Като кандидат за президент от листата на БСП, си
беше гола вода: речовит, интелигент-чаровник, объл, търкаля се на всички
посоки с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като
учен-траколог обаче същият този "лимонаден Джо/Иван" е нещо коренно
различно. Политиката все пак е изкуство. За човек на изкуството са присъщи
динамика, интуиция, пластика, жонглиране с реалности, а господинът е типичен
учен. Един Вацлав Хавел, например, може да е успешен президент, макар
и за 6-7 години само, след което започна агонията му като политик; невежи
мошеници и канибали могат да бъдат... и се оказват впоследствие успешни
политически лидери. но един Айнщайн, Нютон или Питагор как
да си ги представя като лидери на крадлива политически пасмина!
Четвърти или пети ден боледувам. Какво беше? Май го изболедувах. Грип. Вече ми просветва. Интересно ми е с Иван-Маразовата* научна студия "Митология на траките". Уравновесен, това, мисля, му е главното достойнство. Знае докъде е етично да се предполага и оставя отворени територии за логически упражнения от страна на онзи, който пожелае.
Намирам у Маразов подкрепа на моя си стара
хипотеза – че отделил се от масата хора, за да управлява уж в нейна чест, най-нормалното е човек със слаба психика да се окаже чужденец спрямо собствения си род и
отечество. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни
аргументи да се явява, е вид душевно заболяване, маниакалност. Както лудия обграждат с възхитително пренебрежение и сакрална почит, тъй и властникът
разхожда сред народа претенциите си за величие; и народът го идентифицира
като чуждо тяло, обитаващо непонятните пространства на призрачен свят. Казано
рязко, нацията се чисти от своите идиоти, като ги възкачва с одически песни и
еуфорични шествия в сферите на властта.
На стр. 165 от въпросната книга Маразов пише: "А
многобройните царски имена на траките, производни от гръцката дума за
вълк lykos, само напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено
заема позиция на "чужд", т.е. на
"извънзаконник"... Защо "в архаичното"? Да
не би днес властници от всякакъв калибър по света и у нас да са се отказали от
пренебрежение си към закона? Този мил фалш, това пищно лицемерие самодоволни усмивчици, да речем на лъчезарния Иван Костов, когото почитател закачил към репликата
си от 14 август, това задебеляване на гласа, да речем – у Георги
Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев, подсказва
подчертано велико самоуважение към собствената персона, този нарастващ глад за
овации – не са ли именно това симптоми на лудостта? Ако не са душевноболни, тогава защо им е власт? Струва ми се властта е погубила
най-много даровити личности, когато ги е приела в ледените блестящи селения на грандоманията и самовлюбеността.
Та интересното ми е в случая какво изкарало от равновесие
приет с уважение по цивилизования свят траколог? Със зрение на сокол да
разкодираш знаци и жестове на древността, а да се моташ като пате в кълчища из
съвременността.
2.
Власт и властващи – ами да, разбира се! Но за да не си
въобразяват велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено
със закон време в управлението на държавата. Престоят в казармата е дълг към
отечеството за гражданина или поданика; престоят във властта защо да е
нещо различно? За каква каста на пожизнените политици говорим?
А монархът идиот ли е? Или не е задължително да е идиот? Понеже
неговата функция, както сочат успешните съвременни западноевропейски монархии
Великобритания, Испания, Швеция, Дания, Холандия, е не да управлява, а да
обединява. Бих се чувствал спокоен да се закълна пред символите на родината,
включващи инородна аристократична династия, именно понеже: първо – за да
обединява, не бива да произтича от моето племе; за да имам респект към статута му, трябва да е извън вроденото у мен
отвращение от стоящи над мен; и второ, четирима – с мен, поколения мъже от
началото на 1900 г. бихме били свързани с един царстващ, но не с
президент, който е временна фигура, колкото и скъп да ми е този образ на
уредил се в живота чиновник.
Така, говоря вече лично за себе си, симпатията ми към
Кобургите**, каквито и грехове да им откриват, иде не от тях, а от
независещия от мен факт, че прадядо ми Ненко Ангелов от Керемидовия род в Калугерово, Пазарджишко***, се записал доброволец заради честта, вдъхновен или
манипулиран от цар Фердинанд през 1912 г., да отмъщава за ислямските зверства над родителите му в Априлското
въстание 1876; дядо ми Борис Ненков Ангелов се е клел като българин пред символите на България и НВ цар Борис ІІІ; баща
ми Кирил заминава и се връща в Пловдив, като редник от унгарската Пуста, клел се като войник в Царство България, а аз, като вероотстъпник, съм се клел фактически не в моята България, а сред подгизналия в хладния ноемврийски дъжд хасковски площад, съзерцаван
от политкомисарите на световната комунистическа революция. Гади ми се,
като помисля как фино рязаха корените на моето поколение българи!
Знаел ли съм нещо за масовите екзекуции на "вражески елементи
и предатели", за геноцида спрямо българската интелигенция след
Девети септември 1944 г.? Къде е Вардарска Македония днес? Къде са българите от
Одринска и Егейска Тракия? Кой внимателно планира разграбването на Българските земи и
имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа (делтата на Дунав) до Мраморно
море? На сърби, гърци, турци, румънци ли да се сърдя, че отстоявали националния си интерес? Или да благодаря на коминтерновските
функционери, че ме отървали от "империализма" и ни превърнаха от стопани в народ-ратай на мракобесническа империя?
Народ, който не разбира разликата между Русия на Чехов и
Толстой и Русия на руския имперски чиновник, разликата между разкошните руски
мечтатели и творци и чиновническа, безмилостна Русия на осетинеца
Джугашвили, такъв народ си заслужава участта.
В България лежат костите на хиляди руси. Объркана славянска
орис! Едно знам със сигурност – човек трябва да бъде стопанин на имота си. Нали
е ясно – на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова и не
ме плаши идеята за монархия. Монархът в днешния свят може да бъде очовечен
образ на цял народ, без да се въвира в мразовитите пещери на властта. Не е
ли очевидна разликата между самостоятелно водещата своя външна политика, отчитаща
всеки миг националните ни приоритети България до смъртта на Борис ІІІ, с
всичките й скудоумия и слабости, и България подир това – люшкаща се като кораб
без кормило по теченията, предана на всеки натрапник и тарикат, който я
пожелае!
3.
До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на улица Люлебургаз 17, току срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден. Имаше наоколо улици с ей такива чудни имена: Войнишка слава, Лагадина, Ангиста, Тулча, Завоя на Черна, Велбужд, Страцин, Вериговска клисура, Добрич, Ниш – сякаш откъснати от календара на Балканските войни. Тази част на Пловдив, от двете страни на шосето за Пещера, от склоновете на Бунарджика на запад до разклона край сегашния пловдивски квартал Прослав, бе населена от пришълци, бежанци от опустошена Македония, прогонени от Османска и Гръцка армия от дома, имота си, жестоко пострадали от войните; помаци от Родопските махали се бяха омешали с придошли от Средногорието и полските селца на Горнотракийската низина. И сред гмежа от несретници като зрънца див овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци, прислонили се тук от ислямските зверства през 1910-1915 г. Но не за тях ми е думата.
Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, от съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор сладостно мяука зад дувара с надвисналата с прашни вейки джанка. Звучи грамофон.
Пиша това, а утре е Ден на влюбените, католишкия или протестантски Свети Валентин, и този спомен ми се върти не случайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, около 70-годишни: той – кокаляв, жилест, стъпващ с опнат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани в кокче косици и румено лице на някогашна хубавица. За всички нас, махленските дечурлига от онези бедни години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото той беше жилав и кокаляв, толкова жена му бе пухкава, заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й под коленете, онази част, дето се вижда, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в онзи някогашен Пловдив. Бяха бездетни.
Пиша тези неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на дяволитата Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария, някакъв заможен дрогерист, почитател на хоровата музика, тайно от нея й направил. Цветната плака открива чаровното моме откъм нова за мен страна: унесено-отнесена. Та затова кръстих фотографията, лицето й в полуанфас: Моят минезингер****.
Двамата саможивци зад тухления високия тухлен зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в хармония. Със съседи не общуват, живеят си затворено, уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време галантни млади мъж и жена, вероятно техни близки, им води дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 годинки, което по за няколко седмици оглася летния зной отвъд зида с кикот или припряна руска реч. Говорят си само на руски.
В този мой спомен има провиснала като уморена змия лозница край кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина, застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред лют мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир Девети 1944 г., братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнат съседите, бил убит като кмет на Цалапица*****; живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследство на бивша годеница на някогашния цалапишки кмет – гърдестата Кица от Нова Загора, която се появи откъм Нова Загора с две-три години роденият преди мене син, 14-годишния Иван – Ванчо Музата, и баба му, надхвърлила 70-те лазарника гърбавата Зюмбюла. По онова време, ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да престане да притеснява сестричката ми Ели, че докато онези тримата се навират в едноетажна кирпичена къщурка, ние бедняците на дърводелеца, се ширим под наем в имота на дъщеря й, изиграх по вдъхновение отвътре сценката "Христос слиза от Небето за Второто си пришествие"; ала дъртата вещица и не мигна, прогони ме с налъм в ръка от циментовата пералня по двора навън; да беше ме уцелила, онзи ехидничещ лъже-Исус отдавна да гние в общинското гробище. Противни ми се виждаха в тогавашните бедняшки години новозагорци, но друг път може би ще отделя специално внимание и върху тази сладка тема.
И значи, край родните ни вакханалии от тихи мизерии плюс гласовити кавги между нагъчкани един в друг, мразещи се отчаяно бедняци, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде в руските дворянски имения с огромни пространства от некосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун коне, жерави, високо прелитащи под бухлати облачета над разцъфнала степ, и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Рус! Едва днес, когато са минали повече от 35-40 години, под пластове от провинциална дива простотия и непоносимост към чуждото, откривам как лекичко завиждам на онези двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу всякакви любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка на Любовта дори в изгнаничеството, щастливи и в нещастието, че са така далеч от родната си Русия.
4.
Как упорито още от детската градина ни втълпяваха респект към този велик народ! В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Иля Репин, морските пейзажи на Левитан. Какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие!
После се заровихме в необятната "Война и мир" с онзи там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и човеколюбивият печален Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота: ту драматично назидателни, като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес – дуел, приключил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой точно трябвало според нашите мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния му приятелски кръжец от пройдохи и гуляйджии пияници Лермонтов, или скучноватите, като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на заядливия, ненаситен за млада плът на момичетата слугини граф Лев Николаевич, който едва понасял жена си графиня София Толстая. Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя, руските думи за моето поколение хлапаци от следвоенните 1953-1960 г. звучаха красиво.
Но в тази дива настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се нов обществен ред там, във великата братска страна, нашите учители, без да са си давали сметка вероятно, инжектираха в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че нашата България е точно тук, на объркан, смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; ах, защо не бяхме поне два паралела от географския глобус по на север, та да се гушнем с необятната и трагична духом Руска участ? Колко жалко наистина!
Подреждам щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да де, "и ний сме дали нещо на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно смирено, но и бодро "Здравствуйте, братушки!" – запев на отродяване от страхотната с трагедиите си Родна история не от годините на Славния Октомври, а още от мита за Дядо Иван, който ще ни освободи.
Прав бил Стамболов, креснал в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, споменава я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си******. Уместно му рекъл един от генералите (случва се то в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за таквиз приказчици в Матушка Русь пътят директно води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал милият!
5.
Казано накъсо, в моите си лични размишления България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, барабар с Испанската Инквизиция, Римската империя, великолепната Византия, Древна Елада на патрициите и философите, с Александър Велики, египетските фараони, с китайските мъдреци и императори, с древните индийски Веди, Господ Бог и цялото звездно небе над мен, и с целия световен океан под петите ми с вулкани, и земетръсни зони, и всичко-всичко... е само нещо странично и нещо допълващо в онзи върховен миг, кога се усещам разтърсен като от светкавица, от внезапен гръм с прозрението, че българин съм се родил и тази България на хора несретни е, която ме приземява в хаоса от премеждия, войни, смърт.
А ако някой се опасява, че ще гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затуй че си обичам отечеството, глупави са такива опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, децата? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земица колкото мъжка носна кърпа, колкото "една човешка длан"******* – ей това е Пътеводната ми звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от горда Великобритания, не от трудолюбива Япония, не и от Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от Тракийската низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя и всички пътища за мен тръгват от тук.
И когато чувам днешни първи мъже и жени в държавата колко красиво обещават да ни отведат в Европа, иска ми се да попитам: Е, що! Тесничко ли е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по тази пуста опустяла чужбина? От озъртане и въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха, забравихме ли кои сме, що сме, та цели сме замязали вече на тенекиени петлета и ветропоказатели?
БЕЛЕЖКА:
От излизането ни Османското робство българите като сенна хрема от време на време ни завладява манията да пулим очи към някоя по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на кралицата или руския цар, по чужд тертип да пиеш и да се веселиш: по френски да си служиш с обноски, по английски да си сдържан в чувствата си, като немец дисциплиниран, като италианец влюбен и мързелив (dolce far niente), като янки да си следваш на всякаква цена изгодата. Подтекст на всичко изброено дотук: ах, колко неприятно е да си българин!
Този текст бе отпечатан в местното вестниче "Арт-клуб" през февруари 1999 г., и понеже се явява подир задевка на зъл опонент, мисля си: нищо случайно, няма случайни неща, нито случайни съвпадения! Захванах се с поредица текстове за историята на калугеровския и перущенския род на майка ми пак неслучайно. Изразените тук оценки не са само лично мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани в течение на поне половин хилядолетие от Българската ни история. Да се приобщим към Европа, към европейските духовни ценности... Прекрасно! Ала преди приобщаването защо да не си припомним кои сме, какво от поколенията преди нас сме съхранили в калпавия си български нрав!
Не мога да разсъждавам като мюсюлманин; не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще отида да се гръмна на някой многолюден площад само да докажа любов и преданост към своя бог. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света е както би реагирали предците ми, преселилите се двама братя от разграбеното и разрушено от ордите Велико Търново и основали наред с други три Български рода селище с показателното наименование Калугерово. Това Калугерово из дълбините на османизма у нас какво трябва да ми говори?! Инак защо да съм против поклонниците на Западната цивилизация и на т.нар. европейски духовни ценности, нали!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 11 fev. 1999 – edited 17 maj 2018
___
* Маразлия (тур.
"болест") Болен, болнав. Маразъм (гр. marasmos 1. Обща
отпадналост на организма и психиката поради старост или хроническа
болест. 2. Апатия, безразличие, морална отпадналост. 3. прен. Западане,
пропадане.
** Така съм мислил през 1999 г., дива утопия предвид Симеон Кобурготски. За да
си уважаван монарх, нали трябва да си личност?
*** Според някогашния
кмет на Калугерово, заел се с история на най-старите родове там, бащата на Ненко прапрадядо ми
Ангел Керемидов, чието име е върху паметна плоча насред селището, с по-големия
си брат Георги загинал с част от Хвърковатата чета в сражение.
**** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
***** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
****** "Стефан Стамболов и новейшата ни история", изд. 1992 г., стр. 43-44.
******* От стихотворението на Г. Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)