ненагледни! Ти не си вече същият. Тя неусетно те е инжектирала с най-сладката отрова – с любов към света, с любопитство и състрадание към човека и към всяко живо същество на тази тъй грешна земя, което си щъка угрижено по пътечката; ала ти вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите, възторзите, болките, как диша, как спи нощем, върти ли се жаден и зъзнещ в леглото, какво ли сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от що се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към Божественото у него. Това е. Черупката ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея, направила те е частица от човечеството, едновременно и силен, и слаб, и нежен, венец на Сътворението, оголения нерв на Космоса.

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 fev. 2019

___

* Гален Ганев (1963), http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=469

** Д-р кфн Невена Ичевска (1963), http://www.academy21century.com/team/bel/ichevska.php

*** Тодор Биков (1956), https://bikov.wordpress.com/category/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/

**** Пиер Жак Етиен Камброн (1770-1842), https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B8%D1%8F_%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%B5%D1%82,_%D0%BD%D0%BE_%D0%BD%D0%B5_%D1%81%D0%B4%D0%B0%D1%91%D1%82%D1%81%D1%8F  Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение IХ)

Животът понякога е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия!* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (10)

   19.05.2008

  Млади и хубави, изпълнени с луд копнеж и надежди за бъдещето в най-гладните години след войната, когато левът страшно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните хора му плащали с произведеното от тях сирене, брашно, ориз, фасул, мед, та у дома в избата на улица Ниш 4 често се напомняше колко предприемчив бил Бате Наско във вълчите години след Девети. Питал съм баща ми що го наричат Насо Гащара, и той каза: "Ми на бате Наско гащите му все до коленете бяха, затова". Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) заедно навсякъде ходели, най-малките двама Течо (1920) и Киню (1922) – и те все заедно; само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от хлапак Насо бил и любвеобилно див, и своенравен. Веднъж, когато ни беше дошъл на гости вече в нашия си дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, като излапа манджата и със залче изчисти до блясък чинията, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, разтопил се от кеф, сит, очевидно доволен, се обърна към брат си: "Киньо, на Олу-дере посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! А? Помниш ли, помниш ли?" Прозвуча ми почти като Димчо-Дебеляновото "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Местността Олу-дере край Харманли...

Отзад на семейна снимка от 1941 г. третият от Господинкините петима сина написал: "На милото ми братче Кинчо, от Атанасъ"

  Още ми е пред очите блестящият му от никел и в основен цвят сребрист металик с тъмночервени ивици мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Puch", с който Насо се отнасяше почти любовно. Катастрофирал и лежал в кома три дни, но не съм сигурен от катастрофата или от пердаха, който ял в полицията преди Девети (септ. 1944) и в милицията след Девети, ала докрая на живота остана не съвсем с ума си. Подземаха го братята Митко, Течо, Киню заради грандиозните му планове с ироничната приказка "Хайде, пак се завъртяха перките на Насовите огнени мелници..." У него откривах мерак за бъдещето, какъвто рядко се среща у здраво стъпилия на земята типичен българин.

  Между четиримата – без онзи, когото не съм срещал, понеже едничък от братята не напуща Харманли, Дончо, вторият, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: оженил се, създал две деца, развел се, после пак се оженил, пак се развел, за трети път се оженил, родил му се син, докато накрая от потрес, че се изтърколил от товарен вагон най-големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан, толкова яко се притеснил, че се споминал от мъка. Но според мен Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-сербез.

  Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица Шести септември, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека Марица, онази пищна барокова сграда с орнаментите, с фризовете, нишите с бюстове и статуи на древногръцките богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми, сина му Георги: ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал от балкона долу на тротоара, а дошлите да го озаптят петима милиционери гонил с метална тръба. Връщат се онези шапкари с подкрепление и въоръжени до зъби, и той им се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините подир касапницата на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е – настоява братовчедът, само че когато най-после ни пуснаха при него на свиждане с мама и Нина, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, той целият потрошен, подут, обезобразен. И ми минава през ум: дали брат му Стефан, онзи Течо, който заминал за София да служи на Новата власт, не го е отървал от смъртта? Вярно, потрошили му костите на този буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели, а по-скоро затвърдили у него вродения му инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт.

  Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена и частица от атмосферата между баща и синове. Когато обявих, че смятам да се женя за момиче от Добруджа, баща ми нищо не рече, само изсумтя към майка ми: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да се разпищоли".

  Чешит беше Насо Гащара. Слушал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, защото съм се родил стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тези двамата не заряза великата своя мечта да има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар. Неуморим мухабетчия, появява се изневиделица у дома, гладен, изпосталял, а в изрядно огладен костюм, с риза от най-скъп плат, копринена вратовръзка, лъснат-бръснат, овонян на одеколон, а в кецове. Сваля си кецовете в антренцето, а пък от нозете му смърди. Отвратителен чистник: косъмчета и трохи от реверите си чисти. Четири-петгодишно хлапе, криех се, щом чуех, че иде – плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече в последния клас на гимназията, окръжен шампион сред младите местни състезатели по каяк, вървя си аз към Гребната база, виждам го този мой чичо, метнал през рамо две чанти, пълни с ябълки капушки, които сбирал край пътя, бъбри с войничетата от някогашното десантно поделение в района на сегашната Братска могила, черпи ги. Същински Божи човек! Такъв остава в паметта ми. Две или три години го държаха в психиатрична клиника, всъщност бил концлагерист заради вицове и приказки против властта нейде в Югоизточна България.

  В барака на хълм над психиатрията, живял сам-самичък; сбирал около себе си лагеристите да им посвири на китара, да попее, да им поприказва. Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал. Десетина години най-близките му – синът, дъщерята, внуците, за които може да не е знаел, не са наясно трупът му къде е заровен. Текстът "По траверсите" е за този супер-рядък образ от бащиния ми род, трети между петимата мъжкари на Господинка и бедния бирник дядо ми Георги. Бил съм бая наивен, търсел съм си със свещ белята, когато отнесох стихотворението в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" и Александър Бандеров взе, че го пусна за печат този текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било - да е било през 1978 или 1979 г. Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми току като клетва повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Между другото, като съм се родил, единствен той в онези години на ужасна оскъдица открил влог на мое име в пловдивския клон на банката, който влог, като навърших моите двайсет години, открих, че е натрупал като лихви зашеметяващата сума от 8 (осем) лева. Може би пък затова ми е специално отношението към този, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.
                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...
                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:
                     – Хей!
                           Каквото и да става,
                           не виждаш по-красив,
                           по-горд от него
                           и по-достоен в целия ви род!

  Жена му, на снимката по-горе, е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка Кети (Катерина) са две сестри от Устово, Смолян. 

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 4 fev. 2019

–––

* Моя си сентенция.

** Сафо (630-580 пр.Хр.),"Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м. tisss.

АКО ЖЕЛАЕШ...

АКО ЖЕЛАЕШ...

Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук, дето светът свършва,
дето житата и булевардите свършват, 
дето човек може да си говори с небето
като малко дете, което люлее крачетата си
на крайчеца на вселената...

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата си рокля и
червените сандали, разпусни
косите си така, че вятърът да ги разреше.
И ела.
Ела на края на света, по тъничката пътека
в тревите ела.
Прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 fev. 2019