Публицистика – ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (2.)

    – Харесва ми нервно-публицистичният изказ. Тази нетърпимост е обладала цяла България и не знам защо само онези, към които е насочена, се правят на неразбрали.

   – Свикнах с усещането, че съм сред глухи и слепи; колкото и странно, този факт ми действа окуражаващо. Подразнил се някой на опитващия се да каже нещо лично, подразнил се, че това му се сторило празен брътвеж. Е, всички стигаме до там, където ни позволи собственото ни невежество. 

ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (2.)

    Продължение от 05.02.1999.

   Какво откривам ли! Ами откривам, че цивилизацията открай време се основава върху чувството на преклонение. Само че ако християнството дори при онзи първи стадий, Стария завет, все пак споменава Небесата, Космоса над нас, т.е. нещо далечно като красота, а заплашително близко като влияние, но и неособено познато, в древното индуско мировъзрение човешкият разум шета направо сред гигантските силуети на религиозна менажерия, изтегляща нишки много по-отдалече – от великата бездна на разумността и познанието, от космоса – в буквалния смисъл на думата, чието значение човечеството пришива към понятието "красота".

   Израснал съм от прахоляка на Тракийската низина, та не се стъписвам пред гурута, авторитети, божества, вождове, лидери на партии и партийни глутници. Вероятно да не приемаш религиозния екстаз като инструмент на познание е отново вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от кресливите възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас!", "Да построим живота нов!", "Човек за човека е брат!", "Всичко за човека, всичко в името на човека!", "Човек, това звучи гордо!" и други подобни, превърнати в емблема на епоха, надъхана с дива омраза към най-човешкото ни качество: да чувстваме, когато мислим и обмисляме... Та ето как разочарованието от такъв тип бодрячество у моето поколение източни европейци, и като страничен ефект – погнусата от лицемерието, ме подсеща да търся в основата на която и да е религия или философска идея какво допринася тя на Адам – наметка от кактуси, трънен венец от високопарни приказки, или състрадание, не почукване с пръст по челото, а любов към човека. 

   Индуизмът, появил се като религия едва през VІ век, основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо далеч по-мащабно от нашето добре познато християнство. Докато Иисус стъпва по грешната камениста земя като човек между човеците, образите във ведическите текстове, от които взема сила индуизмът, бродят като представи за йерархия в Космоса и фокусирана върху източник на гигантски духовни протуберанси над представата ни за Човека и Света. Ако не е продукт на извънземен разум, това какво е!

   Самите манускрипти с носещите се към нас из недрата на Древността облаци от послания не се съобразяват с каквато и да е хронология или консеквентност (последователност), а твърдо настояват: става въпрос не за наслагващи се един върху друг пластове от знания и прозрения, а за информация, получена накуп в строго определен миг от Миналото, т.е. изправяме се пред взривно дошли до човешкия ни род знания за света.

   Любопитна ми е йерархичната структура на въпросните представи, която у мен, скарания с математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена формула. Популярна мисъл на евреина Айнщайн витае в кабинетите по физика из училищата по света: най-озадачаващ за нас е фактът, че Вселената се поддава на строги и безчувствени математически формули.

    В музиката – най-експресивното, най-имагинерното и достъпно сред изкуствата, това личи най-отчетливо. В стереометрична (пространствена) проекция изкачването от невежествената първична глина към билото на информационните масиви и технологии е пирамида от хиляди етажи над човешкото ни съзнание и бит.

   Друго съществено... Не само в ортодоксията (православието) и не в католицизма или протестантството, но и във всякакви други религии и религиозни школи – при тях понякога в по-жесток вариант – страданието, бичуването на плътта, самоунижението, колениченето пред личност, обявена за върховен авторитет, целуването на ръка, забиването на лице в патъците на Вишестоящия, пълзенето по колене и лакти, гърчът, миенето на нечий чужди нозе и лапи, цитатничеството до полуда, до изпадане в транс... на текстове от някое обявено за свещено откровение (обикновено то е компилация), книжле, изпълзяло изпод ръката на банален някой Баща на народите*, Велик кърмчия**, Архитект на мира***, както пише преди век и нещо още Христо Ботев, "нов месия в нова полуда**** или Велик Идиот отвъд Атлантика или от Ислямския Близък Изток, зовящ към ритуални самоубийства и клане на неверници в името на висша някоя цел, всички издевателства над естествения начин на живеене ни ги пробутват като преддверие към духовното просветление, а пък тук направо се говори за коренно противоположните, спорещите помежду си, отричащите се едно друго Дух и Материя, като Духът, разбирай: вселенското енергийно ядро, е непознаваем за сетивата и си длъжен, заповядват ти да му се довериш.

   Към самата ни природа тук долу, на Земята тези странни хора гледат като към експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно! Не ми се нрави човека да го виждам като играчка в изящните длани на Твореца. Иисусе, върни ми уюта на Любовта! Макар да не вярвам, че съществуваш, с Теб, братко, поне мога да разговарям и споря. А как да разговарям, например, с Монт Еверест, когато е тъй мразовит, толкова недостъпен и съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който познавам, в който несносно битувам, обаче съм жив, Боже мой, жив съм!

   Дали пък християнството не е опит за очовечаване на послания откъм извънземните ни родители, популярно, чрез притчи за мен, грешния Адам, за мен елементарния тип мислеща тръстика?

   Пет хиляди години назад в Миналото отмества знанията ни за начало на поредица от цивилизации тук, на планетата; всъщност, опитах се чрез недоволство да смиря възхитата си от въпросната прабаба на всичките философии. Още веднъж: изяществото в тази кристална в яснотата си математическа пирамида, както и нейното пренебрежение към понятието "време" за мен се явяват следа от надчовешка гледна точка.

   Следователно, категорично не искам да я знам! Защо ми е рентгеново зрение?! Не ми е драго вместо пухкавия сиамец, който обикновено ми се усуква, мъркайки в нозете ми или – както прави сега, бута ме с муцунка, озадачен от какъв зор съм се разскърцал, поради каква причина шумоля по нощите... не ми е драго вместо гальовния сиамец да виждам ноктест скелет на хищник за мишленцата по света.

   Колко нежна е несъвършената ни човешка природа! И литературата дали не е веселото мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живота и Смъртта, между Тук и Отвъд, между горещите ни чувства и хладния Свръх-разум? Знам, животът бълбука из въртопите на ручеи от делничното ни битие, докато високо изявилият се Разум лепи огромни некролози по тарабите на световните гробища.

   Ако Алберт Айнщайн (1879-1955) не се беше изплезил към безмилостно строгите, съвестните в преследване на дяволитата ни човешка природа филистери*****, нямаше да ми е толкова симпатичен като учен, може би точно защото хал-хабер си нямам от математика и физика. Ала жестът му в този случай ми казва повече от всякакви формули и чудесии на Разума.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 fev. 1999 – edited 19 maj 2018

____
* Й. В. Джугашвили (Сталин).
** Мао Дзедун.
*** Л. И. Брежнев.
**** В "Елегия" на Христо Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..."
***** От староеврейски през немски: 1. Човек с ограничен кръгозор, стари възгледи и лицемерно поведение. 2.Всеки, който не е приет за студент (според схващанията на някогашните немски студенти).  

Публицистика – ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   Умът – това не е ерудиция, не е умението да участваш във всеки разговор; тъкмо обратното е… (Михаил Жванецки, 1934)*

Древен египетски митар (чиновник, записващ изплатените данъци)

ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   

    Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от моите си собствени грешки и пристрастия. Какво си мислите! Че като ми опростите някоя гадост, ще отчета вашето великодушие, ще си взема бележка и ще се променя? Това ли очаквате! Съжалявам, ще ви разочаровам. Защото грехове, симпатии, антипатии в живота, именно те съставляват моя стил.

       В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизерии лукановци, татарчевци, иван-костовци, ахмед-догановци, мама цецки и бойко-борисовци, всякаква пасмина от по-едри или по-дребни тарикати, казвам си; нека си въобразяват, че ще им се прости, ще се разминат с онзи върховен миг, когато иде разплащането за натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве. 

    Глупаци! Облякоха се в разкош и власт, ограбиха и продължават да грабят, да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, обучават ги и ги възпитават в най-най-престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е бащиния; и сред апостолите на Исус остана да си имат свое лоби, бъдещето им, постлано с персийски килим от проектирани успехи, и цялата световна информационна мрежа ни проглушава кога си лягат с любовница, кога вземат душ, кога хапче срещу запек, какво ядат и пият, какво обличат и какво смятат да си купят.

    Аман от суета! Глупци. Превъзнасят се, сякаш са Монт Еверест на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги забравил, та започваме да се питаме: "Да, бе! Името познато, но как изглеждаше, кой всъщност беше този непрежалим покойник?" Остават само натворени от алчност нелепости, за да ни напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали в цялото свое велико невежество.

    Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, за да бъдат задминати на свой ред от идещите подире им… Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око вирус или жалко едноклетъчно е в състояние да ги разкатае. Как да простиш на такива наивници!

    Ала кой ли го е еня, та да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се самозванците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. Не усещат как – безмълвна, цялата природа се е затаила, отвръща се от всички нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота, към човечността понася отровното драконово семе на предстоящото уравняване на сметки". Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тази уста, но думите от другиго са наредени; той ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не е ясно, че това дотук е болка от обич, чудя се – по какъв начин трябва да ни се каже, че да го проумеем.

    Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода": ни сняг, ни вода, т.е. без определени желания, тъкмо изплувал от сън по никое време, преди обяд, към единайсет, ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми иде наум. Вземам ръкописа на книгата "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тези 125 (сто двайсет и пет) илюстрации ще трябва да рисувам наново, оставям "Ламски", захващам напосоки да чета от този опърпан бележник... Не. И това не ми е интересно.

    Ще ми се да изляза; денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни оттук-насетне. Звъня на художника Пламен Желязков – г-н Памполин, оказва се, набирал съм стария му телефонен номер; старче от другия край на телефонната линия бая вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия телефонен номер на Пампо, набирам; отвръща, "заето". Значи не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката с книги, повечето от тях купувани от антикварните магазинчета в София, Пловдив или Варна.

    Отдавна си търся сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години кротко чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научна студия на Иван Маразов, и пак нещо, свързано с траките, но в по-четивна форма – "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писания за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тези две добавих нещо и за Христос, "Тибетското евангелие". Аха-а! – казвам си, моите предци траките са били отпреди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме в гените си отпреди христовата религия... И в този момент ми идва на ум, че знойната Re. преди година ми беше връчила "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клател бръсната си кратунка) или дявол знае какъв зомби я изнудил да си купи. Точно туй мизерно книжле! Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега пък къде се затри?! Явно и книгите водят специален и таен свой личен живот. Habent fata sua libelli.**

   Ето че подир половинчасово ровичкане из библиотеката си откривам и тези "очерци" с ухилен плешивко върху титулната страница. Ухиленият, който е самият автор, сякаш ми се радва, а зъбките му – ситни, равни, два реда царевични зърна, и още по-веселичко... под картинката: Сатсварупа даса Госвами; чета буквално:"евам парампара-праптам". Викам си, какви са тези щуротии! И като знам, че заможният Запад, особено хората отвъд океана, са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и разни разклонения и версии на древната индийска религия, реших, вече съвсем определено! – да огледам по-внимателно и туй книжле.

   Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно разказвам за процеса на избиране? Може би – за да покажа първо на себе си, сетне – и на света, че – каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър на материалното, като че обезателно се появяват в състояние на безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те улавя за ръчица и те води при извора.

   Следва 

    Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 jan./5 fev. 1999 – edited 18 maj 2018

_____

Илюстрацията долу: 

Май 1933 г., излет край Харманли. Бъдещият ми баща – крайният вляво от редицата прави хлапета, учил поднешному едва до VІІ клас, че били изключително бедни, макар баща му (дядо ми Георги) цял живот да бил бирник, което ще рече държавен или общински данъчен чиновник.
* Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B8%D0%B9,_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
** Лат. сентенция: Книгите имат своя съдба. 

Story – ЕДНО ХРАБРО МОМЧЕ ВЪРХУ ЕДИН СТРОЕН БОР

ЕДНО ХРАБРО МОМЧЕ ВЪРХУ ЕДИН СТРОЕН БОР

    
    Това е заглавие от мижавия вестник "ШОУМЕН", трибунка за членовете на едно от петте люто враждуващи помежду си журналистически сдружения в града. Следва свободно съчинение, подписано от Евелина Пъкушкина, очевидка на случилото се.

   Група любознателни ученици със своята преподавателка-биоложка излязоха в този майски ден да се запознаят с родната природа, или както възкликнал преди век Алеко Константинов: опознай природата, че да я обикнеш… 

   Тъй започва, а продължава в типичния бледорозовичък стил:

     Вървейки по сочната морава с разцъфнало гергьовче, лайкучка и кукуряк, дечицата съгледаха птиче с прекършено крилце, оплело се във вършините на един строен бор. Едно момче (Това съм аз, синът на хлебаря Тотю) се отдели от групата малчугани, изучаващи нашата родна флора и фауна, покатери по ствола на бора и свали нещастното пиленце. За съжаление той не успя да слезе сам от бора и учителката за миг се подвоуми що да стори: да изостави децата и да хукне да търси помощ, или да се покатери и тя на бора. Както казал великият Шекспир, пред нея това беше въпросът: да се покатери или да не се. За късмет, наблизо се оказа патрулка на нашата общинска полиция. По радиостанцията доблестните полицаи се свързаха с местната противопожарна служба. След секунди долетяха четири пожарни машини. С автоматична стълба огнеборците свалиха храброто момче от бора пред погледа на стотина излетници.

    След още няколко такива абзаца, просмукани от патетична слуз, съчинението приключва с: Хвала на героя! Едва навършил единадесет години, за живота на едно птиченце той рискува собствения си живот. Хвала на родителите му, на педагозите и на инспектората по образование с неговия началник г-н Мурджев.

   Ще речеш, заради Мурджев е цялата гюрюлтия. Само "Ура!", едно "Да живей!" и всичко ни е бир таман. Толкова оптимизъм на едно място днес няма да срещнеш в демократичната ни преса и телевизия, посветили се на джендърството, Азис, Лорд Бул, Митю Пищова, г-н Росен Плевнелиев и неговия интимен любовен живот, г-жа Цецка – Майка на нацията, и изобщо – на мъжествените дами в родния политически небосклон, отстояващи до последна капка кръв европейските духовни ценности и евроатлантизма, и либерализма. Така си позволява да се предвзема все още само критиката за опера, оперета, куклен театър, балет, симфонични програми и тъпи шоу-програми, например по БНТ. Инак сътвореното от Пъкушкина е светена водица в сравнение със страхотии, които са станали стихия на днешните ни вестници. На първа страница често се мъдри сочен кървясал словесен микс под надслов "ЕДИН ТРУП СПОДЕЛЯ", "НАКЪЛЦАНА СЪС САТЪР ПО ЧУДО ОЖИВЯВА. КЪРПЯТ Я В ОРТОПЕДИЯТА", "МЕЛЛЕ НА ОКОЛОВРЪСТНАТА ЖП-ЛИНИЯ. МАШИНИСТЪТ БЯГА УЖАСЕН", "БАЩА С ПИЛА НАРЪГВА СИНА СИ. МАЙКАТА СЕ ОБЕСВА НА НОВИТЕ МУ ТИРАНТИ" (Чии тиранти, на сина или на бащата. Господи, много ми е важно с чий тиранти се обесила майката?), или "ИЗНАСИЛЕНА ОТ ПЕТИМА РОМИ ДЕВИЦА ПРЕДПОЧИТА ДА МЪЛЧИ, ЩЕ СТАВА МОНАХИНЯ". Изнасилена... девица, ама па и в манастирите какъв праведен живот се вихри-и-и. Пази, Боже!

    Като поема този турлю-гювеч, нашенецът настръхва, притеснява се, сетне тиха омая го сгрява. Е, вярно – казва си нашенецът, – политиците ни до един са безумно тарикати, хем глупави и подли, мародери ни газят, заплатата ми не стига тока и таксите да си платя, данъците – хептен високи, г-н прокурорът и съдът пазят честта на бандита и изнудвача, министърът на вътрешните ни държавни работи вечеря с мутрата, чалгаджийска гад ни налетя като кърлеж през май, ама па… живи сме все още бе! Нали не са нас ограбили, не аз, нито ти, сме наръгани, изтърбушени, смлени, взривени, горени, полуживи в дере хвърлени край манастира. Страшно, обаче ний нали сме живи, мила Минке.

    В историята за момъка-храбрец истина е само, че се покатерих на бора заради облог с Киро Турука. Другото са лъжи, лъжи и пак лъжи. Госпожата беше забранила да късаме цветята, да пипаме гъбите, да шетаме и ровим из храсталака. Забраните обаче изкушават, казват ти сякаш: "Ти още ли се туткаш? Я, иди, сам пипни, там е интересно; да не беше интересно, щяха ли да забраняват!" Правех напук, разбира се, и ето го резултата: шубе ме е да сляза от бора, биоложката се не вижда никаква, а господа полицаите… О-о-ох, полицаите! Ама па как гальовно си общуваха господа полицаите с нашата даскалица, особено господин майорът! Заснеха го с кинокамера как си я цунка, увил се като маркуч около чешмяна тръба, пък тя… ами че тя, мили братя, уж се дърпа, емен-емен да се отскубне, а се не отлепя. Женски номера!

   Онзи, който ме свали от бора, вонеше на риба. Пожарникарите газеха в реката, после седнаха на бира и пържена цаца в ресторант "Рибарска среща". Никой не ги е викал, там си бяха, пееха все едни и същи – "Градил Илия килия", "Черен влак се композира", "Не научих занаята, мамо, най-научих любовта", "Тигре, тигре" и други от този десен. Пърпореха с четирите цистерни: газ на първа, газ на втора, газ назад, кръгчета въртяха. А какво ще дири Пъкушкина сама в шубраците е Божа работа.

    Че имаше зяпачи…да, имаше. Тези горски пилета хич не са случайни по онези местенца. Гъби и охлюви уж събират, коприва късат, но зададе ли се някоя двойка, мушне се старчето в драките: по корем се сурка, пълзи, а очичките му – космически радари, светят като у извънземен.

    Да не беше репортажът на Пъкушкина, шефът да ме е преместил в друг клас или от училището да ме е прогонил, и тогава последният ни разговор за изпроводяк отново двамата щяхме да водим на четири очи в неговия кабинет. Размина ми се.

   – Спечелих баса – пъча се, пускам перки. – Киро Турука да ми се яви тука с швейцарския шоколад, че умирам от глад!

    Киро обаче каза, че сам трябвало да сляза, не да ме онези свалят със стълба.  Открих, че не е важно какви ги вършиш, а какво вестниците пишат за теб.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 17 apr. 2015 – 17 maj 2018

Story – ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

   Братлета, в първи клас имахме една учителка, Владикова се казваше и май още е в училището. Тази жена бе хронически гладна. Протяга тя лапи към закуските ни и с отвратително мазен гласец проси. Да, бе-е! – най-безсрамно ни изнудваше. Когато момиченцето или момченцето се скриеше зад чиновете да си изяде на спокойствие любимата пица или кифличката с мармалад, госпожата и там го откриваше. Значи, приближава с игрива стъпка и измяуква: "Аууу, какво вкусно нещо хапва туй дете!" И хлапето какво да стори, как да й откаже! – протяга ръчички с дъхавата пица. И гладницата винаги отчупваше от онзи край, където бяха мръвките или мармалада. Но и то й се видя малко; като ни опозна по-отблизо, госпожа Владикова* направо ни нареждаше какви закуски да си купуваме или какво за ядене да носим откъщи. Така поминуваше лакомницата, лапайки несметни количества вкусни банички, тутманик, козунак, портокали, ябълки, праскови, банани, шоколад, вафли, кифли, фъстъци, шарени бонбони на клечка, захарен памук, айрян, боза, сладолед. Втория срок ни забрани да се храним скришом или далеч от нейните очи, прочете ни Правилника за вътрешния ред в училище и се закани:

  – Видя ли някой да лапа в коридора, тутакси ще му вземам закуската. Не желая училищното ръководство да ми прави забележка, че мърсите сградата с тези ваши закуски. Ще се храните в класната стая, да виждам аз кой прави трохи, да ви науча културно да се храните и цивилизовано да се държите на обществено място.

   Едва успяваме да пощипнем нещичко от закуската през междучасието. Щом бие учителският звънец за начало на учебния час, Владикова измъкваше от хастара на дългата си пола сатенена торба и ние трябваше да пъхаме в торбата й всички онези остатъци от закуски, които не сме смогнали да изядем. Ако ли някой опитваше да си натъпче последните два-три залъка наведнъж в гърлото, тя му се подиграваше по своя си страховит начин, като гръмогласно се хилеше:

  – Внимавай, миличко, да се не загуцаш, да се не затъкнеш. Ама, че гадина! Ще пукне от задушаване, ама й се свиди. А!... Бива ли да си такъв егоист?

  Разправяше ни, че имала у дома кученце и кученцето Ричи с нетърпение всеки ден чакало да разбере какво сме му отделили от душа и сърце.

  – Нали ви е жал да видите гладно агънце-багънце! – уговаряше ни. А после дотам се настърви, че направо от ръцете ни обираше остатъците от закуските, преди края на голямото междучасие.

  Заварих я веднъж да бърника в торбата си с омазнени пръсти, да лапа, потънала в трохи и извара, и я попитах:

   – Госпожо, а не ви ли е жал за кученцето Ричи?

  – Ей, мушморок – побара ме за косите, – що не чукаш, а? – Извъртя ме с лице към вратата: – И в кенефа да си, чукаш, преди да влезеш. А училището е храм, не кенеф. Ясна ли съм? Повтори какво ти казах!

   – Да, госпожо. Училището е храм, а не кенеф.

   – За наказание утре те искам с козуначена кифла, поръсена със сусам. Ясно?

   – Да, госпожо. Козуначена със сусам.

   – И през ум да не ти минава да се оплакваш! То си остава между нас.

   – Да, госпожо. И през ум няма да ми минава да се оплаквам. То си е между нас.

   – Еййй! Ами че аз много си те харесвам. Я, какъв си ми хубавец! Никой не бива да узнае какво си говорим, нали?

   – Да, госпожо. Никой не бива да узнае какво си говорим.

   – Умник! Бързо схващаш – чукна ме с кокалчето на средния си пръст по челото и ме прати при децата, които шумяха вече пред парадния вход на училището, строени по класове.

   В часовете по трудово обучение ни задължи да чистим зрял боб и леща. Внесоха в дърводелната работилница брезентови чували и близо месец чистехме от боклук и шлюпки, сортирахме три вида боб и леща в пакети. Пакетираната стока в събота и неделя Владикова продаваше на кварталното пазарче зад РУМ-а.

   Често ни се оплакваше колко мизерна била учителската заплата в България, за разлика от хубавите учителски заплати в цивилизована Европа. Стихотворение в резбована рамчица окачи един понеделник между прозореца и черната дъска зад гърба си, ето какво гласеше то: 

        Учителя си кой не уважава,
        той нищо хубаво не заслужава.
        Детенцето това добре го знай,
        училището ни за нас е рай

        и сбрали сме се ние всички
        дечица, мравки и пчелички
        да учим здраво "а-бе-ве-ге-де".

   Понякога, когато бе в приповдигнато настроение, нареждаше да скандираме за трудолюбивите мравки и пчелици и как бодро учим "а-бе-ве-ге-де", и растем весели и умни. Това, разбира се, не й пречеше да хленчи и проси, да настоява "да внасяме своята лепта за общото благо", както се изразяваше. Емин от първи клас за общото благо по празници й носеше овнешка кайма от бакалничката на баща си. Бедният бай Реджеп пак за общото благо безплатно, но с каруца, наета от комшията Халил, й откара три тона брикети и пелети до селото Марково, понеже петият от осмината му сина дребничкият Ахмед й беше ученик в класа и бе закъсал по смятане. На родителите обяснила, че вкъщи трябва да учим, а първа нейна грижа и задължение пред Министерството на образованието и науката е да наглежда как върви ученето вкъщи. Тя само поставя един вид етикетчета кое дете що за стока е, демек, какво научило с близките си у дома.

   Сънувам я в течение на години като октопод с орлова човка и безмилостни смукала. Впива се октоподът в децата и засмуква, каквото успее да докопа. Осмокласниците си предават шепнешком един на друг, че и учителите се плашели от нея: криели се, когато решавали да се почерпят. С нюх на хищник обаче Владикова безпогрешно се ориентира къде е авантата. Видели я да си тъпче по джобовете захаросани бадеми и солени курабийки от наредените в учителската стая за Великден. Шлиферът й е белязан като петниста хиена с мазни следи от кюфтенца, соленки, меденки, питки, понички, тахан-халва, пуканки, тулумбички, еклери, вафли, сандвичи, близалки.

   На второкласник, понеже родителите му били честни хора, и затова може би не блестящи с богатство, заръча всеки петък да й носи найлонови пликове с картинка. Открила, че майката на Митко работи във фирма за опаковки.

   На друго дете, чийто вуйчо беше фрезист в близкия цех за метален обков, тръсна купчина ръждиви ножове, лъжици и вилици, като нареди момиченцето да й ги върне лъскавки, никелирани значи.

  Тази вечно хленчеща сред децата женица е собственик на десетина декара зад плажната ивица край Созопол. Шушукат си съседите, вдигнала била на морския бряг триетажен дворец с четиринайсет стаи; само камериерките в частния й хотел "Морска сирена" били над дузина.

   Срещу някакви си два лева Владикова гледа на карти и разваля черна магия, лее куршум срещу уплах, бае за уроки. Дрехите й ги шият две майки-туркини безплатно. Циганка – майка на нейна ученичка, безплатно я къносва и къдри. Изобщо, майките дават мило и драго, опре ли въпросът до дечицата им. Ама и татковци – пришълци от селото в големия град, на символична цена или за Бог да прости, демек даром, й доставят яйца, пилешко, свинско, зеленчук, плодове, вино и ракия. Вилата й насред близкото село Марково** е строена пак даром от родители на учениците.

   Ще се намери ли юнак, питам се, който да се справи с госпожа Владикова? Едва ли. Българинът уважава тази дружина предприемчиви хора. Завижда им, облазява ги, обожествява ги, свято ги тачи. Страда от тях, но и мечтае да е на тяхно място.

   Пък миналата учебна година Владикова ни продаваше изработени от болната й майчица, както ни каза, бели портмоненца, обшити с мъниста и червен пискюл, само по за лев и петдесет. Домъкна в класната стая купища зеленясали от мухъл книжлета, закле ни: който не си купи от тези брошурки, няма да изкара и тройка при нея, макар да нямахме по онова време бележници. И всеки с радост даде по левче, макар върху книжките й да се мъдреше кръгъл виолетов печат, че са дарение в памет на споминал се преди стотина години велик руски художник.

   Когато ядосан един татко дошъл да пита какво става все пак в това училище, Владикова му навряла в лицето документ от фондация на управляващата партия, че парите тук се събират за сираченцата от някакъв пансион високо в албанските планини. Знаят ли сираците, дип не е съвсем ясно, но бащата дошъл лично да се осведоми защо синчето му все има пари да дава на училището. Тогава нашата Владикова така приклещила любознателния господин, че ошашавен, нещастният понечил ръце да й целува, нарекъл я Майка Тереза на българския народ, коленичил праха от чехлите й да изближе, обещал кофража да накове на новата й вила в Родопите, само да измие позора, че се усъмнил. Нарекла го нашия Тома Неверни и онзи си тръгва, свирукайки шлагера на пандизчиите от остров Персин в далечната 1962 година:

        Темпико-Темпико… Темпи-и-ико е в Мексико,

        чу-у-уден край дале-е-еч оттук, някъде на юг.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 16 maj 2018

–––

Епизод от книгата "Историйките на ученика Ламски", глава ХVII.

* Прототип на Владикова е персона, която петнайсетина години беше начална учителка тук, докато – за да не я уволнят дисциплинарно, принудиха я сама да си подаде заявлението за пенсиониране. Всичко от споменатите нейни подвизи е истина, не плод на художествено преувеличение.

** Това село в града го наричатме Милионерово заради преселилите се там новобогаташи, част от които са си най-обикновени кокошкари, тарикати, крадци и мародери, известни днес в демократична България като уважавани в обществото бизнесмени, депутати, чалга-певачки, мутри, хора от затворени общества. Бел.м., Jores.