ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение Х)

   Виждаш ли прегръдката им свята? Не страст, духът ги в плен държи...

   Из "Влюбените" от Райнер Мария Рилке (1875-1926)

 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (11)

     27.10.1998

      1.

  Снощи, петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия урок по български език, захванах се да им разправям за някои чисто психологически, и затова невидими, особености – например, за разстоянието, което всеки човек подсъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, и за това, че в лично прилежащото си пространство допускаме само най-близките на сърцето същества... Че жените и момичетата – за разлика от мъжете и момчетата, допускат по-близко до себе си лица от своя пол... и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския ни език, идва Антония, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... да ни говорите по мъничко за тия работи, де... за разстоянията между жените и мъжете?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева, рускиня, но преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да си видя сборника в руски превод, та както се изразява в баладичното "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка,"с дълги уговорки стана". Родената в далечния Архангелск етична Татяна първо се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама дойде да ми каже: Ще помисля; след седмица носи ми, както се изрази, опит за превод; прибра си листа, а подир още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други два текста преведени ("Непоправимое" и "Чудо любви"), каза да й намеря хартия, да продължи да превежда, доколкото й било възможно. И пак се застрахова, закърши ръце: "Георгий, поезията е отговорно нещо, притеснявам се дали ще успея", като цитира Александър Сергеевич какво мислел по въпроса. Отговарям нещо, прочетено кой знае къде, може пак от Пушкин да е, ала остроумно измислено – че за превода важи, както за жената: ако е вярна, грозновата е; хубавица ли е, не ще да е вярна.

  Ден подир това носи ми в превод ключовия текст в сборника "Кардиф". Това става в присъствие на младия поет, лауреат на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев*, също преподавател по английски, женен за рускиня. Младият поет възмутен възкликва: "Аха-а, така значи, продължавате да превеждате!" и горката Татяна, доловила упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па целомъдрено отвръща, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела, защото това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя".  Сега – докато описвам ситуацията, иде ми на ум как подир разгорещен учителски съвет, дето се държах не особено уважително към новата ни училищна шефка, милата Татяна беше ми рекла, че съпругът й българин, и той се държи така безкомпромисно, когато се чувства прав; в нейните очи това било типична българска национална черта.

      2.

  Искам да съм с моето чаровно момиче край реката, там, на "нашето си" местенце. Което ще рече: походната ми маса, сгъваемите два стола, добре изгладена покривка, две порцеланови чашки с димящото ароматно кафе и мое благородие, естествено с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим няма значение, важното е, че ми е хубаво да сме заедно. Мисля си. И какво измислих?... Че ще трябва да купя и термос. Стария го потурчих (строших) и... нали, без термос как ще се дотъркаляме с колата до това райско кътче край Марица, на десетина километра от Пловдив, и докато разгъна масата, оправя столовете да не се клатят, докато извадя покривката от багажника и не подредя порцелановите чашки – задължително с чинийката отдолу, и докато си запаля цигара... А греещото насреща момиче ще се опитва да ми издуха огънчето, да не мога да запаля, че цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето, при отсъствие на термос, вече ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!

  Термос – ето кое притопляло щастието.

      3.

  Едва като се уверят, че хич не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега, доктор по филологическите науки**, около два месеца вървяла по петите на много тачения тук поет, редактор и шеф на местния клуб на културните дейци Тодор Биков*** само да благоволи великият мъж да й отпечата част от научна студия за разказите на Йовков, което обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият господин ме четка по телефона колко съм готин и прочие... Е, как се получава този номер! Ако ми пукаше за мижавото му и затънало в славянофилство, попщини и гняв вестниче, вероятно нямаше да съм тъй уважаван.  Онова, дето ти се набутва в изобилие, кой го цени!? Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговец и клиент? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена; мазах колата си със свинска мас и я лъснах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида скъпи и прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекета. Поетът Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", да ми съобщи кое му харесало, кое иска доработване. Като че има значение това! Самовлюбеният Гален! Търси не там, където трябва; та му казвам: Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, не ти ли мирише на аутопсия? – а той, внезапно зачервен до уши, усмихва ми се насреща недоумяващ.

  Точно заради пазарните хитрости крия сборника "Кардиф". Значи, както се изразил, по-точно изкрещял онзи Наполеонов генерал Камброн!****към надменните самодоволни англичани, които на бойното поле го обкръжили – него и силно оредялата му войска, в далечната 1815 г., когато милозливо му предложили кротко да се предаде. "Лайно! – на френски то звучи къде-къде по-звучно – Мerde! – отвърнал Камброн. – Гвардията загива, но не се предава". За да бъде оценена творбата ти, трябва да принудиш света – ай, как става това! – да я търси, и като я търси, тя да не се предлага удобно и прелъстително като проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите и шофьорите с изкусни сексуални намеци, а се предават внимателно, най-внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И поради что! Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:

Ген. Камброн (1770-1842)

  – Лайнари! Голямата литература, голямата любов не ти се предлага като шантонерка по пазарищата на суетата. Трябва да се напрегнеш, трябва да я потърсиш с тревожно питащо съзнание. Тя е като Любовта, може и да те разочарова отначало – да сметнеш, че е обикновена, твърде простовата, липсват й витиеватите словосъчетания, придихания и най-често нищо не значещи многозначни уж символи и метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова си пада тържествуващата снобска паплач от нихилисти. Ала внимавай!!! Точно когато решиш, че пак си се излъгал... че някой идиот пак ти е подложил динена кора под патъците, вързали са ти тенекия на задника, точно тогава с нещичко и незабележимо, и толкова обикновено, с нещо делнично, присъщо само на нормалния уж живот, тя те хваща за гърлото, нахлува в сърцето ти и то усеща спазма на Голямата тръпка... И ти политаш, ненагледни! Ти не си вече същият. Тя неусетно те е инжектирала с най-сладката отрова – с любов към света, с любопитство и състрадание към човека и към всяко живо същество на тази тъй грешна земя, което си щъка угрижено по пътечката; ала ти вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите, възторзите, болките, как диша, как спи нощем, върти ли се жаден и зъзнещ в леглото, какво ли сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от що се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към Божественото у него. Това е. Черупката ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея, направила те е частица от човечеството, едновременно и силен, и слаб, и нежен, венец на Сътворението, оголения нерв на Космоса.

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 fev. 2019

___

* Гален Ганев (1963), http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=469

** Д-р кфн Невена Ичевска (1963), http://www.academy21century.com/team/bel/ichevska.php

*** Тодор Биков (1956), https://bikov.wordpress.com/category/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/

**** Пиер Жак Етиен Камброн (1770-1842), https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B8%D1%8F_%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%B5%D1%82,_%D0%BD%D0%BE_%D0%BD%D0%B5_%D1%81%D0%B4%D0%B0%D1%91%D1%82%D1%81%D1%8F  Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение IХ)

Животът понякога е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия!* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (10)

   19.05.2008

  Млади и хубави, изпълнени с луд копнеж и надежди за бъдещето в най-гладните години след войната, когато левът страшно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните хора му плащали с произведеното от тях сирене, брашно, ориз, фасул, мед, та у дома в избата на улица Ниш 4 често се напомняше колко предприемчив бил Бате Наско във вълчите години след Девети. Питал съм баща ми що го наричат Насо Гащара, и той каза: "Ми на бате Наско гащите му все до коленете бяха, затова". Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) заедно навсякъде ходели, най-малките двама Течо (1920) и Киню (1922) – и те все заедно; само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от хлапак Насо бил и любвеобилно див, и своенравен. Веднъж, когато ни беше дошъл на гости вече в нашия си дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, като излапа манджата и със залче изчисти до блясък чинията, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, разтопил се от кеф, сит, очевидно доволен, се обърна към брат си: "Киньо, на Олу-дере посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! А? Помниш ли, помниш ли?" Прозвуча ми почти като Димчо-Дебеляновото "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Местността Олу-дере край Харманли...

Отзад на семейна снимка от 1941 г. третият от Господинкините петима сина написал: "На милото ми братче Кинчо, от Атанасъ"

  Още ми е пред очите блестящият му от никел и в основен цвят сребрист металик с тъмночервени ивици мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Puch", с който Насо се отнасяше почти любовно. Катастрофирал и лежал в кома три дни, но не съм сигурен от катастрофата или от пердаха, който ял в полицията преди Девети (септ. 1944) и в милицията след Девети, ала докрая на живота остана не съвсем с ума си. Подземаха го братята Митко, Течо, Киню заради грандиозните му планове с ироничната приказка "Хайде, пак се завъртяха перките на Насовите огнени мелници..." У него откривах мерак за бъдещето, какъвто рядко се среща у здраво стъпилия на земята типичен българин.

  Между четиримата – без онзи, когото не съм срещал, понеже едничък от братята не напуща Харманли, Дончо, вторият, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: оженил се, създал две деца, развел се, после пак се оженил, пак се развел, за трети път се оженил, родил му се син, докато накрая от потрес, че се изтърколил от товарен вагон най-големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан, толкова яко се притеснил, че се споминал от мъка. Но според мен Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-сербез.

  Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица Шести септември, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека Марица, онази пищна барокова сграда с орнаментите, с фризовете, нишите с бюстове и статуи на древногръцките богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми, сина му Георги: ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал от балкона долу на тротоара, а дошлите да го озаптят петима милиционери гонил с метална тръба. Връщат се онези шапкари с подкрепление и въоръжени до зъби, и той им се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините подир касапницата на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е – настоява братовчедът, само че когато най-после ни пуснаха при него на свиждане с мама и Нина, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, той целият потрошен, подут, обезобразен. И ми минава през ум: дали брат му Стефан, онзи Течо, който заминал за София да служи на Новата власт, не го е отървал от смъртта? Вярно, потрошили му костите на този буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели, а по-скоро затвърдили у него вродения му инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт.

  Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена и частица от атмосферата между баща и синове. Когато обявих, че смятам да се женя за момиче от Добруджа, баща ми нищо не рече, само изсумтя към майка ми: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да се разпищоли".

  Чешит беше Насо Гащара. Слушал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, защото съм се родил стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тези двамата не заряза великата своя мечта да има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар. Неуморим мухабетчия, появява се изневиделица у дома, гладен, изпосталял, а в изрядно огладен костюм, с риза от най-скъп плат, копринена вратовръзка, лъснат-бръснат, овонян на одеколон, а в кецове. Сваля си кецовете в антренцето, а пък от нозете му смърди. Отвратителен чистник: косъмчета и трохи от реверите си чисти. Четири-петгодишно хлапе, криех се, щом чуех, че иде – плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече в последния клас на гимназията, окръжен шампион сред младите местни състезатели по каяк, вървя си аз към Гребната база, виждам го този мой чичо, метнал през рамо две чанти, пълни с ябълки капушки, които сбирал край пътя, бъбри с войничетата от някогашното десантно поделение в района на сегашната Братска могила, черпи ги. Същински Божи човек! Такъв остава в паметта ми. Две или три години го държаха в психиатрична клиника, всъщност бил концлагерист заради вицове и приказки против властта нейде в Югоизточна България.

  В барака на хълм над психиатрията, живял сам-самичък; сбирал около себе си лагеристите да им посвири на китара, да попее, да им поприказва. Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал. Десетина години най-близките му – синът, дъщерята, внуците, за които може да не е знаел, не са наясно трупът му къде е заровен. Текстът "По траверсите" е за този супер-рядък образ от бащиния ми род, трети между петимата мъжкари на Господинка и бедния бирник дядо ми Георги. Бил съм бая наивен, търсел съм си със свещ белята, когато отнесох стихотворението в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" и Александър Бандеров взе, че го пусна за печат този текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било - да е било през 1978 или 1979 г. Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми току като клетва повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Между другото, като съм се родил, единствен той в онези години на ужасна оскъдица открил влог на мое име в пловдивския клон на банката, който влог, като навърших моите двайсет години, открих, че е натрупал като лихви зашеметяващата сума от 8 (осем) лева. Може би пък затова ми е специално отношението към този, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.
                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...
                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:
                     – Хей!
                           Каквото и да става,
                           не виждаш по-красив,
                           по-горд от него
                           и по-достоен в целия ви род!

  Жена му, на снимката по-горе, е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка Кети (Катерина) са две сестри от Устово, Смолян. 

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 4 fev. 2019

–––

* Моя си сентенция.

** Сафо (630-580 пр.Хр.),"Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м. tisss.

АКО ЖЕЛАЕШ...

АКО ЖЕЛАЕШ...

Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук, дето светът свършва,
дето житата и булевардите свършват, 
дето човек може да си говори с небето
като малко дете, което люлее крачетата си
на крайчеца на вселената...

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата си рокля и
червените сандали, разпусни
косите си така, че вятърът да ги разреше.
И ела.
Ела на края на света, по тъничката пътека
в тревите ела.
Прекоси разрушения мост
от войните помежду ни и влез,
влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 fev. 2019

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение VIII)

Какъв чудесен ден – човек не знае чай ли да пие или да се обеси!* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (9)

    04.06.2008

  Най-големият от братята Бояджиеви от Харманлий е връстник на Никола Вапцаров, роден в онази същата еуфорична и смутна 1909 г., месеци след като княз Фердинанд Кобурггота с усета на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използва момента на сериозни разногласия между европейските империи да обяви България за царство, т.е. за независима държава на 22 септември 1908 г. Оскъдно, яко преиначено, доколкото чета съвременни днешни автори, е представена ролята на Фердинанд. Изнасят факти за погрешните му политически или военни решения, но подминават истината, че този своенравен грандоман, любител на млади мъже и нагъл женкар, потомък на една от царстващите в Европа династии, колкото и да не им се ще, е сред строителите на модерната Българска държава с бързо развиваща се промишленост, образование, с обучена добре въоръжена за времето си дисциплинирана армия, но и с предприемчив надарен с любов към труда и учението народ. 

Пловдив, 1943 г., Димитър (1909-1963) 

  У Бате Митко (така го наричаше баща ми), както и у поета от Пиринския край, откривам низ от сходства в характера, но и основно различие: моят предшественик романтик от харманлийския бащин корен демонстративно страни от политиката, в тесния кръг на братята си се кълне, че се чувства еснаф и не се срамува, напротив: да си еснаф, според него, значи – не си перекенде, не си случаен, еснаф значи мъж със занаят и добро семейство, уважаван в обществото заради труда си, заради умението да създава, да гради. Романтикът от Банско буквално изгаря в политическите си илюзии и пристрастия, на Бате Митко три пъти му горят кино-машините, купени на кредит, с които обикаля селата около Пловдив да прожектира филми.

Ок. 1953 г. Георги Бояджиев, моят дядо бирник

  "Политиката е мръсна работа" е максима, завещана от бедния данъчен чиновник в някогашно Харманли. Четирима от синовете – Димитър, Дончо, Атанас и най-малкият Кирил, свято следват бащината препоръка да не се занимават с политика; но предпоследният, чичо ми Стефан (Течо), роден две години преди баща ми, подир преврата на Девети септември 1944 г., едва 25-годишен и техник в столична предачна фабрика, бил въвлечен в силовите структури на новата власт. Година-две преди да се родя, преди баща ми да се ожени, а и след женитбата му (началото на ноември 1946 г.) и когато майка ми е бременна с мен, двамата братя спят на пода в същата стая, където майка ми студентката "се шири" в единственото легло. Имам смътни спомени от квартирата на втория етаж в къщата на улица Захари Стоянов 17 – пресечка на улица Перущица, и мога да нарисувам точно как бяха разположени оскъдните мебели там, стълбището отвън с високите и ужасно стръмни за мен, 3-4-годишния, каменни стъпала. Баща ми вече бил калфа в мебелната работилница на Радичев на улица Франклин Рузвелт № 10, докато Стефан (Течо) посещава курс по дактилоскопия (изследване на пръстови отпечатъци за криминалисти). Докато братята са по мъжките си дела през деня, майка ми се готви за държавния си изпит и се грижи за оскъдното домакинство. Късно вечерта на 7 август 1947 г. когато водите й изтекли и баща ми кършел пръсти що да стори, по-големият Течо му дал акъл да хукне за файтон, че на родилката й дошло вече времето да ражда. Такива ми ти работи! 

  Двайсетина години по-късно двама от някогашните състуденти на майка ми българичката Елена Илинчева и директорът на пловдивската гимназия "Димитър Благоев" страховитият Тодор Калчев, бяха сред най-ценените и респектиращи гимназиални учители в Пловдив, докато майка ми Надежда от Пазарджик – след деветгодишно митарстване из пловдивските детски градини, като заместник по за месец-два на титуляра, окачи дипломата на пирона и две и половина десетилетия бе редови ел.монтажник в местния Електроапаратурен завод.

Пловдив, 1946 г. Кирил (по средата), Стефан (най-вдясно) 

  Докато Стефан го обучават за кадър на силовите структури на властта, братята преживяват с оскъдните пари, които баща ми печели като калфа на собственика Иван Радичев. Радичев си го спомням – беше едър, някак си пухкав и бял като дебела едра жена, все нещо недоволен, все за нещо сърдит, как па ни веднъж не го видях да се усмихне! (Този Радичев "изял" поне пет години от трудовия стаж на татко чрез шашма с осигурителните вноски, стана ми ясно години по-късно, когато подготвях документите за пенсиониране на баща ми.) Сетне Стефан заминава за София, жени се за момиче от Радомир – чинка ми Емилия, раждат им се двете деца: Соня и Валентин, софийските ми братовчеди. Докато още живеехме в избата на улица Ниш, питали са се у дома нашите с какво ли всъщност се занимава Течо. За света версията бе, че е техник по предачните машини в софийско предприятие някъде покрай Орханийско (Ботевградско днес) шосе.  

  Било е лятото на 1958 или 1959 г., когато пред избата на улица Ниш № 4 в Пловдив паркира огромен черен, блестящ с никелираните си брони Зим (Завод имени Молотова) и от него си изсипаха чичо Течо, чинка Мили и братовчедите Соня и Вальо. На път за правителствена почивна станция край морето, отбили се да ни видят как сме, що сме. Поседяха около час в полутъмния сутерен девет стъпала в земята, па си тръгнаха. И оттогава у мен остана съмнението, че машинен техник в мижава софийска предачна фабрика едва ли ще може да си позволи лукса в онези години да шета из България с така престижна, присъща за големци държавна лимузина. Че Течо се устроил като механик в Гаража към Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволили веднъж годишно със семейството да ползва двутонния Зим, едва ли беше за вярване. После се оказа: работил нещо си в онова страшно за обикновения българин Управление за безопасност и охрана (УБО), макар и досега да не съм наясно какъв точно му е бил занаятът. 

  Беше общителен, ала предпочиташе да подпитва и внимателно слуша, привел глава, забил очи в масата. И винаги гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка. Приключил с ученето в Софийския университет, когато им гостувах в панелката на първия етаж в софийския квартал Младост, чух го към жена си чинка ми Мили да се обръща с една такава, изречена полу-сериозно, полу-на майтап приказчица: "Бе, кога ли ще грабна аз пак желязото!" И съм си мислел: дали не е от един от онези, които вадили от мазета и таванчета укрилите се в миша дупка търсени от новата власт бивши управници, за да ги изправят до някой зид, или да ги откарат в ареста и оттам пред т.нар. Народен съд? В дома им към Живков, чието семейство очевидно отблизо познаваха, витаеше особен респект; за д-р Мара Малеева говореха само приятни неща – колко благороден човек била, на колцина закъсали в беда помогнала, но видиш ли, откакто тя си отишла, много се променил Живков, станал един затворен, подозрителен, не допускал кого да е до себе си, както преди. 

  Когато едва в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина издъхна братовчедка ми Нина (1942-1980), дъщеря му на Атанас, третия от братята, чичо Стефан долетя от София, и добре си спомням как, обърнат към баща ми, докато чакаме да изнесат ковчега с мъртвата Нина от дома им на улица "Иван Вазов", дето живял някога Никола Гълъбов – партиен функционер на БРП, който по Царско време стигнал до кмет на Пловдив), та докато чакаме да изнесат ковчега, предпоследният от братята – Течо, се обърна към петия брат: "Синът ти, Киньо, ще напредне в живота само когато стане партиец. Само тогава ще му се отвори път нагоре". То беше изречено по повод на това, че кандидатствах за кореспондентско място в БТА, като един от конкурентите на известния сега Иво Инджев – човек от службите на някогашната Държавна сигурност, когото избраха за онова журналистическо място. 

  Било е през пролетта. Месеци по-късно ще ме прогонят от младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра" като неблагонадежден кадър, от когото Партията свалила доверието си. Причината – статия от май 1981 г. за вонята от пловдивския екарисаж, а най-тягостното обстоятелство, се оказа част от статията ми, дето се мъдри пасаж, че Червеният площад на втория град в социалистическа България... смърди на леш**.

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

                           Plovdiv, edited by 3 fev. 2019

                              Илюстрацията най-долу:

- Червеният площад, изглед от Партийния дом

–––

* Антон П. Чехов (1860-1904).
** В. "Комсомолска искра" от май 1981 г., статията от стр. 1 -3 "Примери с обратен знак", бел.м., tisss.