събота, 30 юни 2018 г.

Ars Poetica – КАФЕНЕТО

КАФЕНЕТО 

На уличка тиха, в добро кафене 
момиче кафе
ми направи горчиво;
кафето харесвам уж сладко, но не –
тя беше т
ака лъчезарна и жива,

че щом ме
погледна с онез нейни очи,
усетих, дъхът ми внезапно замира

и Ангелски хор
оттогава звучи
три нощи в самотната моя квартира.
 

 Дал Бог кафенета за лев и за два
и лъскави разни кафе-автомати,
които ти пускат гореща вода,
кафенце и захар съвсем по вкуса ти.

С цигара в ръка и с приятел на крак 

ех, щерките Евини обсъждай на воля 
ти, млад непукист или сбръчкан глупак,
заел от Сократ ироничната роля

на
местния ловък пишман-философ,
ко
гато в утайката зорко занича
да открие
неземната чиста любов
в профила мътен на младо момиче. 

А както бленуваш по чужди земи,
екзотика, плажове, топли морета,
с очета те стрелка: Ела ме вземи!
библейската Ева, край теб както шета. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 26 noe. 2012 – edited 30 uni 2018

петък, 29 юни 2018 г.

Ars Poetica – БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

Ядяхме само праз и лук онази зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя;
децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мен там, гола във леглото,
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те обичана и гола

косите си как реше
ш гледах и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 noe. 2009 – edited 30 uni 2018

Илюстрацията горе: Двете ни дъщери.

Story – ИВАН И СТАМЕНА

ИВАН И СТАМЕНА


    Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, а те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – зло, безлично и проклето същество: нисичка, възпълна, с плоско като тепсия лице, нос като люто чушле и сламени коси, които сплиташе на плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъже в голямото бетонно корито в двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас, дечурлигата от махалата; в яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският език нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с него. 

   Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият, по-представителен от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече цели мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра край града. Градинари бяха. 

   Кой знае защо се беше върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше телена ограда. По някое време лошо се скараха, както понякога става между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света със своята проклета чехкиня да си приказват само по чешки. 

   Помня, Дочето беше рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседната махала, но и от по-далечни махали идваха да я заглеждат. За нас, дечурлигата, това гъделичкаше любопитството ни, щото май всичко тук миришеше на секс и щури мераци. 

   Една неделя между Стамена и жената на Йордан отново пламна люта кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на едно място и пръхти. Иван бе по-нисък, но по-набит, по-масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. 

   Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавги, сбивания по онова време си бяха част от културната програма за развлечения в нашите потънали в прахоляк работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде ти телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия не бяхме и чували. От новичък съветски грамофон, помня, Ването – дъщеря им на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови, до спукване въртеше ритмичния шлагер с подвиквания "Ой Мамбо, Мамбо италиано" и ние, всички хлапета от махалата, знаехме италианските думи на тази жабарска песен наизуст. И нашето Ване се момееше тогава, да е била – да е била към 19-годишна, гонеше я меракът на някогашните момичета да се омъжи за италианец. 

   Не съм виждал по-гъста, по-дълга и къдрава женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше така силно, че гърдите и задникът й предизвикателно да изхвръкнат. Знаеше си цената! Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски гамени й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се зяпа захарен памук зад витрина. 

   Една сутрин през онова лято пред портата на Йордан цъфна огромно човешко лайно. И пак женски клетви, пак писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил гадостта, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли отгоре кофа гасена вар и пясък, пък си се прибра, засурка налъми към къщи.

   Харно, ама подир два дена – същото. 

   Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето. И отчаян, но отмъстителен любовник можеше да е. Като знаем що за стока сме си това българите, хич не беше за чудене ревнив мъжкар да минира
** територията около любимата. И защо! Да не посмее конкурент, съперник да приближи, та любимата да вехне в самота, и като види, че така и така живот няма за нея, да си се предостави на влюбения лайнарин. 

   Тъпи номерца от селски вечеринки, както бе лафът в онзи Пловдив! 

   В крайна сметка, оказа се, не била у Дочка причината. Като великденска нафора, като свещена реликва отнесоха оскъдна порция от сраното пред Йордановата порта. Знойните лаборантки от близката Държавна болница обаче били категорични – медицината не е чак дотам напреднала по тези посевки името на идиота да определи. 

   На дъното, в крайна сметка, се оказа Стамена. А изясни се ето как.

   Няколко нощи Йордан дебнел както Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка, демек, причаквал в засада Змея с трите глави. И късно една юлска нощ, кога скръцва портичката откъм братовия му двор, зърва под мъртвешки бледата луна розовия задник на чехкинята. Изтърчава обратно у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме сънени, наскачали от леглата: по обляната от ярка месечина уличка Ниш чорлава, трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон с подскоци търчи и пищи, а даскалът пъхти подире й и мълчешком шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

   После се появи ухилен, късокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс, следователят от Второ районно на МВР майор Коста Коджейков – Шибека. Шибека пита-разпитва, прави очна ставка, изясни си кое как се случило, защо се случило. Имаше открит процес... съдебно дело, което се гледа при изключително любопитство от страна на градската беднотия в Културния дом на жепейците, демек, в салона на кино "Гео Милев". Най-странното – съдът не осъди Стамена, ами осъди Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че моментално сме намразили чехите и всичко чешко, само дето на всички в махалата ни беше чоглаво заради даскала; че кротък човек беше даскалът, от онези, дето и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна цели три месеца в пазарджишкия пандиз за криминални рецидивисти, само че при политическите, че бил нещо против властта, понеже саботирал дружбата ни с братския чешки народ.

   Как понесе този цирк брат му Иван? 

   Иван издъхна внезапно подир месец, докато Йордан все още чукаше камъни от кариерата над Белащица за новия път Доспат-Въча, та не дойде на погребението. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се градинарят Иван сред марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, дето цял живот е свикнал да влачи ралото в браздата. Такива по-жестоко понасят мизериите. Носът му на Иван смешно стърчеше и се поклащаше посред китките в ковчега, докато комшиите го товареха на гробарката. 

   Ването, по-малката щерка на нашите хазяи Дърварови от къщата на улица Ниш 4, по онова време бе прясно влюбена, пак беше издула онзи свой грамофон до дупка и над траурно притихналата ни махалица, над попа и над клисаря с вапцания в черно и златно чамов кръст в лапите ечеше весело и призивно: "Ой мамбо, мамбо италиано". Та ето така, с подвикванията на някакъв жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от скъпия на сърцето ми някогашен мой Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна и мечтана 1980-а, когато вече щяхме да сме влезли всички до един в комунизма.

Пловдив  европейска културна столица 2019*

Plovdiv, 7 avg. 1995 – edited 29 uni 2018
____
* Шестгодишен, в униформената манта от забавачката пред тухлената ограда на даскала Йордан. Юни 1953 г. Есента на същата 1953 г. валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчани се разхождаха до кръста във вода, турили в дървено корито за пране оскъдната си покъщнина; тогава умря непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на прогресивното човечество. Точно там се беше изсрала чехкинята Стамена. Бел.м., Jores.

четвъртък, 28 юни 2018 г.

Ars Poetica – ИЗБАТА НА УЛИЦА НИШ

ИЗБАТА НА
УЛИЦА НИШ

Живеехме в единствената изба 
на улица Ниш в прашния Пловдив, 
в квартала на бежанците и бедняците, 
на вдовиците и сираците от войните. 
Другите живееха в къщи с градинка отпред 
и чешма на двора, при баба и дядо, 
а ние се завирахме под наем в изба – 
единствената изба наоколо, 
но приятелите все пак държаха на мен. 

Два метра под земята мина ранното ми детство, 
когато майка и татко ме заключваха, 
за да спечелят пари за ядене, 
и аз си играех с мишленцата 
и мечтаех да си имам брат, 
който така и не се роди, 
а хазяите ме измъчваха, като удряха с точилка 
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида, 
и нямаше как да избягам от избата. 
Но приятелите все пак държаха на мен. 

Да те измъчват две млади жени  

в разцвета на силите си
и майка им Цвета, 
дъртата хазяйка Цвета Дърварова*
е неприятно, разбира се, 
особено когато нямаш брат, 
на когото да се опреш, 
и няма къде да избягаш. 
Но приятелите все пак държаха на мен. 

Светът е чудесен, когато излизаш от изба, 
два метра изпод земята когато излизаш - 
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми, 
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята, 
а бях само едно самотно хлапе на пет. 
Така че знам какво говоря, 
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.

Да имаш приятели е много красиво, 
когато си затворник в избата на улица Ниш 
и момчетата идват пред прозореца 
да въртят пумпал, да търкалят стъклени топчета, 
за да не полудееш сам в тъмната изба 
с онези три жени, които тропат с точилка отгоре, 
коленичили върху пода на горния етаж – 
три вещици над главата ти.

Там, два метра в земята, когато си още дете, 
често е неуютно, влажно, студено, самотно; 
но въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш
.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 28 uni 2018

Илюстрации:
горе – шестгодишен пред избата (1953);
долу – Жак Превер (1900-1977).

    ПОСЛЕСЛОВ: Нищо тук не е измислено, тричленното ни семейство през 1952-53 г. действително живеехме в тази потънала вечно в полумрак изба и хазяите ни наистина носеха фамилията Дърварови: хазяинът Костадин – с дървена протеза, пострадал от войните, държеше частно шивашко ателие на пловдивската улица Гладстон, жена му Цвета и двете им дъщери: Раша, омъжена за Пано Троплев от пловдивското село Чоба, който като бивш партизанин тогава учеше в генерал-щабна академия в Москва, и Ването – двайсетинагодишна хубавица с разкошна коса до кръста, по която се заглеждаха вече батковците, наистина ме измъчваха, като трополяха над главата ми с часове. Веднъж разковах рамката с опънатия тензух пред прозореца на моя затвор, промуших се през процепа и се качих да видя отде иде тропотът. И ги видях трите – майка и двете й щерки, коленичили, да блъскат по пода, умори ли се едната, подава точилката на друга, за да продължи издевателството над заключеното 5-6 годишно хлапе долу в избата. Истина е и че приятелчета от махалата идваха пред прозореца на затвора ми да въртят пумпал или да играят на джамини (стъклени топчета), и така ми даваха кураж, че са пак с мен в онези усилни дни. Бел.м., Jores.

Ars Poetica – ПРИЯТЕЛ МОЖЕ ДА ТЕ ИЗОСТАВИ

ПРИЯТЕЛ МОЖЕ ДА ТЕ ИЗОСТАВИ


Приятел в нужда ще те изостави,
а злобният ще ти протегне крак –
дори светът за тебе да забрави,
той да забрави?!... Няма как.

В любов кълнат се много хора,
но случва се и да се отрекат,
тъй както Петър три пъти го стори,
изпаднал в страх за грешната си плът.

И все пак има нещо светло в мрака –
блестящи от ненавист две очи
след всяка неприятност те очакват
и алилуя* празнично звучи.



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 uni 2012 – edited 28 uni 2018

Илюстрацията горе:
Апостол Петър се отрича от Иисус. 

–––
Хвалете Бога (църк.)

сряда, 27 юни 2018 г.

Ars Poetica – ОБИКНОВЕН ЧОВЕК СЪМ

ОБИКНОВЕН 
ЧОВЕК СЪМ

Просто човек съм, не забравяй това, 
и не всички подлости ще ти простя. 

С лъжите ти раснах ден подир ден, 
повярвах ти, беше идол за мен. 

Изпаднал в особен глупашки възторг, 
от лъжите обсебен, за мен си бил бог. 

Бил съм наивен, бил съм просто човек, 
но днес по-фалшив тук не виждам от теб. 

Аз бях този, когото прати на война, 
убеден, че за теб съм готов да умра – 

редник на фронта с добър автомат, 
пратен да стреля, за да си по-богат. 

Виждам, пращаш и други, по-наивни от мен, 
да вият до лудост онзи глупав рефрен – 

свобода, демокрация, човешки права,
 но лъжите ти просто няма как да простя


Пловдив – европейска културна столица 2018

Plovdiv, 2 mar. 2008 – edited 27 uni 2018

Ars Poetica – ПОКЛОННИЦИ НА ЖАК ПРЕВЕР

             Вали и тук, а гробът се чернее,

               и хвърлих кал наместо пръст.
               Безброй червени карамфили
               изгряваха околовръст...*


ПОКЛОННИЦИ
НА ЖАК ПРЕВЕР

На Ирини – Соня Пехльова

Вали и тук, а гробът се чернее,
 и хвърлих шепа кал наместо пръст,
безброй от карамфили занемели
избухнаха в печал околовръст.

Да питаме духът на тоз, когото
с теб, Ирини, цитираме така,
че зад усмивка бликва от окото
предателската капчица сълза.

Каскет прихлупил, ходи покрай Сена,
ръцете пъхнал в старичък балтон, 
с врабците разговаря без проблеми,
към Пер Лашез обръща се с поклон,

от него политиците се плашат,
но влюбените имат го за свой,
измамените вдигат с него стачка,
но генералите наддават вой.

При евтина сергия там поспира,
и взел узряла ябълка в ръка,
умее да побъбри със Всемира
 поетът – арлекинът на света.

Напудрени жени, мъжлета строги,
вечерни в черни дрехи се тълпят
край църкви, минарета, синагоги
молитвите си траурни мълвят;

но кой ги чува, кой от мъртъвците
изпитва някакъв респект пред тях!
От този свят щом някой си отива,
то друг се ражда в болка и за грях

светът ни тъй върти се покрай Сена,
край Искър и Марица се върти
поетите израстват по-големи
пред бездната на миналите дни.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 22 uli 2008 – edited 27 uni 2018
___
* От стихотворение на Соня Пехльова.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...