неделя, 8 април 2018 г.

Публицистика – ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

      ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК
     
   В квартала ни доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Пред очи ми е гърдеста, весела, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлоги на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня? И никой не знае. А бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и вестници на кварталното пазарче продава:

    – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.
    – Що бе, Тошка, защо се крие?
    – Станала е кожа и кости. Ти виждал ли си китаец без зъби, с окапали коси и меса виснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!

    Месец подир това видях некролога й разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, света огласят клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби, мълчаливо под сайванта се бесят, при овцете или козичките в обора*. Срам ги е да се оплачат, че какво ще рекат хората!
   Тъй срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от живота и баща ми. Единият от тримата манговци гробари в централното общинско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат долу ковчега, отметна бялото платно, с което до онзи момент лежеше покрит мъртвият, и зърнал обгорялото катранено лице на татко, извърна се и погнусен се изплю.
   Пътуваме с яко раздрънкан стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Татко е още жив, лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми си бъбрят тихичко. Отпред в кабинката до шофьора е веселякът доктор Бошев, четирийсет и шести набор, почти мой връстник. Седя до задните две врати на зеления жук. От време на време Иван Бошев отваря плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабинка, хвърля по едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към кибиците комбайнери и те, от своя страна, шегувайки се, бодро му отвърнали:
    Е, как е, как е, питам шегувайки се бай Кириле! Как е?

      Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с това шибано "бай Кириле", че той беше хем младолик, хем и мълчаливец с излъчване: жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв беше моят баща. Та Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е то, а че татко му отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва-едва със задебелял език отронва думите, опитва да се усмихне:
    Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма проблем!
   Гледам, лицето му в капчици пот, ручейчета пот по обгорялата кожа. Извръща от болки лице към тенекиената стена на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях, смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш бе, мамицата ти!" и с устни, само устни мърда: да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан, който се притеснява да не го видят слаб:
     Олеле, майко! шепне. Олеле, майчице!
   И никой ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз съм свидетел; ето, документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че го убиха заради моите истории в младежкия местен вестник "Комсомолска искра"; някой като да предизвика газовата инсталация на жигулата да избухне в пламъци точно на паркинга към милиционерския блок 51 срещу Пощата в пловдивския жилищен район Тракия, дето някои го поканили да им напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика". И там в най-жежкия следобед на август баща ми гори като факла в купето на новата жигула, вързан за предпазния колан.
   Като негов син писах до Прокуратурата подир смъртта му. И никакъв отговор. Ама сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, където живея, ги изминавах на тръни, че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:
Сам вървя 
по улицата  
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.
   Ай, колко неуредени сметки имам с влиятелни лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ, ала настоящи самозванци с борческа, героическа биография, накъсо, с бивши мекеретата на Тодор-Живковата БеКаПе, които след "славния им" Десети ноември си пренаписаха романтичната измислена биография на страдалци! Колко неуредени сметки с пасмината лицемери, с която сме принудени да живеем от раждането си до смъртта си ние, обикновените българи на ограбена и унижена България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, не латиноамериканска драма или изсмукан из пръсти Хари Потър, а екшън in live, приятелчета. Оттам ми е и тази тиха отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвам за вас".
   Ай сиктир!
    Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петимата харманлийски братя на 31 август в четири подир обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно на мястото, дето е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (40 минути) три цигари и преживявам отново и отново случилото се. За да не забравя, за да не си въобразя, за да си избия от ума всичката дреб и униженията от самохвалци, за да си спомня, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, чак срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с безразличие, както вероятно ще погуби и мен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983  edited 8 apr. 2018
Илюстрацията горе: 
Май 1945 г.,бъдещият ми баща, тъкмо дошъл си в Пловдив от фронта.
___
* Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...