Story – АСЯ (9.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VI

   След обяд на вратата някой похлопа, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, буйна, яка, с вечно засмени очи и усет към лютите шеги, този път ядосана се горещи:

   – Тоз хулюган! Тоз гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде тук, да ни зачерни доброто момиче!

   От другата страна допълват:

   – Няма да оставим тази работа току-така. Какво си представя той!

   Отворих и в стаичката ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

   – Джорьо! Дай да се разберем – подхваща майка й, притеснена кърши ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

   – Моите родители не са съгласни.

   – Добре, защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни лепваш? Хората какво ще рекат!

   – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

   Ася тихичко приближи, седна близичко край мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи, буйната Петрана чак изхълца. Гледат ни умилени. Аз пък стиснах очи да не ги гледам.

   И Ася остана при мен.

   Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземна река пулсираше скрито напрежение. Тя силно се привърза към мен Пере, чисти, подрежда. В бурканче на масата винаги стърчи букетче полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена и, същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме сапунисва, трие, суши с голямата й розова хавлиена кърпа.

   Често ходим до Балчик. Седнем на сипея край пристанището, слушаме мученето на големите тромави параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче за Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай-докрай браздят залива. На запад е курортът Албена, още по-нататък са Златните пясъци, Варна... Там като че небето е по-ясно, по-синьо.

   Задъхани, изкатерим стръмнината по обратния път, настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково.

   Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващи и досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртвата шума, суха трева и бурени, като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите, от класната стая търча в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса.

   Поемата съм озаглавил "Завещание", но това не е само подражание на Вийон; причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимост да кажа сбогом на илюзиите ми от студентските години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтични пози, защитник на онеправданите и озлочестените. По някое време – същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася.

   – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

   Сухо отвръщам:

   – Добре мина. Ще ме оставиш ли?... Пиша!

   И тя се свива в единия ъгъл на леглото до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от масата да си легна, намирам я заспала, отметнала ръка, другата в юмруче подложила под брадичката. 

   – Хайде, душко, стани! Стани да оправя леглото.

   – А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи де...

   Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила, захваща сама да оправя. Лягаме, гушва ме, дъха ми в ухото:

   – Обичаш ли ме, а? – Шепне на ухото ми: – Кажи, обичаш ли ме!

   – Обичам те.

   – Това не е твоят глас. Естествено го кажи, с твоя глас.

   – Ето, обичам те!... Така бива ли?

   – По-добре е.

   – Хайде да спим вече.

   – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

   Гласът ми дрезгавее:

   – Кой ти каза?

   – Никой. Не ме ревнуваш. Ама хич не ме ревнуваш.

   – Напротив, ревнувам те. Но не го показвам.

   – Лъжеш... Защо не ме ревнуваш, а?

   Замълчавам. Притиска се, сплита ръце около шията ми, дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея, обръщам се по гръб, гледам отразените върху тавана пламъчета от печката. Опитвам да проумея и определя звуците, шумовете от ръмежа, от капчука, от свистенето на добруджанския ветрец, с които е изпълнена нощта. До късно не мога да заспя.

   Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва. Обикновено се оплаква от мен пред Данко, и Данко с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

   – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро! – Намига ми скришом.

   В края на април тя откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Стана наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено тя желае детето, но не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирение на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда само неизвестността кога ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани. Подпитват кога ще ни е сватбата, къде ще се установим да живеем. На тези въпроси избягвам да давам отговор, тя повдига рамене:

   – Не знам. Каквото Жоро каже.

   Директорът ми съобщава на четири очи, че говорил за нея в Народна просвета, заместник-началникът на областния отдел, някой си Епитропов, готов бил да съдейства Ася да влезе като задочна студентка в Шуменския институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

   – За просветата сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви оставим така, я! И знаеш ли... – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. А с теб ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

   Мълча. Той продължава окуражително:

   – Къща ще се намери, ако това те притеснява. Тук е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пиперец, краставици, марулки. Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася.

   Два пъти ходим до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия. Ръми все същият гаден дъждец. Прескачаме големите локви в областния център, който ми напомня повече на селски мегдан, лутаме се из късите улички наоколо, докато открием Акушеро-гинекологичното отделение.

   Седнали сме на кожения диван пред вратата. Ася се притиснала в мен, трепери от страх, изчервила се е до кръв. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Тя ме поглежда умолително; надигам се…

   – Вие сте дотук! – измери ме докторът от глава до пети.

   – Ние сме заедно – каза тя.

   – Да почака! – И като я пропусна пред него, затвори зад гърба си.

   Подир малко вратата безшумно се отваря и тя – с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я върху скута, внимателно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

   – Не разрешават!

   – Що?

   – Не обясниха. Само казаха, че не може.

   Почуках, влязох. Лекарят е гърбом, медсестрата пише нещо, вдига очи.

   – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

   – Защо настоявате да абортира? – отлепи се от прозореца лекарят. – Тя не можа да обясни.

   – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

   – Разбирам... Как й беше името? – Отбелязва нещо в картона пред себе си медсестрата. 

   – И като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка – рече лекарят.

   Стана, излезе с мен в коридора, втренчи се в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнася професионално... професионално етично, искам да кажа; и този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

   На 11 май, четвъртък (в четвъртък съм роден) й направиха аборт***.

   Разкошен слънчев ден. По връхчетата на дърветата се появили нежни, бледозелени листенца, от дворовете ухае на люляк и на акация, пеперуди прехвърчат, жужат пчели. Ниско над главата ми лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим бавничко по разкаляна улица, заобикаляме тълпите от хора, навлечени в тъмнокафяви и черни, дебели зимни дрехи, в домашно плетени вълнени пуловери, в обуща и галоши с незасъхнала кал по тях.

   Минаваме край няколко сергии насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт сини терлички... бебешки терлички, приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно върху стъклото. Отдъхнах си, когато продължихме нататък.

   Щом се прибрахме в Гурково, зави се презглава с онова мое изтъркано старо вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден.

   Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 8 avg. 2018

___

*

Завършва, както сте разбрали,

Вийон сега завета свой.

Камбанен звън като погали

слуха, елате в пъстър рой:

умря на любовта герой,

носете дрехи с ярък цвят –

да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

        Из "Заключителна балада", в превод на Пенчо Симов. 

      Вийон (1430-1463...?) е същество свръхчувствително, прехласнат по живота спонтанен, покъртително откровен поет. Благодарение на това след дългото си пътуване през вековете идва до нас – живите и грешните днес, гледа ни учуден и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". 

     От предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. в софийското издателство "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Франсоа Вийон.

** Днес град Добрич. 

*** За аборт по онова време се плащаха 30 лева, но аборта й, заради епилепсията й, го извършиха безплатно. Бел.м., tisss.

ИНТЕРМЕДИЯ 2 (към "АСЯ")

ИНТЕРМЕДИЯ 2

    

    Новелата "Ася" писах през март-април-май на 1987 година с идеята, че поставям началото на роман. Пръст в тази работа има и приятел от онези години, университетски преподавател по Българска литература, посветен донейде в личните ми драми; някъде около 1980-1981 г. приятелят Марин Кадиев (1939)* настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна била биографията ми, че не ми остава нищо друго, ами да си седна на задника пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко, както е било. 

   И тъй, сядам 6-7 години след този мухабет, едва през 1987 г., най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си истории. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или един абзац значителни територии от преживяно. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, беше, че работех при звучене на версия от много известна от трийсетте години на миналия век мелодия, която сме пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Шлагерът е осъвременена ритмична версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан негър с контешки фасони, в катраненочер костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър и изящно бастунче в ръка – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци степ и пее. Държах току пред себе си зад пишещата машинка увеличената си фотография – същата, която след това сложих в издадения на мои разноски сборник стихотворения "Кардиф"**, и чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "аз". Абсолютна перверзия и егоизъм! 

   За около седмица първата част от бъдещия ми роман бе почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би тъй беше защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как да продължа (това – в разстояние на около месец), изведнъж проумявам, че всъщност няма какво повече да добавям, историята сама по себе си вече е завършено послание, което, да кажем, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило. 

   Първото, което сторих след това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин дотук новела в редакцията на провинциалното списание "Тракия", при главния редактор Георги Алексиев (1927-2011)***. Та отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквицата "Св. Неделя" в Стария град и ми говори: "А бе, Гьорги, това тук ми звучи като запев на нещо бая обемно. Започват едни ми ти сюжетни линии, едно отваряне на хоризонти. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват неочаквано. Това е точно според моя стил." 

    Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, в стил... "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, професор и пр., многоуважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това е прозата, която винаги съм смятал, че най-пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната модна, родна, па и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местните сноби, книжнина. 

   Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мен бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава неизвестният в Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахълтва като пролетна стихия, за да преобърне представите у млади телци и мастити говеда за литературно изкуство до степен, че да повлияе върху зараждането на психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд. Психоанализа, нали ясно го написах?!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 13 oct. 2006 – edited 7 avg. 2018 

–––

* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev

** Кардиф, изд. 1998 г.

*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8

**** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/

***** М.Ф.Достоевски (1821-1881).

Story – АСЯ (8.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V

    Движим се като закачени един за друг из стаите тук. Виждам, страхува се да остане сама с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, като че целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени разни роднини: жени, млади или възрастни; влизат-излизат, кафенце пият, разказват истории за разтурени сватби: еди коя си в последния момент как с бившия любовник избягала, и после как открили любовника и хубостницата в някакъв мотел ей тъй на! – с булчинската рокля както била, с венчето, воала и чантичката сбрани по масите пари – дар от харните сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга – за да върже един, метнала го (излъгала), че е бременна, пък тя, кучката, била вече забременяла от друг...

    В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.

    Дойде Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

    – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

    Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице и, значи, колко му е на неопитния млад мъж, та хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което доста си е походило с мъже. Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й бил първият мъж, Ася девствена ли била.

    Излизаме няколко пъти да се разходим покрай реката. Дойде веднъж с нас и сестричката ми. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Леле, къде съм гледал аз, какво съм гледал! Носех фотоапарат от студентските ми години и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над едва покарала по припеците трева край придошлата мътна от пролетните дъждове Марица зад железопътния мост.

    На една от снимките сестра ми като същинска манекенка позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, двамата сме подтиснати: у мен избило разочарованието, а Ася е объркана и безлична, без капчица живец, човек, който съвсем не си е на мястото.

    Започнах тайно да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят – някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за... отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство; увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.

    – Направили сте много голяма грешка – убеждава ме, гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което е покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега! На момента!

    Разказах за заболяването й на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

    – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите деца се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали очета, задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични хора.

    – Ако се събереш с тази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече! – горещи се като никога моят, инак мълчалив, баща. – Дай! Дай си паспорта у мен, да съм сигурен аз, че няма да направиш глупостта да се ожениш точно сега, кога животът е пред теб. Млад си, здрав си, силен си. Как пък за тези четири години следване сред умни момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо ли те пратихме там да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в онази София! Сега сам да си съсипеш живота, бъдещето си да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама чак любов?! Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя!

    Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. И по-лошо – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и низ обстоятелства, които не бяха в нейна полза.

    Защо! С каква цел, Боже мой?

    С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й; тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, и все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

    Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е да се разделим веднага.

    – Смятам, че така е честно.

    – Защото не ме обичаш – с равен, наглед спокоен глас ме допълва.

    – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

    – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, тих и безизразен глас.

    После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото, блузките, полите, роклетата си.

    – Да ти помогна?

    – Аз... сама.

    – Да те изпратя?

    Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, сгуши се в мен, притиска се, тресе се от плач:

    – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много!

    Отскубнах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви напреко през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни очила, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава!

    "Малките свински очички – рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

   Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа, че съм нещо в собствения си живот, че съм мъж, истински мъж.

    Следва

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 7 avg. 2018

–––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени: бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление. Бел.м., tisss.