ИНТЕРМЕДИЯ 2
Новелата "Ася" писах през март-април-май на 1987 година с идеята, че поставям началото на роман. Пръст в тази работа има и приятел от онези години, университетски преподавател по Българска литература, посветен донейде в личните ми драми; някъде около 1980-1981 г. приятелят Марин Кадиев (1939)* настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна била биографията ми, че не ми остава нищо друго, ами да си седна на задника пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко, както е било.
И тъй, сядам 6-7 години след този мухабет, едва през 1987 г., най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си истории. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или един абзац значителни територии от преживяно. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, беше, че работех при звучене на версия от много известна от трийсетте години на миналия век мелодия, която сме пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Шлагерът е осъвременена ритмична версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан негър с контешки фасони, в катраненочер костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър и изящно бастунче в ръка – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци степ и пее. Държах току пред себе си зад пишещата машинка увеличената си фотография – същата, която след това сложих в издадения на мои разноски сборник стихотворения "Кардиф"**, и чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "аз". Абсолютна перверзия и егоизъм!
За около седмица първата част от бъдещия ми роман бе почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би тъй беше защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как да продължа (това – в разстояние на около месец), изведнъж проумявам, че всъщност няма какво повече да добавям, историята сама по себе си вече е завършено послание, което, да кажем, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило.
Първото, което сторих след това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин дотук новела в редакцията на провинциалното списание "Тракия", при главния редактор Георги Алексиев (1927-2011)***. Та отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквицата "Св. Неделя" в Стария град и ми говори: "А бе, Гьорги, това тук ми звучи като запев на нещо бая обемно. Започват едни ми ти сюжетни линии, едно отваряне на хоризонти. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват неочаквано. Това е точно според моя стил."
Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, в стил... "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, професор и пр., многоуважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това е прозата, която винаги съм смятал, че най-пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната модна, родна, па и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местните сноби, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мен бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава неизвестният в Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахълтва като пролетна стихия, за да преобърне представите у млади телци и мастити говеда за литературно изкуство до степен, че да повлияе върху зараждането на психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд. Психоанализа, нали ясно го написах?!
И тъй, сядам 6-7 години след този мухабет, едва през 1987 г., най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си истории. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или един абзац значителни територии от преживяно. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, беше, че работех при звучене на версия от много известна от трийсетте години на миналия век мелодия, която сме пеели и ние, хлапаците от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Шлагерът е осъвременена ритмична версия на "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан негър с контешки фасони, в катраненочер костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър и изящно бастунче в ръка – същински денди от Париж, потраква с лъскавите си патъци степ и пее. Държах току пред себе си зад пишещата машинка увеличената си фотография – същата, която след това сложих в издадения на мои разноски сборник стихотворения "Кардиф"**, и чат-пат й хвърлях по едно око в диалог с капризния, ужасно честолюбив образ на вътрешния си "аз". Абсолютна перверзия и егоизъм!
За около седмица първата част от бъдещия ми роман бе почти готова. Спореше ми, доставяше ми кеф самото писане. Може би тъй беше защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато се двоумях как да продължа (това – в разстояние на около месец), изведнъж проумявам, че всъщност няма какво повече да добавям, историята сама по себе си вече е завършено послание, което, да кажем, в обема на роман би изгубило своята интензивност, би се разводнило.
Първото, което сторих след това, бе да отнеса ръкописа на получилата се по този начин дотук новела в редакцията на провинциалното списание "Тракия", при главния редактор Георги Алексиев (1927-2011)***. Та отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквицата "Св. Неделя" в Стария град и ми говори: "А бе, Гьорги, това тук ми звучи като запев на нещо бая обемно. Започват едни ми ти сюжетни линии, едно отваряне на хоризонти. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип писания е, че приключват неочаквано. Това е точно според моя стил."
Грабнах си аз ръкописа от бюрото му и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, в стил... "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор на студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, професор и пр., многоуважаемият д-р Симеон Хаджикосев (1941)****, това е прозата, която винаги съм смятал, че най-пълно ме изразява като характер в общо взето хаотичния пейзаж на днешната модна, родна, па и чужда, преведена сякаш специално за консумация от местните сноби, книжнина.
Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мен бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела дотогава неизвестният в Царска Русия Михаил Фьодорович***** нахълтва като пролетна стихия, за да преобърне представите у млади телци и мастити говеда за литературно изкуство до степен, че да повлияе върху зараждането на психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд. Психоанализа, нали ясно го написах?!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 13 oct. 2006 – edited 7 avg. 2018
–––
* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev
** Кардиф, изд. 1998 г.
*** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8
**** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/
***** М.Ф.Достоевски (1821-1881).
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар