Story – ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

ГОСПОЖАТА, КОЯТО НИ ЯДЕШЕ ЗАКУСКИТЕ

   Братлета, в първи клас имахме една учителка, Владикова се казваше и май още е в училището. Тази жена бе хронически гладна. Протяга тя лапи към закуските ни и с отвратително мазен гласец проси. Да, бе-е! – най-безсрамно ни изнудваше. Когато момиченцето или момченцето се скриеше зад чиновете да си изяде на спокойствие любимата пица или кифличката с мармалад, госпожата и там го откриваше. Значи, приближава с игрива стъпка и измяуква: "Аууу, какво вкусно нещо хапва туй дете!" И хлапето какво да стори, как да й откаже! – протяга ръчички с дъхавата пица. И гладницата винаги отчупваше от онзи край, където бяха мръвките или мармалада. Но и то й се видя малко; като ни опозна по-отблизо, госпожа Владикова* направо ни нареждаше какви закуски да си купуваме или какво за ядене да носим откъщи. Така поминуваше лакомницата, лапайки несметни количества вкусни банички, тутманик, козунак, портокали, ябълки, праскови, банани, шоколад, вафли, кифли, фъстъци, шарени бонбони на клечка, захарен памук, айрян, боза, сладолед. Втория срок ни забрани да се храним скришом или далеч от нейните очи, прочете ни Правилника за вътрешния ред в училище и се закани:

  – Видя ли някой да лапа в коридора, тутакси ще му вземам закуската. Не желая училищното ръководство да ми прави забележка, че мърсите сградата с тези ваши закуски. Ще се храните в класната стая, да виждам аз кой прави трохи, да ви науча културно да се храните и цивилизовано да се държите на обществено място.

   Едва успяваме да пощипнем нещичко от закуската през междучасието. Щом бие учителският звънец за начало на учебния час, Владикова измъкваше от хастара на дългата си пола сатенена торба и ние трябваше да пъхаме в торбата й всички онези остатъци от закуски, които не сме смогнали да изядем. Ако ли някой опитваше да си натъпче последните два-три залъка наведнъж в гърлото, тя му се подиграваше по своя си страховит начин, като гръмогласно се хилеше:

  – Внимавай, миличко, да се не загуцаш, да се не затъкнеш. Ама, че гадина! Ще пукне от задушаване, ама й се свиди. А!... Бива ли да си такъв егоист?

  Разправяше ни, че имала у дома кученце и кученцето Ричи с нетърпение всеки ден чакало да разбере какво сме му отделили от душа и сърце.

  – Нали ви е жал да видите гладно агънце-багънце! – уговаряше ни. А после дотам се настърви, че направо от ръцете ни обираше остатъците от закуските, преди края на голямото междучасие.

  Заварих я веднъж да бърника в торбата си с омазнени пръсти, да лапа, потънала в трохи и извара, и я попитах:

   – Госпожо, а не ви ли е жал за кученцето Ричи?

  – Ей, мушморок – побара ме за косите, – що не чукаш, а? – Извъртя ме с лице към вратата: – И в кенефа да си, чукаш, преди да влезеш. А училището е храм, не кенеф. Ясна ли съм? Повтори какво ти казах!

   – Да, госпожо. Училището е храм, а не кенеф.

   – За наказание утре те искам с козуначена кифла, поръсена със сусам. Ясно?

   – Да, госпожо. Козуначена със сусам.

   – И през ум да не ти минава да се оплакваш! То си остава между нас.

   – Да, госпожо. И през ум няма да ми минава да се оплаквам. То си е между нас.

   – Еййй! Ами че аз много си те харесвам. Я, какъв си ми хубавец! Никой не бива да узнае какво си говорим, нали?

   – Да, госпожо. Никой не бива да узнае какво си говорим.

   – Умник! Бързо схващаш – чукна ме с кокалчето на средния си пръст по челото и ме прати при децата, които шумяха вече пред парадния вход на училището, строени по класове.

   В часовете по трудово обучение ни задължи да чистим зрял боб и леща. Внесоха в дърводелната работилница брезентови чували и близо месец чистехме от боклук и шлюпки, сортирахме три вида боб и леща в пакети. Пакетираната стока в събота и неделя Владикова продаваше на кварталното пазарче зад РУМ-а.

   Често ни се оплакваше колко мизерна била учителската заплата в България, за разлика от хубавите учителски заплати в цивилизована Европа. Стихотворение в резбована рамчица окачи един понеделник между прозореца и черната дъска зад гърба си, ето какво гласеше то: 

        Учителя си кой не уважава,
        той нищо хубаво не заслужава.
        Детенцето това добре го знай,
        училището ни за нас е рай

        и сбрали сме се ние всички
        дечица, мравки и пчелички
        да учим здраво "а-бе-ве-ге-де".

   Понякога, когато бе в приповдигнато настроение, нареждаше да скандираме за трудолюбивите мравки и пчелици и как бодро учим "а-бе-ве-ге-де", и растем весели и умни. Това, разбира се, не й пречеше да хленчи и проси, да настоява "да внасяме своята лепта за общото благо", както се изразяваше. Емин от първи клас за общото благо по празници й носеше овнешка кайма от бакалничката на баща си. Бедният бай Реджеп пак за общото благо безплатно, но с каруца, наета от комшията Халил, й откара три тона брикети и пелети до селото Марково, понеже петият от осмината му сина дребничкият Ахмед й беше ученик в класа и бе закъсал по смятане. На родителите обяснила, че вкъщи трябва да учим, а първа нейна грижа и задължение пред Министерството на образованието и науката е да наглежда как върви ученето вкъщи. Тя само поставя един вид етикетчета кое дете що за стока е, демек, какво научило с близките си у дома.

   Сънувам я в течение на години като октопод с орлова човка и безмилостни смукала. Впива се октоподът в децата и засмуква, каквото успее да докопа. Осмокласниците си предават шепнешком един на друг, че и учителите се плашели от нея: криели се, когато решавали да се почерпят. С нюх на хищник обаче Владикова безпогрешно се ориентира къде е авантата. Видели я да си тъпче по джобовете захаросани бадеми и солени курабийки от наредените в учителската стая за Великден. Шлиферът й е белязан като петниста хиена с мазни следи от кюфтенца, соленки, меденки, питки, понички, тахан-халва, пуканки, тулумбички, еклери, вафли, сандвичи, близалки.

   На второкласник, понеже родителите му били честни хора, и затова може би не блестящи с богатство, заръча всеки петък да й носи найлонови пликове с картинка. Открила, че майката на Митко работи във фирма за опаковки.

   На друго дете, чийто вуйчо беше фрезист в близкия цех за метален обков, тръсна купчина ръждиви ножове, лъжици и вилици, като нареди момиченцето да й ги върне лъскавки, никелирани значи.

  Тази вечно хленчеща сред децата женица е собственик на десетина декара зад плажната ивица край Созопол. Шушукат си съседите, вдигнала била на морския бряг триетажен дворец с четиринайсет стаи; само камериерките в частния й хотел "Морска сирена" били над дузина.

   Срещу някакви си два лева Владикова гледа на карти и разваля черна магия, лее куршум срещу уплах, бае за уроки. Дрехите й ги шият две майки-туркини безплатно. Циганка – майка на нейна ученичка, безплатно я къносва и къдри. Изобщо, майките дават мило и драго, опре ли въпросът до дечицата им. Ама и татковци – пришълци от селото в големия град, на символична цена или за Бог да прости, демек даром, й доставят яйца, пилешко, свинско, зеленчук, плодове, вино и ракия. Вилата й насред близкото село Марково** е строена пак даром от родители на учениците.

   Ще се намери ли юнак, питам се, който да се справи с госпожа Владикова? Едва ли. Българинът уважава тази дружина предприемчиви хора. Завижда им, облазява ги, обожествява ги, свято ги тачи. Страда от тях, но и мечтае да е на тяхно място.

   Пък миналата учебна година Владикова ни продаваше изработени от болната й майчица, както ни каза, бели портмоненца, обшити с мъниста и червен пискюл, само по за лев и петдесет. Домъкна в класната стая купища зеленясали от мухъл книжлета, закле ни: който не си купи от тези брошурки, няма да изкара и тройка при нея, макар да нямахме по онова време бележници. И всеки с радост даде по левче, макар върху книжките й да се мъдреше кръгъл виолетов печат, че са дарение в памет на споминал се преди стотина години велик руски художник.

   Когато ядосан един татко дошъл да пита какво става все пак в това училище, Владикова му навряла в лицето документ от фондация на управляващата партия, че парите тук се събират за сираченцата от някакъв пансион високо в албанските планини. Знаят ли сираците, дип не е съвсем ясно, но бащата дошъл лично да се осведоми защо синчето му все има пари да дава на училището. Тогава нашата Владикова така приклещила любознателния господин, че ошашавен, нещастният понечил ръце да й целува, нарекъл я Майка Тереза на българския народ, коленичил праха от чехлите й да изближе, обещал кофража да накове на новата й вила в Родопите, само да измие позора, че се усъмнил. Нарекла го нашия Тома Неверни и онзи си тръгва, свирукайки шлагера на пандизчиите от остров Персин в далечната 1962 година:

        Темпико-Темпико… Темпи-и-ико е в Мексико,

        чу-у-уден край дале-е-еч оттук, някъде на юг.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 16 maj 2018

–––

Епизод от книгата "Историйките на ученика Ламски", глава ХVII.

* Прототип на Владикова е персона, която петнайсетина години беше начална учителка тук, докато – за да не я уволнят дисциплинарно, принудиха я сама да си подаде заявлението за пенсиониране. Всичко от споменатите нейни подвизи е истина, не плод на художествено преувеличение.

** Това село в града го наричатме Милионерово заради преселилите се там новобогаташи, част от които са си най-обикновени кокошкари, тарикати, крадци и мародери, известни днес в демократична България като уважавани в обществото бизнесмени, депутати, чалга-певачки, мутри, хора от затворени общества. Бел.м., Jores.