ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение VIII)

Какъв чудесен ден – човек не знае чай ли да пие или да се обеси!* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (9)

    04.06.2008

  Най-големият от братята Бояджиеви от Харманлий е връстник на Никола Вапцаров, роден в онази същата еуфорична и смутна 1909 г., месеци след като княз Фердинанд Кобурггота с усета на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използва момента на сериозни разногласия между европейските империи да обяви България за царство, т.е. за независима държава на 22 септември 1908 г. Оскъдно, яко преиначено, доколкото чета съвременни днешни автори, е представена ролята на Фердинанд. Изнасят факти за погрешните му политически или военни решения, но подминават истината, че този своенравен грандоман, любител на млади мъже и нагъл женкар, потомък на една от царстващите в Европа династии, колкото и да не им се ще, е сред строителите на модерната Българска държава с бързо развиваща се промишленост, образование, с обучена добре въоръжена за времето си дисциплинирана армия, но и с предприемчив надарен с любов към труда и учението народ. 

Пловдив, 1943 г., Димитър (1909-1963) 

  У Бате Митко (така го наричаше баща ми), както и у поета от Пиринския край, откривам низ от сходства в характера, но и основно различие: моят предшественик романтик от харманлийския бащин корен демонстративно страни от политиката, в тесния кръг на братята си се кълне, че се чувства еснаф и не се срамува, напротив: да си еснаф, според него, значи – не си перекенде, не си случаен, еснаф значи мъж със занаят и добро семейство, уважаван в обществото заради труда си, заради умението да създава, да гради. Романтикът от Банско буквално изгаря в политическите си илюзии и пристрастия, на Бате Митко три пъти му горят кино-машините, купени на кредит, с които обикаля селата около Пловдив да прожектира филми.

Ок. 1953 г. Георги Бояджиев, моят дядо бирник

  "Политиката е мръсна работа" е максима, завещана от бедния данъчен чиновник в някогашно Харманли. Четирима от синовете – Димитър, Дончо, Атанас и най-малкият Кирил, свято следват бащината препоръка да не се занимават с политика; но предпоследният, чичо ми Стефан (Течо), роден две години преди баща ми, подир преврата на Девети септември 1944 г., едва 25-годишен и техник в столична предачна фабрика, бил въвлечен в силовите структури на новата власт. Година-две преди да се родя, преди баща ми да се ожени, а и след женитбата му (началото на ноември 1946 г.) и когато майка ми е бременна с мен, двамата братя спят на пода в същата стая, където майка ми студентката "се шири" в единственото легло. Имам смътни спомени от квартирата на втория етаж в къщата на улица Захари Стоянов 17 – пресечка на улица Перущица, и мога да нарисувам точно как бяха разположени оскъдните мебели там, стълбището отвън с високите и ужасно стръмни за мен, 3-4-годишния, каменни стъпала. Баща ми вече бил калфа в мебелната работилница на Радичев на улица Франклин Рузвелт № 10, докато Стефан (Течо) посещава курс по дактилоскопия (изследване на пръстови отпечатъци за криминалисти). Докато братята са по мъжките си дела през деня, майка ми се готви за държавния си изпит и се грижи за оскъдното домакинство. Късно вечерта на 7 август 1947 г. когато водите й изтекли и баща ми кършел пръсти що да стори, по-големият Течо му дал акъл да хукне за файтон, че на родилката й дошло вече времето да ражда. Такива ми ти работи! 

  Двайсетина години по-късно двама от някогашните състуденти на майка ми българичката Елена Илинчева и директорът на пловдивската гимназия "Димитър Благоев" страховитият Тодор Калчев, бяха сред най-ценените и респектиращи гимназиални учители в Пловдив, докато майка ми Надежда от Пазарджик – след деветгодишно митарстване из пловдивските детски градини, като заместник по за месец-два на титуляра, окачи дипломата на пирона и две и половина десетилетия бе редови ел.монтажник в местния Електроапаратурен завод.

Пловдив, 1946 г. Кирил (по средата), Стефан (най-вдясно) 

  Докато Стефан го обучават за кадър на силовите структури на властта, братята преживяват с оскъдните пари, които баща ми печели като калфа на собственика Иван Радичев. Радичев си го спомням – беше едър, някак си пухкав и бял като дебела едра жена, все нещо недоволен, все за нещо сърдит, как па ни веднъж не го видях да се усмихне! (Този Радичев "изял" поне пет години от трудовия стаж на татко чрез шашма с осигурителните вноски, стана ми ясно години по-късно, когато подготвях документите за пенсиониране на баща ми.) Сетне Стефан заминава за София, жени се за момиче от Радомир – чинка ми Емилия, раждат им се двете деца: Соня и Валентин, софийските ми братовчеди. Докато още живеехме в избата на улица Ниш, питали са се у дома нашите с какво ли всъщност се занимава Течо. За света версията бе, че е техник по предачните машини в софийско предприятие някъде покрай Орханийско (Ботевградско днес) шосе.  

  Било е лятото на 1958 или 1959 г., когато пред избата на улица Ниш № 4 в Пловдив паркира огромен черен, блестящ с никелираните си брони Зим (Завод имени Молотова) и от него си изсипаха чичо Течо, чинка Мили и братовчедите Соня и Вальо. На път за правителствена почивна станция край морето, отбили се да ни видят как сме, що сме. Поседяха около час в полутъмния сутерен девет стъпала в земята, па си тръгнаха. И оттогава у мен остана съмнението, че машинен техник в мижава софийска предачна фабрика едва ли ще може да си позволи лукса в онези години да шета из България с така престижна, присъща за големци държавна лимузина. Че Течо се устроил като механик в Гаража към Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволили веднъж годишно със семейството да ползва двутонния Зим, едва ли беше за вярване. После се оказа: работил нещо си в онова страшно за обикновения българин Управление за безопасност и охрана (УБО), макар и досега да не съм наясно какъв точно му е бил занаятът. 

  Беше общителен, ала предпочиташе да подпитва и внимателно слуша, привел глава, забил очи в масата. И винаги гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка. Приключил с ученето в Софийския университет, когато им гостувах в панелката на първия етаж в софийския квартал Младост, чух го към жена си чинка ми Мили да се обръща с една такава, изречена полу-сериозно, полу-на майтап приказчица: "Бе, кога ли ще грабна аз пак желязото!" И съм си мислел: дали не е от един от онези, които вадили от мазета и таванчета укрилите се в миша дупка търсени от новата власт бивши управници, за да ги изправят до някой зид, или да ги откарат в ареста и оттам пред т.нар. Народен съд? В дома им към Живков, чието семейство очевидно отблизо познаваха, витаеше особен респект; за д-р Мара Малеева говореха само приятни неща – колко благороден човек била, на колцина закъсали в беда помогнала, но видиш ли, откакто тя си отишла, много се променил Живков, станал един затворен, подозрителен, не допускал кого да е до себе си, както преди. 

  Когато едва в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина издъхна братовчедка ми Нина (1942-1980), дъщеря му на Атанас, третия от братята, чичо Стефан долетя от София, и добре си спомням как, обърнат към баща ми, докато чакаме да изнесат ковчега с мъртвата Нина от дома им на улица "Иван Вазов", дето живял някога Никола Гълъбов – партиен функционер на БРП, който по Царско време стигнал до кмет на Пловдив), та докато чакаме да изнесат ковчега, предпоследният от братята – Течо, се обърна към петия брат: "Синът ти, Киньо, ще напредне в живота само когато стане партиец. Само тогава ще му се отвори път нагоре". То беше изречено по повод на това, че кандидатствах за кореспондентско място в БТА, като един от конкурентите на известния сега Иво Инджев – човек от службите на някогашната Държавна сигурност, когото избраха за онова журналистическо място. 

  Било е през пролетта. Месеци по-късно ще ме прогонят от младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра" като неблагонадежден кадър, от когото Партията свалила доверието си. Причината – статия от май 1981 г. за вонята от пловдивския екарисаж, а най-тягостното обстоятелство, се оказа част от статията ми, дето се мъдри пасаж, че Червеният площад на втория град в социалистическа България... смърди на леш**.

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

                           Plovdiv, edited by 3 fev. 2019

                              Илюстрацията най-долу:

- Червеният площад, изглед от Партийния дом

–––

* Антон П. Чехов (1860-1904).
** В. "Комсомолска искра" от май 1981 г., статията от стр. 1 -3 "Примери с обратен знак", бел.м., tisss.