Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, а те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – зло, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени коси, които сплиташе на плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото бетонно корито в двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас, дечурлигата от махалата; в яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският език нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с него.
Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият, по-представителен от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра край града. Градинари бяха.
Кой знае защо се беше върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше телена ограда. По някое време лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света със своята проклета чехкиня да си приказват само по чешки.
Помня, Дочето беше рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседната махала, но и от по-далечни махали идваха да я заглеждат. За нас, дечурлигата, това гъделичкаше любопитството ни, щото май всичко тук миришеше на секс и щури мераци.
Една неделя между Стамена и жената на Йордан отново пламна люта кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на едно място и пръхти. Иван бе по-нисък, но по-набит, по-масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал.
Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време си бяха част от културната програма за развлечения в нашите потънали в прахоляк работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде ти телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия не бяхме и чували. От новичък съветски грамофон, помня, Ването – дъщеря им на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови, до спукване въртеше ритмичния шлагер с подвиквания "Ой Мамбо, Мамбо италиано" и ние, всички хлапета от махалата, знаехме италианските думи на тази жабарска песен наизуст. И нашето Ване се момееше тогава, да е била – да е била към 19-годишна, гонеше я меракът на някогашните момичета да се омъжи за италианец.
Не съм виждал по-гъста, по-дълга и къдрава женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше така силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изхвръкнат. Знаеше си цената! Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски гамени й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се зяпа захарен памук зад витрина.
Една сутрин през онова лято пред портата на Йордан цъфна огромно човешко лайно. И пак женски клетви, пак писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил гадостта, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли отгоре кофа гасена вар и пясък, пък си се прибра, засурка налъми към къщи.
Харно, ама подир два дена – същото.
Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето. И отчаян, но отмъстителен любовник можеше да е. Като знаем що за стока сме си това българите, хич не беше за чудене ревнив мъжкар да минира** територията около любимата. И защо! Да не посмее конкурент, съперник да приближи, та любимата да вехне в самота, и като види, че така и така живот няма за нея, да си се предостави на влюбения лайнарин.
Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи Пловдив!
В крайна сметка, оказа се, не била у Дочка причината. Като великденска нафора, като свещена реликва отнесоха оскъдна порция от сраното пред Йордановата порта. Знойните лаборантки от близката Държавна болница обаче били категорични – медицината не е чак дотам напреднала по тези посевки името на идиота да определи.
На дъното, в крайна сметка, се оказа Стамена. А изясни се ето как.
Няколко нощи Йордан дебнел както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка, демек, причаквал в засада Змея с трите глави. И късно една юлска нощ, кога скръцва портичката откъм братовия му двор, зърва под мъртвешки бледата луна розовия задник на чехкинята. Изтърчава обратно у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме сънени, наскачали от леглата: по обляната от ярка месечина уличка Ниш чорлава, трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешком шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.
После се появи ухилен, късокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс, следователят от Второ районно на МВР майор Коста Коджейков – Шибека. Шибека пита-разпитва, прави очна ставка, изясни си кое как се случило, защо се случило. Имаше открит процес... съдебно дело, което се гледа при изключително любопитство от страна на градската беднотия в Културния дом на жепейците, демек, в салона на кино "Гео Милев". Най-странното – съдът не осъди Стамена, ами осъди Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че моментално сме намразили чехите и всичко чешко, само дето на всички в махалата ни беше чоглаво заради даскала; че кротък човек беше даскалът, от онези, дето и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна цели три месеца в пазарджишкия пандиз за криминални рецидивисти, само че при политическите, че бил нещо против властта, понеже саботирал дружбата ни с братския чешки народ.
Как понесе този цирк брат му Иван?
Иван издъхна внезапно подир месец, докато Йордан все още чукаше камъни от кариерата над Белащица за новия път Доспат-Въча, та не дойде на погребението. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се градинарят Иван сред марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, дето цял живот е свикнал да влачи ралото в браздата. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носът му на Иван смешно стърчеше и се поклащаше посред китките в ковчега, докато комшиите го товареха на гробарката.
Ването, по-малката щерка на нашите хазяи Дърварови от къщата на улица Ниш 4, по онова време бе прясно влюбена, пак беше издула онзи свой грамофон до дупка и над траурно притихналата ни махалица, над попа и над клисаря с вапцания в черно и златно чамов кръст в лапите ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано". Та ето така, с подвикванията на някакъв жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от скъпия на сърцето ми някогашен мой Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна и мечтана 1980-а, когато вече щяхме да сме влезли всички до един в комунизма.
.jpg)
.jpg)
.jpg)