Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 7 август 2018 г.

Story – АСЯ (9.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VI

   След обяд на вратата някой похлопа, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, буйна, яка, с вечно засмени очи и усет към лютите шеги, този път ядосана се горещи:

   – Тоз хулюган! Тоз гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде тук, да ни зачерни доброто момиче!

   От другата страна допълват:

   – Няма да оставим тази работа току-така. Какво си представя той!

   Отворих и в стаичката ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

   – Джорьо! Дай да се разберем – подхваща майка й, притеснена кърши ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

   – Моите родители не са съгласни.

   – Добре, защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни лепваш? Хората какво ще рекат!

   – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

   Ася тихичко приближи, седна близичко край мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи, буйната Петрана чак изхълца. Гледат ни умилени. Аз пък стиснах очи да не ги гледам.

   И Ася остана при мен.

   Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземна река пулсираше скрито напрежение. Тя силно се привърза към мен Пере, чисти, подрежда. В бурканче на масата винаги стърчи букетче полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена и, същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме сапунисва, трие, суши с голямата й розова хавлиена кърпа.

   Често ходим до Балчик. Седнем на сипея край пристанището, слушаме мученето на големите тромави параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче за Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай-докрай браздят залива. На запад е курортът Албена, още по-нататък са Златните пясъци, Варна... Там като че небето е по-ясно, по-синьо.

   Задъхани, изкатерим стръмнината по обратния път, настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково.

   Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващи и досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртвата шума, суха трева и бурени, като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите, от класната стая търча в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса.

   Поемата съм озаглавил "Завещание", но това не е само подражание на Вийон; причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимост да кажа сбогом на илюзиите ми от студентските години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтични пози, защитник на онеправданите и озлочестените. По някое време – същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася.

   – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

   Сухо отвръщам:

   – Добре мина. Ще ме оставиш ли?... Пиша!

   И тя се свива в единия ъгъл на леглото до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от масата да си легна, намирам я заспала, отметнала ръка, другата в юмруче подложила под брадичката. 

   – Хайде, душко, стани! Стани да оправя леглото.

   – А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи де...

   Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила, захваща сама да оправя. Лягаме, гушва ме, дъха ми в ухото:

   – Обичаш ли ме, а? – Шепне на ухото ми: – Кажи, обичаш ли ме!

   – Обичам те.

   – Това не е твоят глас. Естествено го кажи, с твоя глас.

   – Ето, обичам те!... Така бива ли?

   – По-добре е.

   – Хайде да спим вече.

   – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

   Гласът ми дрезгавее:

   – Кой ти каза?

   – Никой. Не ме ревнуваш. Ама хич не ме ревнуваш.

   – Напротив, ревнувам те. Но не го показвам.

   – Лъжеш... Защо не ме ревнуваш, а?

   Замълчавам. Притиска се, сплита ръце около шията ми, дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея, обръщам се по гръб, гледам отразените върху тавана пламъчета от печката. Опитвам да проумея и определя звуците, шумовете от ръмежа, от капчука, от свистенето на добруджанския ветрец, с които е изпълнена нощта. До късно не мога да заспя.

   Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва. Обикновено се оплаква от мен пред Данко, и Данко с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

   – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро! – Намига ми скришом.

   В края на април тя откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Стана наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено тя желае детето, но не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирение на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда само неизвестността кога ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани. Подпитват кога ще ни е сватбата, къде ще се установим да живеем. На тези въпроси избягвам да давам отговор, тя повдига рамене:

   – Не знам. Каквото Жоро каже.

   Директорът ми съобщава на четири очи, че говорил за нея в Народна просвета, заместник-началникът на областния отдел, някой си Епитропов, готов бил да съдейства Ася да влезе като задочна студентка в Шуменския институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

   – За просветата сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви оставим така, я! И знаеш ли... – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. А с теб ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

   Мълча. Той продължава окуражително:

   – Къща ще се намери, ако това те притеснява. Тук е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пиперец, краставици, марулки. Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася.

   Два пъти ходим до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия. Ръми все същият гаден дъждец. Прескачаме големите локви в областния център, който ми напомня повече на селски мегдан, лутаме се из късите улички наоколо, докато открием Акушеро-гинекологичното отделение.

   Седнали сме на кожения диван пред вратата. Ася се притиснала в мен, трепери от страх, изчервила се е до кръв. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Тя ме поглежда умолително; надигам се…

   – Вие сте дотук! – измери ме докторът от глава до пети.

   – Ние сме заедно – каза тя.

   – Да почака! – И като я пропусна пред него, затвори зад гърба си.

   Подир малко вратата безшумно се отваря и тя – с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я върху скута, внимателно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

   – Не разрешават!

   – Що?

   – Не обясниха. Само казаха, че не може.

   Почуках, влязох. Лекарят е гърбом, медсестрата пише нещо, вдига очи.

   – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

   – Защо настоявате да абортира? – отлепи се от прозореца лекарят. – Тя не можа да обясни.

   – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

   – Разбирам... Как й беше името? – Отбелязва нещо в картона пред себе си медсестрата. 

   – И като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка – рече лекарят.

   Стана, излезе с мен в коридора, втренчи се в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнася професионално... професионално етично, искам да кажа; и този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

   На 11 май, четвъртък (в четвъртък съм роден) й направиха аборт***.

   Разкошен слънчев ден. По връхчетата на дърветата се появили нежни, бледозелени листенца, от дворовете ухае на люляк и на акация, пеперуди прехвърчат, жужат пчели. Ниско над главата ми лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим бавничко по разкаляна улица, заобикаляме тълпите от хора, навлечени в тъмнокафяви и черни, дебели зимни дрехи, в домашно плетени вълнени пуловери, в обуща и галоши с незасъхнала кал по тях.

   Минаваме край няколко сергии насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт сини терлички... бебешки терлички, приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно върху стъклото. Отдъхнах си, когато продължихме нататък.

   Щом се прибрахме в Гурково, зави се презглава с онова мое изтъркано старо вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден.

   Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 edited 8 avg. 2018
___
*
Завършва, както сте разбрали,
Вийон сега завета свой.
Камбанен звън като погали
слуха, елате в пъстър рой:
умря на любовта герой,
носете дрехи с ярък цвят –
да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

        Из "Заключителна балада", в превод на Пенчо Симов. 

      Вийон (1430-1463...?) е същество свръхчувствително, прехласнат по живота спонтанен, покъртително откровен поет. Благодарение на това след дългото си пътуване през вековете идва до нас – живите и грешните днес, гледа ни учуден и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". 

     От предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. в софийското издателство "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Франсоа Вийон.

** Днес град Добрич. 

*** За аборт по онова време се плащаха 30 лева, но аборта й, заради епилепсията й, го извършиха безплатно. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар