Публицистика – ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

      ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

     

   В квартала ни доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Пред очи ми е гърдеста, весела, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлоги на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня? И никой не знае. А бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и вестници на кварталното пазарче продава:

    – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.

    – Що бе, Тошка, защо се крие?

    – Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса виснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!

    Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби, мълчаливо под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора*. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората!

   Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари в централното общинско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат долу ковчега, отметна бялото платно, с което до онзи момент лежеше покрит мъртвият, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и погнусен се изплю.

   Пътуваме с яко раздрънкан стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми си бъбрят тихичко. Отпред в кабинката до шофьора е веселякът доктор Бошев, четирийсет и шести набор, почти мой връстник. Седя до задните две врати на зеления жук. От време на време Иван Бошев отваря плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабинка, хвърля по едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към кибиците комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, бодро му отвърнали:

   – Е, как е, как е, питам шегувайки се бай Кириле! Как е?

      Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле", че той беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е то, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва да се усмихне:

   – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!

   Гледам, лицето му в капчици пот, ручейчета пот по обгорялата кожа. Извръща от болки лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях, смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамицата ти!" – и с устни, само устни мърда: да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан, който се притеснява да не го видят слаб:

    – Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!

   И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че го убиха заради моите истории в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга към милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския жилищен район Тракия, дето някои го поканили да им напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика". И там в най-жежкия следобед на август баща ми гори като факла в купето на новата жигула, вързан за предпазния колан.

   Като негов син писах до Прокуратурата подир смъртта му. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни, че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:

Сам вървя 

по улицата – 

син на дърводелец,

стиснал в джоба на балтона

юмрука си като портокал.

   Ай, колко неуредени сметки имам с влиятелни лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ, ала настоящи самозванци с борческа, героическа биография, накъсо, с бивши мекеретата на Тодор-Живковата БеКаПе, които след "славния им" Десети ноември си пренаписаха романтичната измислена биография на страдалци! Колко неуредени сметки с пасмината лицемери, с която сме принудени да живеем от раждането си до смъртта си ние, обикновените българи на ограбена и унижена България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръсти Хари Потър, а екшън in live, приятелчета. Оттам ми е и тази тиха отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвам за вас".

   Ай сиктир!

    Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петимата харманлийски братя на 31 август в четири подир обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно на мястото, дето е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (40 минути) три цигари и преживявам отново и отново случилото се. За да не забравя, за да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и униженията от самохвалци, за да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, чак срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с безразличие, както вероятно ще погуби и мен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited 8 apr. 2018

Илюстрацията горе: 

Май 1945 г.,бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си в Пловдив от фронта.

___

* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.

Документи – БОРИС И КИРИЛ

БОРИС И КИРИЛ

    

   Седят край отрупаната с ястия трапеза в дома на Борис Дявола баш по Великден наред с многолюдната му отракана челяд двамата младоженци – любимата му щерка Надка и зет му Кирил от Харманли, беден, голтак, както със самочувствие и тогава казвали за бедняк надвилите си на масрафа пазарджиклии. Ядене, пиене, салатки-малатки, мръвки бол, хапват, пийват и попоглеждат изпод вежди голтака. Бъдещият ми баща посегнал към панерчето с люти чушлета, гризнал от едничко, залютяло му, оставил чушлето край чинията, а четирийсетинагодишният Борис го срязал: Кат не мойш люто да ручаш, що хабиш?

   Ба си чешита!

   Кефя се, като си представя самодоволният Борис Дявола – заможен, че го бие парата, как се отнасял към баща ми, завърнал се преди не минала и година от касапницата на фронта в калта край Драва. Баща ми – сдържан, кротък, изтеглил с една само лека картечница около 300 метра напред фронтовата линия към немските окопи, заради което нашето командване му отредило Орден за храброст I степен, впоследствие заменен със сребърен (отстъпен посмъртно, немски куршум дум-дум отнесъл челюстта на ротния му командир); Борис Дявола – със самочувствието на стопанин, възгордял се. 

   За чест на докачливия особено по щекотливия въпрос за мъжкото достойнство Борис ще добавя, че той, дето не пропускал да ехидничи зад гърба на зет си, като говорел на щерка си: Отде, ма Надке, го изнамери този хубавец с тез розови бузки, сочни устни и дълги мигли, ми той хубав като мома, какъв мъж ще ти е; свършиха ли се мъжете в Пазарджик! – та същият чешит доста години по-късно дари голяма за онова време сума родителите ми да си купят етаж от някогашна думбазка къща в Пловдив. Преди това с раздрънкана симсонка се довлече от неговия си Пазарджик в опърпана ватенка и силно изтумбени на колене панталони, сам да прецени имота, преди да им дари парата. 

   Баща ми се пръкнал като изтърсака в семейството на бирника Георги Бояджиев от Харманли. Четиримата по-големи братя – Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, шетали по сокаците и покрай Улу-дере в Харманли, а той петгодишен с тенекиена паничка в ръчички висял край телените огради на поделението в града войничетата да му отсипят от войнишката чорба. Бирникът, както го описва даскалът от Байлово Елин Пелин, няма нищо общо с моя дядо бирник. Били най-бедните в махалата, толкова бедни, че кога се родил последният от братята, съседи довели заможни бездетни мъж и жена от Бургас да го осиновят, и тогава лехусата (прясна родилка) Господинка се надигнала от постелята, изгонила ги с ей тези думи: Това дете само през трупа ми ще изнесете от къщата ми.

   Борис – и неговата не е била розова! Израства сирак от 12-годишен, че баща му заминал доброволец, както се врекъл, с турци да се бие за честта на посечения си на дръвник баща Ангел от Калугерово; и оставя кости нейде в земите на днешна Северна Гърция, покосен от холера. Погнусил се да посегне към мухлясалия хляб в окопите на Балканската война. Самият Борис едва ли е помирисвал какво значи касапницата на фронта, но пред зетя не пропуснал да се покаже еркек (сърцат) и мъж.

   Най-странното е, че двамата не ги деля, а си ги обичам, каквито са. Ами че тези два характера съм си целият аз, Боже мой!

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 7 apr. 2018

Ars Poetica – ДОСТОЙНО ЕСТЬ

ДОСТОЙНО ЕСТЬ

На Кирил Кадийски*

На лъжата краката, казват, са къси;
сред лъжите откривам и сам да тъжа,
че ухание смрадно наоколо ръси
след себе си някоя ловка лъжа!

Живеем до веждите в плен на илюзии,
всичко в този свят плод е на нашия ум
и се случва да видя как се тътрузи
не лъжата, а правдата в сивия друм.

Скитник опърпан, тя често ни гледа,
пронизва ни с поглед, съблича от нас
одеждите пъстри на славни победи,
а крие лице, изкривено от бяс.

И внезапно за миг изпод дрипите блясва
като дребна монета от древно злато,
че да си честен е твърде опасно,
но и достойно единствено то.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 19 avg. 2007 – edited 6 apr. 2018

___

*https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9A%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8 

По повод скандал, разразил се във френския литературен печат около откритата у софийски букинист уж "неизвестна първа поема" на швейцарския писател и поет Фредерик-Луи Созе (Блез Сандрар), която била отпечатана на руски уж през 1907 г. "Легенда о Новгороде". Кирил Кадийски (1947), мой връстник и състудент, известен с еротичните си стихове от масовите някогашни рецитали в препълнената аула 65 на СУ"Климент Охридски", ми е състудент от випуск 1967-1971; навърташе се около студентския вестник "Софийски университет", когато работех там като коректор и стилов редактор. Вж. http://bg.wikipedia.org/…/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D… Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЧАРШАФЪТ

ЧАРШАФЪТ

Не ми върви във зара, и това е!
Поне във любовта да ми спори! –
ала подминат от жени нехаен,
зарязах и любовните игри.

Момичета... ех, били сте до време,
а може би съм вече погрознял,
макар че мене хич и не ми дреме –
живея, както Господ ми е дал.

Като лалугер сврял съм се и чакам
все по-нарядко в някой цветен сън
внезапен образ да изплува в мрака
и по жена увлечен пак да съм.

Опитвал от вкуса на чужди устни,
откривам днес съвсем озадачен,
че и чаршафът като женска фуста
увил се е от страст около мен.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 sept. 2010 – edited 6 apr.2018

Документи – МИШО И ЛЮБО

МИШО И ЛЮБО

Продължение към МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО, НЕСВЪРШЕНО

 

     Виктория:

    – Обичайната история от тъпия соц.

    tisss:

    – Ми като решето съм, много съжале, но не можах да се престраша. Инак от мен би станал идеалният доносник към Шесто управление на Държавна сигурност, нещо от типа Иво Инджев, Георги Коритаров, Ахмед Доган, Юнал Лютфи, Лютви Местан, че поне малко по-наясно съм с правописа на Българския книжовен език от последните неколцина днес ярки полуграмотни личности на България.

    Виктория:

    – За какво да съжаляваш? Естествено, че случаи като този не са изключения, масови са, та затова ме е яд сега, някои като се правят на света вода ненапита.

    tisss:

    – Този лаф "Ние много внимателно сме те огледали и сме преценили" съм го чувал същия и от фиркания Михаил Берберов (1934-1988), докато го придържах с една ръка към седалката да не се изтърколи върху мен в жигулата, пък с другата ръка въртях волана из пловдивските улици на път към дома на родителите му зад Дома на културата, след като щяхме да се бием с него в апартамента на сестра му.

    Виктория:

    – Имали били досие, ама не били доносничели... Айде не на нас тия простотии! Ха-ха-ха, жалко, че не си го набил!

    tisss:

    – Е, Мишо си го имах за по-голям брат, даже си го обичах като роден брат, за което Емил Калъчев (1932-2013), като чу лакърдията ми, рече: Ти просто не знаеш какви неприятности можеш да си имаш баш от родния брат.

    Виктория:

    – Това не значи, че не е бил за бой.

    tisss:

    – Мишо по онова време беше зам.партиен секретар на СБП, го-о-оляма работа. И си лафим в кухнето на първия етаж в пет-етажна панелка сред пловдивския квартал "Христо Смирненски", у сестра му на Мишо. Трима сме: аз – трийсетинагодишен вестникар, Мишо и мъжът на сестра му Петя – художникът от Смолян Любомир Самарджиев, който в онова прекрасно време беше партиен секретар на групата на Пловдивските художници. И 130-килограмовият шкембелия Любо се оплаква, че от местния ГК на БКП на художниците им прибирали целия членски внос. А Мишо, в качеството на извисен партиец, взе да поучава Любо колко страхливи сме били пловдивчани и как трябвало не да хленчат, ами да се борят местните художници. 

   И това го плещи пиян. Аз обаче не пиех, карах я на кафе; доядя ме и му казвам: "Какво знаеш ти за прованса, бе! Я, зарежи тези приказки!" И Мишо става от масата и ръмжи: "Ей такива не ги прощавам, сега ще се бием". Масивният като трикрилен гардероб Любо Самарджиев (1937-1999) се измуши през вратата на кухничката със задника напред. Показа си към нас лицето откъм вратата и рече: "Правете, каквото щете, ама не обичам кавгаджиите и побойниците, отивам в кафенето отсреща. Ако ви дотрябвам, там ще ме намерите". И ни заряза. 

   Кухнето беше станало лисичарник, адски задимено, та не можем и да се гледаме през тютюневата мъгла с Мишо. Любо, значи, се измете, появи се разтревожена от гюрултията ни жена му Петя и тя ни разтърва. Та ей така в онези години протичаше борбата за свобода, демокрация и световно щастие.

   Години по-късно, през лятото на 1990 г. виждам Любо кацнал в импровизирано кафененце току върху тротоара пред входа на някогашната Чифте-баня и рекох да седна при него, а той се муси, гледа ме накестерме (накриво): "Ти, виждам, Георги, преминал си към враговете на Партията". Що, бе! – чудя се. "Политически вестник правиш, гледам, опозиция на БКП/БСП си станал". Даде ми да разбера, че няма какво повече да говорим. Предал съм, демек, делото на Партията и съм се калесал да служа на врага.

   Независимо от това, Любомир Самарджиев, за разлика от Мишо, не се правеше на велик, а и доколкото ми се струва, честно и докрай вярваше на своята партия, може би беше един от малцината идеалисти в тази бъкана с мекерета и нагаждачи, проядена от самодоволство глутница отродници. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 apr. 2018

Документи - МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО, НЕСВЪРШЕНО

Политически затворник № 1 бил обикновен доносник

ТУРСКА БИТОВА ДРАМА ИЛИ КАК ЧЕНГЕ-
АНТИКОМУНИСТ ЧЕСТНО ТОПИ ЖЕНА СИ

    През март 1979 г. бъдещият най-велик антикомунист на България пише жалба до Ленинско районно управление на МВР - София, че в апартамента, даден му под наем от Софийския народен съвет чрез БАН в жк Младост III, докарали мокет без негово знание. Тъй като в другите апартаменти на блока докарали линолеум, а на него – мокет, Янков решава, че мокетът е получен по престъпен начин от жена му при съучастието на някой си доцент Никола Каменов, с когото (според жалващия се) госпожа Янкова имала интимни отношения. Милиционерите се втурват да проверят сигнала, респектирани от факта, че въпросният Янков се явява дясна ръка на др. Ярослав Радев, който пък е дясната ръка на генералния секретар на БКП др. Тодор Живков. След проверката от органите на МВР по повод безумните обвинения от злочестия Янков се оказва, че по проектно-сметна документация в спалнята на всеки апартамент в блока трябвало да има паркет, по липса на паркет обаче строителите турили линолеум. Толкоз!

    Бъдещият "Политзатворник № 1 на комунистическия режим" не се предава. Изпраща нов сигнал до МВР, че жена му носи златен пръстен, който е предмет на валутна сделка. Милиционерите започват ново разследване, което доказва, че няма нищо нередно: жената си купила пръстена от държавен магазин, ала не уведомила съпруга си, понеже не били в добри отношения. Доносът за валутно престъпление, извършено от съпругата не бил потвърден. Жалко! Толкова се постарал милият да натопи жена си, а резултат йок.

    Заключение на милиционерите:

    "Прави впечатление, че докладната записка на др. Янко Николов Янков е написана емоционално, с употребата на силни изрази и големи обобщения, а резултатите от проверката разкриват, че случаят е елементарен”. 

Политически затворник № 1...

АВТОБИОГРАФИЯ
на Янко Николов Янков

    Основното си образование аз съм завършил в родното си село, а средно – във II-ра политехническа гимназия в Михайловград. Като ученик в гимназията бях член на ДК (Дружинния комитет) на ДКМС. През това време активно участвувах в организационния живот на съществуващата тогава Доброволна организация за съдействие на отбраната (ДОСО), където се обучавах по радиотехника и радиотелеграфия и участвувах в редица състезания по популярния тогава радио-спорт…През 1961 г. бях награден с грамота от ГК на ДОСО и с друга грамота от ОК на ДОСО. През същата 1961 г. бях награден със специална грамота и от Централния комитет на ДОСО. През 1962 г., когато бях в XI клас на гимназията, по решение на ОК на ДОСО получих званието "обществен инструктор на ДОСО" и ми бе възложено да обучавам по радиотелеграфия група пионери…" (автентичният език и словоред на Я.Я.)

   Есента на 1962 г. постъпих в редовете на БНА… в същото време бях заместник-секретар на Комсомолското дружество, а през втората година от службата ми в БНА бях избран за секретар. След отбиване на военната служба през 1964 г., постъпих на работа в потребителна кооперация "Балкан" в с. Винище, окр. Михайловградски. За добра работа в кооперацията през май 1965 г. бях награден с предметна награда от Окръжния кооп. съюз и похвална грамота от ОК на ДКМС. Есента на 1965 г. постъпих на работа в СТЗ "Електроакустика", Михайловград. През 1966 г. станах член на Доброволния отряд на трудещите се за осигуряване на обществения ред към Щаба на ГК на ДКМС, Михайловград… През 1967 г. като кандидат-студент бях представен от ОК на БКП, от Окръжната прокуратура и от ОНС за приемане с предимство – специалност "Право", но тъй като по бал първо бях класиран за специалността "Българска филология", побързах и се писах във факултет "Славянски филологии". Тук бях избран за командир на Доброволния отряд във факултета и Факултетният комитет на ДКМС даде добра оценка на моята дейност през този период.

    През септември 1968 г. се прехвърлих в специалността "Право" в Юридическия факултет на СУ "Кл. Охридски“. През учебните 1970/71 и 1971/72 г. бях командир на Доброволния отряд във факултета. Участвувах и в дейността на научния кръжок по "Буржоазно-конституционно право". Под научното ръководство на члена на ЦК на БКП проф. д-р Ярослав Радев написах и публикувах две статии".

   В делото по разработката на лицето "Смешник" от средата на 70-те, когато Янков е обект на ДС, което ще рече, че още не е бил вербуван за доносник, е следният документ:

Строго секретно! 

Управление VI   Отдел II    Отделение I

Съобщава: агент „Страхил“ 

Приел: капитан Кръстев на 11.V. 1977 г. писмено

Рег. № 4536

СВЕДЕНИЕ

ОТНОСНО:

Настроения и прояви на Янко Янков – хон. асистент в СУ "Кл. Охридски"

  Споделил, че въпросът с партийното му членство бил пред окончателно решаване, досега му пречел Доков, но Янко си осигурил от Михайловград превъзходни атестации чрез Камен Кръстев – секретар по идеологията на ТК (ОК) на БКП в Михайловград…

    Антикомунистът Янко Янков толкова яко бленувал да се види член на БКП, че си осигурил специални атестации от секретаря по идеологията в Окръжния комитет на БКП – Михайловград. Който желае, да чете, който желае – да мисли, който иска (и може) – нека си прави изводите. Относно "фалшифицираното" му досие. То може да се опише с една дума – воня.

     Вони като всичко, отнасящо се до т.нар. "опозиция" в България, т.нар. "десни", т.нар. "антикомунисти". Повечето сред тях се оказаха от типа на този, за когото пиша.* Запознайте се с част от неговото творчество.**

Управление VI - ОТДЕЛ I - ОТДЕЛЕНИЕ III

Съобщава: аг. Кирилов

Приел: ст.л-т Младенов на 3. II.1978 г. от 14 до 15 ч. в я/к „Липа“

Рег. № 1541, Екз. № 1                                                            

СВЕДЕНИЕ

ОТНОСНО:

Проведени разговори с млади научни работници от Института за правни науки при БАН…

***

Управление VI - Отдел I - Отделение III

Съобщава: аг. Кирилов     

Приел: ст. л-т Младенов на 8.II.1979 г. от 11.30 ч. до 12.30 ч. в я/к „Липа“

Рег. № 1737, Екз.№ 1 

СВЕДЕНИЕ

София, 20.ІІ. 1978 г.                                                       

ОТНОСНО:

Проф. Милчо Костов от Института за правни науки при БАН…

***

Управление VI на ДС  Отдел III   Отделение

Съобщава: аг. Кирилов

     Приел: ст.лейт. Младенов на 27.III.1978 г.. от 11 до 12 ч. в я/к "Липа"                                                 

Рег. № 3368, Екз. 1

                                      ***                                      

София, 3 апр. 1978 г.

СВЕДЕНИЕ

ОТНОСНО:

Някои причини за идеологическата пасивност на младите научни работници в Института за правни науки при БАН…

   И т.н., и т.н. стотици страници собственоръчно писани доноси. Хайде да помислим, кому ли е нужно да фалшифицира стотици страници доноси на дребен, подъл, много малък, подобен на десетките им хиляди доносници, агенти, информатори и прочие усърдно донасящи на разните управления на ДС. Дори в опита на Янков да измисли обяснение за доносите си лежи онова, което отбелязали работещите с него оперативни работници на ДС – мнителност, грандомания, подлост.***  

МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО, НЕСВЪРШЕНО

   Най-наглите сред верните доносници на бившата Държавна сигурност, обучени в школите на КГБ, у нас са представяни като еталон за интелект, достойнство, чест, ярки борци за демокрация. След Десети ноември (1989) този род рядко обаятелни личности оглавиха политическите организации, средствата за масова информация, банките, предприятията; накъсо, заеха възлови позиции в т.нар. демократична власт, сами си написаха героична биография и мнозина измежду тях европейската дипломация припозна за свои хора в разградения двор България.

   Случаят Янко Янков не е изключение, а кажи-речи, правило за успешна политическа кариера на самоотвержен, отдаден до смърт на Татовата БКП махленски и университетски доносник, изпълзял до премиер, президент на Републиката или висш служител в Европейския съюз, верен човек на световния Биг Брадър, склонен да изпълнява поръчки, същевременно от медиите тук да бъде представян в яркозлатиста розова светлина.

   Между другото, относно ДОСО авторът на статията за Янко Янков не е прав. Баща ми – бивш фронтовак, носеше значка на ДОСО върху ревера на коженото си яке, с което се състезаваше по мотокрос из улиците на Пловдив между 1952 и 1960 г. У дома получавахме вестник "Патриот"; и досега в избата на старата къща (ул. Янко Сакъзов) има връзки списания "Авто-мото" и вестник "Патриот" от онези години, научно-популярни списания за разни видове техника. Как е замислена от БКП Доброволната организация за съдействие на отбраната (ДОСО) е едно, а как за хора като баща ми е била отдушник и стимул за родолюбие, за спорт и техника – е друга работа. Префасониране на фактите за политическа манипулация, и защо?

   Ако споменатият Доков, попречил за кариерата на Янков като доносник, е Тодор Доков, този Тодор Доков ми е състудент. Последното, което съм чул за него, е, че работи нещо си в Националното Радио София. Че мои състуденти в онези години сформирали по онова време (1967-68) кръжец "Почитатели на поезията на Жоро Б." го знам от същия Доков.

   След като ме уговаряше лично**** въпросният Янко в мензата на СУ-то да си напиша автобиографията и да приложа три снимки към заявление, за да стана срещу 80 лева месечно (по онова време заплатата на баща ми – мебелист VІІ разряд в пловдивския ДИП "Напредък") информатор на ДС, предупреждавал съм приятелите си провинциалисти от курса да се пазят от него. От компанията около Янко Дунев (с което фамилно име днешният Янков бе известен тогава) трима от колегите в курса, випуск 1967-1971 г. по специалността Българска филология, които е вероятно да са приели предложението му, без да споменавам фамилните им имена, се издигнаха в живота, както се казва. Единият от тях – Филип Г., впоследствие беше секретар на отдел "Пропаганда и агитация" в ГК на БКП – Пазарджик, вторият – Вачо Р. – беше главен редактор на вътрешноведомствения им вестник на служителите на Държавна сигурност, третият – Димитър Ш. – главен редактор първо на вестник "Факс" и автор на книги, днес много тачен сред софийските сноби.

    Тъй че обикновен, тъй да се каже, редови доносник ли е въпросният Янко може и да се поспори с автора на статията някой си Антон Тодоров.

1970 г. Георги К. Бояджиев, студент ІІІ курс

Plovdiv, 4 apr. 2016 – edited 5 apr. 2018

____

* Вж. http://frognews.bg/news_69142/Politicheski-zatvornik--1-e-bil-obiknoven-donosnik/

** Вж.  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD) & http://iankov.blogspot.bg/2007/07/blog-post_3709.html

***  Вж.  http://vbox7.com/play:9f734bf0&p=playlist&id=708949&order=&sfx=7 

Филмът беше многократно излъчван по БНТ. Разкрива част от уродливата същност на комунистическия режим през очите на храбрия Янко Янков. Ще чуете ужасни неща за терор, насилие, убийства! Моля, кажете няколко думи, споделете своите впечатления!Препоръка към въпросния филм.
**** По онова време (пролетта на 1970 г.) бях третокурсник, и като изпълняващ длъжността "Коректор и стилов редактор" в студентския вестник "Софийски университет", ако не бях в някоя от трите университетски читални, бях може би най-често пред пишещата машинка в редакционното стайче на първия етаж на университета, дето се навъртаха мнозина млади и вече известни автори, като белетриста-драматург Георги Богданов, поетите Кирил Кадийски и Воймир Асенов, автора на епиграми и вицове Тодор Климентов, Стефан Бесарбовски, философът Кирил Кертиков и др. Бе към края на времето за обяд, в мензата посетителите бяха оредели, седях сам на маса, когато насреща ми се настани Янко Дунев (в І курс Янко бе от нашия курс по Българска филология, но на следната година, говореха колегите, бил се прехвърлил в Юридическия факултет) и захванахме следния мухабет...

   - Кирилов (в редакционното каре се подписвах с бащиното си име), подай заявление за сътрудник, добави си автобиографията и три снимки като за паспорт.
   - Сътрудник? - питам, надвесен над чинията.
   - Условията са изгодни, получаваш 80 лева, нещо като стипендия.
   - И какво трябва да правя срещу тия пари?
   - По празници връзваме червена лента на ръкава и дежурим нощем около университета, ще следиш кои от нашите студенти и преподаватели разпространяват политически вицове, а по Великден, Коледа и други разни религиозни поводи, ще следиш кой влиза - кой излиза от "Александър Невски" и ще ни информираш, да кажем, по една страничка текст на седмица.
   - Съжалявам - казвам, - не ставам за тази работа, ами че аз, Янко, не мога да пазя тайна и ще ви скапя организацията.
   - Не се безпокой, ние внимателно сме те огледали и сме те преценили. Чакам да донесеш трите неща, за които ти казах. 

   Бел.м., tisss.