Тема за размишление – ПРИСТРАСТЕН СЪМ...

ПРИСТРАСТЕН СЪМ, ТОВА ЗА МЕН Е ЕСТЕСТВЕНО

   

   – Разбира се, че съм пристрастен! Защото съм от поколението български войничета, родени непосредствено в годините след Втората световна война, които се разминахме на косъм да ни хвърлят да се бием срещу янките – същите наперени и самодоволни янки, които ядоха пердах във Виетнам, независимо че бяха до зъби въоръжени с най-модерна техника за убийство и заразяване със същите химикали, с които днес тровят и нас от небето с техните огромни самолети. За мен лично няма по-гадна държава от Щатите.

   – Това какво общо има с темата за твърдогоавието ти?

   – Не знам. Но пиша, каквото го мисля. Всичко е свързано, само ти ли не виждаш!

Пред Международния военен трибунал в германския град Нюрберг от 1945 до 1949 г. са изправени представители на нацистката власт, извършили престъпления срещу човечеството. Полицейски експерти в Мюнхен са разработили виртуална версия на концлагера Аушвиц, съобщава БиБиСи. В газовите камери там, чрез мъчения или медицински експерименти в най-големия лагер на смъртта са убити 1 милион и 100 хиляди души, повечето от тях евреи. 3D-версията на Аушвиц ползват в последния съдебен процес през юни тази година, насочен срещу бившия охранител на лагера Райнхолд Ханинг от СС.

   Щатите крадат от целия свят, крадат сиво вещество – мозъците на всяка нация, крадат от ресурсите навсякъде по планетата. Понеже са по природа тъпи и нагли, управниците им си въобразяват, че като създадат Зло, то ще им служи. По начина, по който най-могъщите им банки и корпорации са финансирали нацизма, по същия начин създадоха и въоръжиха талибаните в Афганистан, ислямските главорези в Либия, Ирак, Сирия, Египет и пр. После Злото се обърна срещу тях и хукнаха да се борят уж с онези, които са си техни рожби. Само че да стигне човек до този извод, трябва да вижда нещата днес около нас в глобален мащаб. Българите за тях сме обречени да бъдем унищожени като нация, това колко души у нас го проумяват?!

   Съединените американски щати, както след Първата световна война Съветският съюз, са експеримент, със съществената разлика че докато в основата на СССР е хилядолетната история и опит на Русия и Руската нация, Щатите са конгломерат от представители на национални общности, отделили се от естествения си ареал, от земите, където са се формирали като бит, манталите, възглед за света и човека. 

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 oct. 2018

Илюстрацията долу: 

- Руският боен пилот Роман Филипов (1984-2018), тежко ранен, се самовзриви с граната, избра смъртта вместо да попадне в ръцете на ислямските главорези. Би могъл да ми е син. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – КРАЯТ НА ЛЮБОВТА

КРАЯТ НА ЛЮБОВТА

Е, добре де, няма да се прегръщаме,
няма и да се целуваме, няма и няма!
Любовта напусна Старата къща –
с теб оставаме приятели само

и нищо вече не е същото.

Забравяме, точка! Остани си със здраве!
Вече ми каза последните вести.
Каквото и повече отсега за теб да направя,
ще е съвсем, ама съвсем неуместно.

Нищо лично, разбирам – макар и печално,
просто шанс нямам никакъв, ни перспектива…
и виждам как твоето материално тяло
форми на друг мъж нежно попива.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 uni 2011 – edited by 12 oct. 2018

      БEЛЕЖКА:  
     Жан-Огюст-Доминик Енгр (1780-1867) е едва 28-годишен, когато във вила Медичи край Рим рисува шедьовъра си "Спяща жена”. Отбелязва: "Женска фигура в естествен ръст, легнала гола в легло". Творбата била притежавана от краля на Неапол Жоашен Мюра. Пет години по-късно съпругата на Мюра Каролин поръчва на художника още три картини, сред които е и "Голямата одалиска", изложена в Лувъра. Двете картини – "Спяща жена" и "Голямата одалиска" тематично са свързани: на едната гола жена от Ориента е в гръб, на другата: гола млада жена от Запада – в анфас. През 1815 г. владетелят на Неапол бил свален от власт и съпругата му Каролин Мюра избягва без картините; оттогава липсват сведения за "Спяща жена". Художникът успява да получи обратно "Голямата одалиска", но в остатъка от живота си търси изгубената "Спяща жена". Вж. http://podmosta.bg/otkriha-kartina-na-engr-otpredi-2-veka-skrita-pod-druga-tvorba/ Бел.м., tisss.

Ars Poetica – РАДИО БЕЙРУТ

На Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"

от някогашния български ракетен дивизион 90180 край Хасково

РАДИО БЕЙРУТ

Политиката служба не тика,
казваше нашият тъп старшина;
бяхме наивни, или дето се вика,
не мъже, ами градски лайна.

Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин,
арията за нас беше само една –
комунизмът за да прославим,
готвим се за Световна война.

Готвим се... ала с Любо от Сопот

тайно слушахме джаз от Бейрут*
и дъските ни взеха да хлопат,
и майорът ни спипа без труд.

Този Марков бе смъртна досада –
плужек мазен, пък ужким суров,

ужким пич, а душата ти вади
с педерастката своя любов.

И прости ни**, и тъй за награда
рихме въглища цял следобяд – 

дето казват: за честта на отряда
двайсет тона напред и назад.

Бяхме просто две бойки момчета,
но след случая с тоз темерут
оттогаз на войнишката клетва
сякаш бяхме се клели в Бейрут.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, mart 1990 – edited by 11 oct. 2018

–––

* Само с леко завъртане на потенциометъра пренастроен на честотата на Радио Бейрут, приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Митко Карачев идваха в "моята" релейка да спят и слушах как хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от лоши очи.

** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. "черни роти" на Втора българска армия. Случва се в разгара на движението на хипитата с онзи велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). Линкът е от концерт на великия Джими Хендрикс от октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил и София ми изглеждаше рай. Днешните лъскави лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи следвоенен взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света след като 550-хилядната въоръжена до зъби с най-модерни средства за изтребление армия на янките яде унизителен пердах и поколението на връстниците ни отвъд Голямата вода преживя шока да прогледне кой го прати на сигурна гибел, за чия изгода и от какъв зор във Виетнамската джунгла. Бел.м., tisss.

Документи – КОИ ФИНАНСИРА ВЪЗКАЧВАНЕТО НА НАЦИЗМА ВЪВ ВЛАСТТА

КОИ ФИНАНСИРА ВЪЗКАЧВАНЕТО НА НАЦИЗМА ВЪВ ВЛАСТТА

   До този момент историците се разминават в мнението за въпросните финансови инжекции: едни предполагат, че нацистите са открили тайни сметки във финансите на Германия, пазени за реванш след поражението в Първата световна война; други твърдят, че основен донор на фюрера е немската промишленост.

   Между другото, когато по време на Нюрнбергския процес екс-президентът на Райхсбанк и министър на икономиката в Хитлерова Германия – Ялмар Шахт (1877-1970), посочил: в името на справедливостта сред подсъдимите да седнат и онези, които са кърмачките на Третия райх, сочейки при това US-корпорациитe "General Motors" и "Ford", както и персонално – управляващият "Bank of England" Норман Монтегю (1871-1950), US-представителите сключват сделка с подсъдимия Шахт – обещават му свободата срещу мълчание. И Международният военен трибунал оневинява Шахт.

   Тайната около англосаксонската помощ за Хитлер в началния етап от партийната му кариера отнасят в гроба си двама:

   1) невзрачният швейцарски финансист Вилхелм Густлоф, лидер на Нацистката партия в Швейцария, убит през 1936 г. (фюрерът неслучайно с името му кръщава най-големия пътнически лайнер на нацистка Германия), и

   2) ковчежникът на НСДАП (национал-социалистическата немска работническа партия) Франц Шварц (1975-1947).

   Тези двама подсъдимият Ялмар Шахт от трибуната на Нюрнбергския процес назовал "несменяемите двама посредници" между английските и американските корпорации, от една страна, и нацистите – от друга. Има сведения, че Густлоф е посредник от 1925 до 1929 г. Що се отнася до обергрупенфюрера от СС Шварц, той умира не по-малко странно от разстреляния от еврейски студент по медицина през 1936 г. Вилхелм Густлоф. На 2 декември 1947 г. следвало да бъде освободен от филтрационния лагер в Регенсбург, но така и не вкусил свободата. Закусил, усетил се недобре и след час - час и половина издъхва "заради стомашен проблем", както отбелязали в смъртния му акт. През април 1945 г. Шварц изгаря в щаб-квартирата на Нацистката партия в Мюнхен всички онези скандални финансови документи, които по някакъв начин биха компрометирали пред света някои представители на страните-победителки, затова разчитал на снизхождение.

   Независимо че най-ценните двама свидетели на далаверата с Хитлер завинаги млъкват, на неколцина историци все пак се удава да издирят свидетелства за англосаксонското спонсорство на Хитлер и хората му. Конкретно италианецът от Бостън, САЩ Гуидо Джакомо Препарата (1968), посветил се за около двайсетина години в проучване на връзките между нацистите и деловите кръгове на Лондон и Вашингтон, поименно назовава онези, които възкачват нацизма във властта: "Кой от самото им начало финансира нацистите? Според смехотворна приказка, умело тиражирана от медиите в обществото, нацистите се били самофинансирали, като събирали дарения по време на митингите си". Препарата доказва: по-голямата част от паричните средства за нацистката партия идват извън Германия. Задокеанските финансови кланове J.P.Morgan и D.Rockefeller чрез Chase National bank прехвърлят акциите на IG Farbenindustrie и ред други немски химически заводи към Уолстрийт (по-късно рожбата на Круп минава под контрола на рокфелеровата Standard Oil, а Bank Dillon, Read & Co. овладява Vereinigte Stahlwerke на Алфред Тисен).

   "През 1933 г., когато в САЩ и Англия става пределно ясно, че компанията AEG финансира Хитлер, – пише Препарата, – 30% от акциите й вече са собственост на американския й съдружник General Electric. Та ето така в протежение на цели петнайсет години, от 1919 до 1933 г., англосаксонският елит усилено влияе върху германската политика с идея да създаде човеконенавистно движение, което впоследствие би могъл да използва като пешка в световната геополи­тическа интрига. Не Англия и Америка са родили нацизма, но именно тези две могъщи държави са създали условията, чрез които би могъл да се появи толкова зловещ феномен".

   За финансовите потоци към Нацисткия райх Йоахим Фест (1926-2006) коментира: "Есента на 1923 г. Хитлер отиде в Цюрих и се върна оттам, дето се вика, с куфари, натъпкани с швейцарски франкове и доларови купюри, т.е. в навечерието на Бирения пуч някой авансирал бъдещия фюрер със солидна сума валута". Този някой, според мнозина, не е кой да е, а сър Хенри Детердинг (1866-1939), шеф на англо-холандския концерн Shell в течение на 36 години, от 1900 до 1936. Този велик благодетел на нацизма и по-късно ще продължи да финансира Хитлер – вече чрез Вилхелм Густлоф. Забележителното в случая е, че Мюнхенският съд, където се гледа делото за пуча, може единствено да докаже, че Нацистката партия получила, за да организира метеж, някакви си там 20 хиляди долара от индустриалците на Нюрнберг. Докато хората на Адолф Хитлер твърдят: разходите по организацията на кървавата акция са минимум 20 пъти по-високи!

Вж. https://old.flb.ru/info/59347.html

   MY COMMENT:

– Докато превеждах текста по-горе, мислех си нещо наивно и глупаво: колко малко се е променил манталитетът на т.нар. политически елит на САЩ и Великобритания, а защо не и навсякъде по света за последните сто години!

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 oct. 2018

Ars Poetica – ЖИВЯЛ ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ

ЖИВЯЛ ПО БОЖИЯТА ВОЛЯ

Простете вий случайния субект –
с ръка върху сърцето прошка моля,
че си останах дързък и проклет,
човек по Божията воля.

За слабостите ми според зависи
свидетелстват приятели и други,
куп от нещастни ръкописи
и прелъстени няколко съпруги.

Живял в съгласие до днес

с добряци и със шарлатани,

залагал сам бедняшка чест,

изболедувал съм смеха ми.

Бедняк съм бил, заможен бил

и после нищо не остана,

освен че винаги съм пил 

кафе в изискана компания.

Падения, възходи бол – 

за тях друг някой да говори

на чаша силен алкохол

за тъжната човешка орис. 

Черта щом тегля най-подир,
откривам сетната си роля
под камък: "Тук почива в мир
човек по Божията воля".

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 avg. 2013 – edited by 8 oct. 2018

Ars Poetica – ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

ЛЮБОВТА ИДВА ИЗНЕНАДВАЩО

В безлунна нощ с ужасен вятър,
с активност гръмотевична
чух, някой драска по вратата
и слязох да го посрещна.

За моя малка изненада,
не бе ни просяк, ни клошар,
а някаква особа млада
огря ме с женския си чар.

Турих й нещичко да хапне:
картофено пюре, халва,
обу ми старите чорапи,
разправих й виц за това.

Прозя се уморено, тъжно
по котешки до мен се сви,
в леглото гола ми се вмъкна
и гушкахме се до зори.

Ако сега ме пита някой
това ли е Принцесата,
ще му река: Ах, мили братко,
не знам, но сигурно е тя,

не знам глупачка ли е, или
жена разумна, с потекло,
но вече с нея сме си мили
и лягаме в едно легло.

Сама дойде си, и самичка
възможно е да отлети,
разкажем ли си с нея всичко
и климатът се укроти.

Животът в блянове минава
и Бог го е решил добре,
но само който притежава
любима, ще ме разбере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 okt. 2012 – edited by 8 oct. 2018

По повод "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

По повод текста

"ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"

   Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже, това творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я наричаха госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, всеки ден намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливите си пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите; като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръчичките. За назидание и за авторитет пред децата от нашия III-a клас заповяда да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова показалка. И баща ми Кирил естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ти ще отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката пресован шперплат, сине. И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

   На тази женица Дора Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме зад гърба ми на срещи с родителите за успехи в ученето, но не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: Това ми е последен випуск и се пенсионирам, но искам да знаете, от вашия Гьорги ми побеля косата. След всяка родителска среща майка ми си идеше с подпухнали очи; и как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив, като магаре дружно ме пердашеха с баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане", "Боже, на кого се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме!" и пр.

   От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моменти, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи) причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник – от пандиз, като войник – от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички около теб са забили нос в тетрадката си и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка, тропкат като кълвачи, кога си топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. 

   Изобщо, ако ме питате, Любовта и Свободата не мога да си представя разделени, драги амбициозни баби, майки и татковци, както и мили колеги учители; и го казвам, като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба и разбира се, с понатрупан опит. Много зависи кой ще се случи да е любим учител на малчугана. Особено първите даскали в най-ранните ни години са важни! Защото децата масово подражават на техния стил във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.

   Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега в години на планирания от Щатите хаос навсякъде, където имат интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-зали и онези свързани с фитнес-залите анаболи! Преди по-опитните даскали успявахме някак в средния и горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с училището като институция, преди у нас на власт да дойдат хората на Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където – особено момченцата, до такава степен са ме копирали, че правеше впечатление дори на колегите. Говореха открито: Бояджиев така ги омайва, че после не можем да ги познаем. Пишех на черната дъска и с дясна, и с лява ръка, и ела гледай – половин паралелка хлапета прописаха с двете ръце. 

   Някога имахме респект към учителя, който респект днес го няма. Писал съм как беше по време на моето детство. Бил съм явно бая палаво хлапе, и как ни веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядях като магаре пердах и от двамата, след като ме бяха наказвали и в училището. Баща ми, учил до някогашния трети клас, посегашному – седми клас, в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителя; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била абсолютна зубрачка.

   След родителска среща редовно ме пердашеха, понякога и двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняваха, и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. стокхолмски синдром: притеснявах се за тях, а иначе, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях най-напред от унижение, че ме бият, и после – че ги обичах и се молех дано не се наранят един друг заради мен.

   Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките или правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска.

   Спомням си, от пети до седми клас имахме млада учителка по физика с големи цици, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят – че се кривя и се правя на клоун. И тогава си заряза урока, дойде с твърда стъпка и яко ме оскуба, позеленяла от гняв ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в коридора!" От което повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.

   Десетина години по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", ама вече вестникар в "Комсомолска искра", и то основал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела. Говорим си ний сладки приказки и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше бая учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев вий нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев много ясно си го спомням". Писах естествено хубави работи за нея във вестника. Ами че момците от шести-седми клас във всички времена и епохи няма как да не се заглеждат в сочни цици с щръкнали зърна под рехавата лятна блузка.

   "Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещо начало от ранно детство. Помня, имахме час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, като порасне. И класната ни стая внезапно се изпълни с лъскави естрадни певци, оперни певици, балерини, мореплаватели, архитекти, генерали и адмирали, аероинженери, футболисти – магьосници с топката, археолози, хирурзи, мореплаватели, началници на пожарна команда, световни художници, президенти, Авакум-Заховци*, капитани на презокеански кораб или мисия до Луната... И онемях. Пита ме тогавашната ни класна географката Тотка Харалампиева: Ами ти, Гьорги, ти нямаш ли си мечта? Отговарям: Мечтая да стана свиневъд. В края на седмицата, на първата й среща с родителите се оплакала, че пак съм й провалил урока.  

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 8 oct. 2018

Илюстрации:
- 14-годишен с баща ми в Китен, където щях да се удавя – едва издрапах с нокти и инат от яма току срещу плажа със стотиците курортисти, но се постарах никой да не узнае (горе);
- снимка за приемането ми в комсомола с третата група седмокласници, които имахме по някое провинение към училищния правилник и затова бяхме турени "в шкартото" (долу).

–––

* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.