Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 5 април 2018 г.

Документи – МИШО И ЛЮБО

МИШО И ЛЮБО

Продължение към МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО, НЕСВЪРШЕНО

 

     Виктория:
    – Обичайната история от тъпия соц.

    tisss:
    – Ми като решето съм, много съжале, но не можах да се престраша. Инак от мен би станал идеалният доносник към Шесто управление на Държавна сигурност, нещо от типа Иво Инджев, Георги Коритаров, Ахмед Доган, Юнал Лютфи, Лютви Местан, че поне малко по-наясно съм с правописа на Българския книжовен език от последните неколцина днес ярки полуграмотни личности на България.
    Виктория:
    – За какво да съжаляваш? Естествено, че случаи като този не са изключения, масови са, та затова ме е яд сега, някои като се правят на света вода ненапита.

    tisss:
    – Този лаф "Ние много внимателно сме те огледали и сме преценили" съм го чувал същия и от фиркания Михаил Берберов (1934-1988), докато го придържах с една ръка към седалката да не се изтърколи върху мен в жигулата, пък с другата ръка въртях волана из пловдивските улици на път към дома на родителите му зад Дома на културата, след като щяхме да се бием с него в апартамента на сестра му.

    Виктория:
    – Имали били досие, ама не били доносничели... Айде не на нас тия простотии! Ха-ха-ха, жалко, че не си го набил!

    tisss:
    – Е, Мишо си го имах за по-голям брат, даже си го обичах като роден брат, за което Емил Калъчев (1932-2013), като чу лакърдията ми, рече: Ти просто не знаеш какви неприятности можеш да си имаш баш от родния брат.
    Виктория:
    – Това не значи, че не е бил за бой.
    tisss:
    – Мишо по онова време беше зам.партиен секретар на СБП, го-о-оляма работа. И си лафим в кухнето на първия етаж в пет-етажна панелка сред пловдивския квартал "Христо Смирненски", у сестра му на Мишо. Трима сме: аз – трийсетинагодишен вестникар, Мишо и мъжът на сестра му Петя – художникът от Смолян Любомир Самарджиев, който в онова прекрасно време беше партиен секретар на групата на Пловдивските художници. И 130-килограмовият шкембелия Любо се оплаква, че от местния ГК на БКП на художниците им прибирали целия членски внос. А Мишо, в качеството на извисен партиец, взе да поучава Любо колко страхливи сме били пловдивчани и как трябвало не да хленчат, ами да се борят местните художници. 

   И това го плещи пиян. Аз обаче не пиех, карах я на кафе; доядя ме и му казвам: "Какво знаеш ти за прованса, бе! Я, зарежи тези приказки!" И Мишо става от масата и ръмжи: "Ей такива не ги прощавам, сега ще се бием". Масивният като трикрилен гардероб Любо Самарджиев (1937-1999) се измуши през вратата на кухничката със задника напред. Показа си към нас лицето откъм вратата и рече: "Правете, каквото щете, ама не обичам кавгаджиите и побойниците, отивам в кафенето отсреща. Ако ви дотрябвам, там ще ме намерите". И ни заряза. 

   Кухнето беше станало лисичарник, адски задимено, та не можем и да се гледаме през тютюневата мъгла с Мишо. Любо, значи, се измете, появи се разтревожена от гюрултията ни жена му Петя и тя ни разтърва. Та ей така в онези години протичаше борбата за свобода, демокрация и световно щастие.
   Години по-късно, през лятото на 1990 г. виждам Любо кацнал в импровизирано кафененце току върху тротоара пред входа на някогашната Чифте-баня и рекох да седна при него, а той се муси, гледа ме накестерме (накриво): "Ти, виждам, Георги, преминал си към враговете на Партията". Що, бе! – чудя се. "Политически вестник правиш, гледам, опозиция на БКП/БСП си станал". Даде ми да разбера, че няма какво повече да говорим. Предал съм, демек, делото на Партията и съм се калесал да служа на врага.
   Независимо от това, Любомир Самарджиев, за разлика от Мишо, не се правеше на велик, а и доколкото ми се струва, честно и докрай вярваше на своята партия, може би беше един от малцината идеалисти в тази бъкана с мекерета и нагаждачи, проядена от самодоволство глутница отродници. 
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 apr. 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар