Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже, това
творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я наричаха
госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, всеки ден
намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливите си пръсти да ми защипе и извърти ухото. Веднъж от яд сама си строши показалката, че не успя да ме
цапардоса през дланите; като я видях така настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръчичките.
За назидание и за авторитет пред децата от нашия III-a клас заповяда да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова
показалка. И баща ми Кирил естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу
училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ти ще отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката пресован шперплат,
сине. И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш
от мое име".
На тази женица Дора Попова още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и
лицето, кафявите старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена
на кокче, пискливия глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме
зад гърба ми на срещи с родителите за успехи в ученето, но не пропускала да се
оплаква. Рекла на майка ми: Това ми е последен випуск и се пенсионирам, но искам да знаете, от вашия Гьорги ми побеля косата. След всяка родителска среща майка ми си
идеше с подпухнали очи; и как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожа Попова! Напротив, като магаре дружно ме пердашеха с
баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма
да стане", "Боже, на кого се е метнал, в нашия род такъв чешит
нямаме!" и пр.
От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в прогимназията и гимназията, най-ярко помня
моменти, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи)
причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник – от пандиз,
като войник – от шрапнелите и куршумите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода
за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички около теб са забили
нос в тетрадката си и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка, тропкат като кълвачи, кога си топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... ай, каква тръпка беше
то! Напомня ми Любовта.
Изобщо, ако ме питате, Любовта и Свободата
не мога да си представя разделени, драги амбициозни баби, майки и татковци, както и
мили колеги учители; и го казвам, като човек с четирийсет и една години и четири
месеца педагогически стаж зад гърба и разбира се, с понатрупан опит. Много зависи кой ще се случи да е любим учител на
малчугана. Особено първите даскали в най-ранните ни години са важни! Защото децата масово подражават
на техния стил във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа,
хлапенцата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо супер, нещо достойно,
за което очакват похвала.
Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега в години на планирания от Щатите хаос навсякъде, където имат интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-зали и онези свързани с фитнес-залите анаболи! Преди по-опитните
даскали успявахме някак в средния и горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че дъщерите ми приключиха с училището като институция, преди у нас на власт да дойдат хората на Сорос и Ко. Преподавал съм в паралелки, където – особено момченцата, до такава степен са ме
копирали, че правеше впечатление дори на колегите. Говореха открито: Бояджиев така ги
омайва, че после не можем да ги познаем.
Пишех на черната дъска и с дясна, и с лява ръка, и ела гледай – половин паралелка хлапета прописаха с двете ръце.
Някога имахме респект към
учителя, който респект днес го няма. Писал съм как беше по време на моето детство. Бил съм явно бая палаво хлапе, и как
ни веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу
училището; напротив, ядях като магаре пердах и от двамата, след като ме бяха наказвали и в
училището. Баща ми, учил до някогашния трети клас, посегашному – седми клас, в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителя; да не говоря за майка ми,
която в ученичеството й, според мен, си е била абсолютна зубрачка.
След родителска среща редовно
ме пердашеха, понякога и двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението
един друг се нараняваха, и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил
т.нар. стокхолмски синдром: притеснявах се за тях, а иначе, свил се в най-далечния
ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на
метлата – у майка ми, шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях най-напред от
унижение, че ме бият, и после – че ги обичах и се молех дано не се наранят
един друг заради мен.
Вероятно съм бил
хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах,
разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им
панделките или правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на
Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска.
Спомням си, от пети до седми
клас имахме млада учителка по физика с големи цици, мощна една такава, та й
викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела
виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят – че
се кривя и се правя на клоун. И тогава си заряза урока, дойде с твърда стъпка и яко ме оскуба, позеленяла от
гняв ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в коридора!" От което повече ме
заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея.
Десетина години
по-късно отивам в някогашното ми училище "Сашо Димитров", ама вече вестникар в
"Комсомолска искра", и то основал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела. Говорим си ний сладки приказки и между другото споменавам,
че съм й бил ученик. Беше бая учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик,
с Гьорги Бояджиев вий нямате нищо общо. Друг може и да съм забравила, но Гьорги Бояджиев много ясно си го спомням". Писах естествено хубави
работи за нея във вестника. Ами че момците от шести-седми
клас във всички времена и епохи няма как да не се заглеждат в сочни
цици с щръкнали зърна под рехавата лятна блузка.
"Живей като обикновен човек и бъди
благословен" ми е водещо начало от ранно детство. Помня, имахме час на класа,
когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, като порасне. И класната ни стая внезапно се изпълни с лъскави естрадни певци, оперни певици, балерини, мореплаватели, архитекти, генерали и адмирали, аероинженери, футболисти – магьосници с
топката, археолози, хирурзи, мореплаватели, началници на пожарна команда, световни художници, президенти, Авакум-Заховци*, капитани на презокеански кораб или мисия до Луната... И онемях. Пита ме тогавашната ни класна географката Тотка Харалампиева: Ами ти, Гьорги, ти нямаш ли си мечта? Отговарям: Мечтая да стана свиневъд. В края
на седмицата, на първата й среща с родителите се оплакала, че пак съм й провалил урока.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited 8 oct. 2018
Илюстрации: - 14-годишен с баща ми в Китен, където щях да се удавя – едва издрапах с нокти и инат от яма току срещу плажа със стотиците курортисти, но се постарах никой да не узнае (горе); - снимка за приемането ми в комсомола с третата група седмокласници, които имахме по някое провинение към училищния правилник и затова бяхме турени "в шкартото" (долу).
–––
* Литературен образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.
Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на селото Калугерово.
Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец
в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания
Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис
Дявола, не знам дали e бил на война, но го виждам на пост със затъкнат на
манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за
последния от петима братя от Харманли Кирил година и нещо след като Кирил се
връща от кървавите сражения на Българската армия с нацистите при реката Драва в
Унгарската Пуста.
Четири поколения мъже
преди мен са основа на личните ми отношения с България. Името ми (да следвах
испанската традиция) би трябвало да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов...
Бояджиев. Ангел от Керемидовия род (един от четирите рода, основали Калугерово
след бягство от разграбеното от османлии Търново) убил турчин или двама турски
чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и се
заклел да отмъсти "на турците", ала на фронта умира не от куршум, а
от болест. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария,
по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.
Пожелал я овдовялата
Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре, и тя
харизва своите две рожби на свекърва си, па се преселва в дома на Тодор да се
грижи за чуждите сираци.
Ангел е клан на дръвник
през пролетта на 1876 г. Жена му Мария била доста млада, и хубавица ще да е
била... А той кмет. Ще да е бил поне 35-36-годишен, когато трима мераклии от
съседна турска махала го посещават в дома, и както гласял неписаният закон на
Аллах, т.е. Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари, ядат, пият,
плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му. Съблекли я гола младата първескиня
да им прислугва, а кмета Ангел заставили насред одаята "диван чапраз"
да стои и да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се
понапили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият турчин на
Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния селски двор. И Ангел
докопва секирчето от плета, бастисва единия, двамата ли, пък третият успял да
побегне. Връща се оцелелият на следния ден с глутница чапкъни от околните
турски махали...
На този дръвник са
посечени стотици българи... Станало то малко преди или непосредствено по време
на въстанието от Април 1876. По турско време Калугерово, като манастирско село,
се ползва с особен статут, калугеровчани плащат данък не на султана, а на
местния християнски манастир „Св. Никола”. Историците да обяснят на що се дължи
таз привилегия, важно ми е, че случаят се помни в Калугерово, Пазарджишко, и до
ден днешен. Когато най-малката от щерките на Борис – леля ми Виолета, сто
години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци
прокарват ток и вода до имота й чак горе, на рида над селището, нещо, което
инак отказвали на закупилите калугеровска земя днешни софиянци.
Екзекуцията на Ангел
била показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на
съселяните му джелатинът го заклал. Тъй си тръгва от белия свят едва
35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да е бил, не мога да си го
представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из
къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините
кални, през трънаци и урви към Пазарджик хуква с пеленаче шестмесечно, още
некръстено. Разправяла на внуците години по-сетне как треперела от страх под
дървен мост над Тополница, докато над главата й изтрополели копитата на оназ
башибозушка потеря.
По онова време била не
повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане за нея назад вече
нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тая Мария, заради чиято
хубост Османската власт затрива съпруга й Ангел, ми е прапрабаба. Пеленачето,
по-късно кръстено в Пазарджик, е прадядо ми Ненко (че върху ненките си го
изнесла от ужасиите майка му). През 1912, когато се отваря войната между Царство
България и Османска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се
бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не зная, но умира от болест нейде по бойните
поля на Егейска Тракия, доколкото се говори в рода.
Тая негова млада съпруга
повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея наследство в дома на родителите
ми в Пловдив e крачна машина "Сингер", Made in USA, произведена през
1837 г., която баща ми измъкна от въглищата в дядовата къща, почисти я от
ръжда, направи й нов плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната
машина работи и до днес.
Два сирака оставя Ненко
– Борис и Мария. Щом бил 6-месечно бебче през пролетта на 1876, значи в трийсет
и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета (прабаба ми) по онова
време е 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор
от Мало Конаре, но не пожелал рожбите й. В знак на любов приписва й три и
половина декара земя в землището на село Хаджиево край Марица, по средата на
стария разнебитен път Пловдив-Пазарджик, не по магистралата на турските
сладкопойни сериали.
Подир смъртта на баща си
и забягването на майка си, 14-15-годишният син на Ненко – Борис, издебва един
ден, кога Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в дома на вдовеца
от Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите. Скоро да
се прибираш!" – такива били уж думите му. Тая дарена земя край Хаджиево
майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест.
Парчето от три и
половина декара тракийска плодна пръст край Марица ми е наследство, на мен и
сестра ми. Като си помисля колко тънка е нишката, източила се от ония митични
Ангел и Мария, свят ми се завива... И друго ми иде на ум: жените в моя род по
майчина линия раждат за първи път, навършили 20-21 години. Така e с баба ми
Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, а и моята
дъщеря Вера роди в двайсет и втората си година.
Едва двайсетинагодишен,
дядо ми Борис взема за жена пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна.
Двамата имат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка
(1928, родена на Василовден) и Виолета (ок. 1932). По съвет на брат си Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; но ни едно от рожбите си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават.
А Борис (дядо ми) от малък бил буен, самостоятелен, независим. 16-годишен се
отделя от майка си и започва пари за имот да сбира като чукач на коноп за
близката въжарската фабрика зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма –
норма и нещо, той – по две и повече норми правил на ден. Според една от
няколкото версии оттам е прякорът, с който беше известен на
пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20 uni 1996 – edited by 6 oct. 2018
Илюстрации:
- Пазарджик, 1945 г. Любен и Надежда, две от децата на Борис Дявола (горе);
- Борис и Невена – втора от трите рожби на пожаления в клането през Април 1876 г. петгодишен Гочо х.Трендафилов (долу).
___
* Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото
близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в
случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите
й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред
най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х. Трендафилов се
замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от
Близкия Изток докарана в Перущица. Тоя Гочо, който знаел турски, гръцки,
арменски, местните заради благия му нрав ползвали вместо кадия, когато имали да
решават спорове помежду си. Бел.м., tisss.
Господинът доплува тържествен
с опърпания дневник под мишница
до разбрицаната ни класна стая,
пусна чугунена котва,
наду тревожно сирена,
простичко рече:
"Деца!
Днес ще вземем... за... за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако взема да ви го обяснявам. Ето защо..."
И размаха крила.
И понеже времето този ден беше слънчево,
просто изхвръкна през отворения прозорец.
Възнасяйки се над училището, и мизерията на крайния ни градски квартал,
лъщеше умно и весело плешивият му череп
и ние му ръкопляскахме, тропкахме с нозе,
крещяхме – този път наистина въодушевени:
"Урр-ра-ааа, свободни...
свободни...
О, колко сладка, колко мила си, Свобода!"
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 1 maj 2008 – edited by 7 oct. 2018
Илюстрации:
- състуденти (горе); - Людмила, Надя и Вера на гости у баба си Надежда (долу).
___
*
Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже. Бел. м., tisss.
Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а иде като докосване, като присъствие на угрижен, силно притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се множество железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове все профучават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми домъква и своите две вързопчета, колебаем се дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си право към нас иззад завоя млад железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът на нощното ми шкафче пиука да ставам.
Какво щеше да се случи по-нататък и как тъй сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни въпроси! Бъдещето стои зад плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуна в стръмен каменист и сумрачен бряг.
Предпочитам сюжети, в които Доброто надделява над Злодеите. Тук обаче не знам кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците, отвращението му замъгля мозъка. Кому е нужно! В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.
Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен, болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камъните край затворническото каре за разходки – тоя наглед най-меланхоличен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург В. Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише:
Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.
Съпоставям тридесетгодишния (през 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947 г.) Борхерт:
Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – за дребни и големи риби, за всяка лодка – а пък самият аз съм кораб във беда!
И какво се получава от тая съпоставка?... Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман и прочие.
Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч... все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Запомнете, моля: Народ се лесно не затрива!
Село Пейково нейде в Странджанския балкан си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, па било и в пределите на ислямска Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите съселяни: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, вместо владишки жезъл връчили му железен дилаф, наметнали го с козяк вместо с епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица, с веселие, с хора и ръченица, с песни и при всеобща еуфория параклисът бил по народному осветен не пред църковния клир, а пред Бога и света.
Каква е тая сила! Има ли власт, кощунство и мизерия да я спрат?
Когато по Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока кална локва затънала... Пък кобилката се преобразява в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е тоя жабешки концерт от биещи се в гърди грандомани, насилващи се да се докажат колко са загрижени за България? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е във всеобщото наше унижение от чужди хитреци, както и от обичайните за всяка продажна власт наши предатели. Държавата ни е отвратителна, подла – като че винаги е била такава, но Българщината пак оцелява, даже по-жилава става, дами и господа лъже-демократи, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 1-10 dec. 2000 – edited by 5 oct. 2018
Текстът е публикуван в бр.12/2000 на пловдивския вестник "Арт-клуб" с гл. редактор Тодор Биков (.
ПОСЛЕСЛОВ от 14 септември 2015
Красимира Пецова, братовчедка от Дяволския род в Пазарджик:
- За леля ни Вера знам само, че е била дивно красива, с гъста руса грива, зелени изразителни очи и много ведър характер! Но изживяла голям стрес от кон, който я прескочил – тя умира от уплах 17-годишна!
Георги К. Бояджиев:
- У дома, докато живеехме в избата на пловдивската уличка "Ниш" № 4, майка ми къташе в гардероба гергеф с фъкало и върху него ленено платно с извезано цвете, спомен от по-голямата й сестра. Разпитвал съм майка ми, дълго преди да реша името на първата ми дъщеря да е Вера, и от майка ми знам, че: 1) в Дяволския род момичетата имали проблем с месечния цикъл; нещо подобно имало и при най-голямата щерка на Борис Дявола. 2) Вяра е била дадена да учи в Стопанско училище, тъй като била изключително сръчна. 3) Като се прибира от училище надвечер към къщата на улица "Тунджа" № 18, някъде край канала биволар вървял подир млади биволета, а те били доста буйни. И едно от тях се засилило срещу Вяра, а тя се притиснала с гръб до едно дърво и получила стрес, вследствие на което залинява - за около два месеца силно отслабнала и накрая издъхва едва 17-годишна. 4) По повод внезапното залиняване на щерка си баба Вена, по съвет на познати, отива в София, където успява да се вреди да влезе при известен ясновидец да пита ще оцелее ли Вяра. Това вече, доколкото си спомням, има вероятност и от баба Вена да съм го чул лично: Като влиза в стаята при ясновидеца, оня хванал да се пули в тавана и да говори, без да я поглежда: "Дъщеря ти ще си отиде от тоя свят курбан за рода ви".
Защо те занимавам, читателю, с тази драма в рода ми! Проблемите за Българската ни нация започнаха откакто във властта се оказаха хора, повлияни от алчността, невежество и под безскрупулния натиск на US-дипломацията във всички сфери на живота у нас. Сегашните поколения българи трябва да сме готови да станем курбан, за да оцелее родът ни.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
1 коментар: