Story – ХУБАВО МОМИЧЕ

ХУБАВО МОМИЧЕ

На сестра ми

   През последните дни на юли тя много скучаеше. Приятелките й бяха заминали на море, а със съученичките нямаше желание да се среща. Бяха й омръзнали техните кандидатстудентски амбиции и тревоги. Бе решила да си почине един месец, преди да подаде документите си за работа където и да е. През деня едва изтрайваше сама вкъщи. Всички работеха, а тя готвеше и чистеше стаите. Надвечер, преди те да се завърнат от работа, не всеки път, но понякога – обличаше някоя по-прилична рокля и излизаше да се разходи, да погледа какво ново са пуснали по магазините и накрая да се отбие в неугледната сладкарничка близо до дома. 

   Веднъж, като излизаше от сладкарницата, някой я докосна по рамото. Обърна се и видя непознато момче, почти мъж. Попита я къде е улица "Жан Жорес" и тя взе да му обяснява. Накрая тръгнаха заедно, понеже улицата се беше в нейната посока. По пътя той научи името й, каза й, че я намира твърде хубава. Тя си замълча, изчерви се, защото й стана неудобно и даже малко се срамуваше.

   Преди да се разделят, той попита има ли нещо против след две вечери пак да се разходят. Тя нищо не каза, но той обяви, че ще я чака на мястото, което определи – на автобусната спирка, дето си казаха довиждане, срещу кварталното кино наблизо.

   Вечерта и през целия ден подир това се опитваше да си представи как изглежда, какъв израз има лицето му – умен или глуповат, мъжествен или момчешки. А когато уреченият час настъпи, дълго стоя пред огледалото, за да се увери, че наистина е хубава…

   Закъсня, разбира се. Толкова се колебаеше!

   В онази вечер обиколиха града надлъж и шир. Оказа се, че са почти връстници, тя бе завършила гимназия, той имаше да взема някакви изпити във вечерния курс на техникума. Мечтаел си да стане инженер. Тя пък в момента нямаше определени стремежи, беше оставила бъдещето да й подскаже каква точно да стане. Повечето време говореше той. Тя си мълчеше, наблюдаваше го скришом в отблясъците на осветените витрини.

   После много пъти се срещаха на уговореното място. Хванати за ръце, пресичаха притъмнелите улички, притихналите в мрака площади, като бъбреха за дреболии. Или седяха на усамотена пейка в кварталната градинка наблизо и се целуваха, а той я галеше по гърдите. Когато за първи пък й се случи да се целува, изпита известна неприязън от свободата, с която ръцете му шареха под блузката й, но мина време и това започна да й харесва.

   Родителите й бяха работници. Не искаха дъщеря им да работи като тях. Затова по тяхно настояване тя подаде документите си до института за детски учителки в съседния градец. В края на август се яви на изпитите, а в началото на септември разбра, че е сред изостаналите, че имаше много кандидати в онази година, които ползваха привилегии.

   Захвана да си търси работа. Три пъти седмично ходеше до бюро "Работна сила" и старателно преписваше подходящи, според нея, обяви от една стена, оплескана с лепило и плакатни бои. Накрая постъпи в най-големия обувен завод на България.

   Техните срещи ставаха все по-очаквани от нея. Застудя. Есенният вятър смешно рошеше неговите изрусели от слънчевия пек коси. През това лято той все работеше и работеше по разни строежи, носеше кофи с хоросан, бъркаше бетон за кофража. Приличаше й на Дон Кихот; с вятърни мелници му дай да се бори… Голям веселяк!

   Веднъж случайно го видя под ръка с луничаво момиче. Нещо се прекърши у нея. Не посмя да го пита. Затаи дълбоко у себе си болката. Пак се срещаха, но в течение на около месец тайно си поплакваше. Постепенно се отдалечаваше от него. Няколко пъти се опитваше да преустанови връзката, но той упорито отбиваше доводите й. Веднъж се появи с олющена китара, отведе я край реката и дълго и непохватно й свири и пя романтични песни. Половин месец след това го взеха войник. Но тя не отиде да го изпрати.

   Минаха още два безплодни месеца. На писмата му не отговаряше. На поканите за телефонен разговор, подадени от далечния гарнизон в граничното градче Н., не се отзовава. Валяха безспирни дъждове, които в началото на декември преминаха в сняг. Такъв сняг отдавна не беше натрупвал. Небето беше сиво и ветрове фучаха в комина, а във фугите на вратите у дома са носеше свистене.

   От известно време забеляза около трийсетинагодишен мъж да я наблюдава от кабинката на новичък москвич, докато тя крачеше към пренаселената спирка на градския тролейбус към нейния завод. Няколко пъти той й помахваше да се качи при него, но тя се правеше, че не го вижда. Все пак едно утро в края на декември, когато имаше поледица и тролеят й закъсняваше доста, високият едър мъж се измъкна от колата, и като балансираше смешно по хлъзгавия паваж, я пресрещна.

   – Отдавна те наблюдавам – рече ѝ. – Защо упорстваш!

   Десетина дни по-късно я запозна с родителите си, я два месеца по-късно, почти в преддверието на пролетта, се ожениха. В деня на сватбата, миг преди да потегли кортежът, той изтича при нея в стаята й, за да разбере защо тя се бави. Видя я да стои пред огледалото с лице, обляно в сълзи. Тя опря лице на гърдите му, захлипа като малко дете. Попита я какво се е случило.

   – Но аз не те оби-и-ича-ам – проплака тя.

   – Важното е, че аз те обичам. Ще ме заобичаш! – каза той.

   По същото време петдесетина километра на юг, в Н-ската гранична застава един от новобранците, докато беше подчаси в караулното направи опит да се самоубие. Но тя никога нямаше да научи нищичко за това.

   БЕЛЕЖКА от 14 ноември 2006 г.

   Докато преписвах на компютъра този текст, писан преди доста години, мина ми през ум, че комуникациите вече са на много по-високо ниво: няма да ти се наложи да се разправяш с телеграми или с покани за телефонен разговор, или с писане на писма, които се изсипват на купчина във войнишкото поделение и тръпнеш сетил ли се е някой да ти драсне поне два-три реда.

   Да, като че ли много неща се промениха! И все пак, мисля си, в основното – там, където по неведоми пътечки се промъква към нас или си отива от нас Любовта, всичко си е както от времето на Адам и Ева.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 14 noe. 2006 – edited 25 fev. 2018

Ars Poetica – ПИР НА ПЛЪТТА

ТРАКТАТ ЗА ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО

ПИР НА ПЛЪТТА

Бе нежна като момина сълза –
с високо дупе и гърди налети;
мъжкари трима мислеха се за
аристократи, даже за поети.

Търчаха й наоколо с език
провесен като три луксозни песа
и всеки виждаше се мъченик,
достоен паж на своята принцеса.

Лъстиви мадригали в нейна чест
нанизаха, и ето най-подире
успя момата да се увлече
по лирика в студентската квартира.

Разляха вино както му е ред,
бонбони шоколадови – в кутия,
и всеки в позата на горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник, дълъг бе денят,
залезе слънцето едва към седем;
момата тъй успяха да пленят,
че позволи им само да я гледат,

да й нашепват там един през друг
не стихове добри, благочестиви,
а гъвкави двусмислици на шут,
когото жежко виното опива...

Пропускам незначителното и
на всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай им позволи
да я изкъпят тримата под душа.

И мокра върху мекия диван
с целувки и милувки безразборно
те любиха я вкупом и без свян,
а сетне всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Където мине хубава жена,
след себе си оставя куп поети.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 noe. 2007 – edited 24 fev.2018

Ars Poetica – ПОЗИРАЩ ПОЕТ ОТ ПРОВАНСА

ПОЗИРАЩ ПОЕТ  

ОТ ПРОВАНСА 

Позьор до сетния си час остана –
икона в душната кръчмарска нощ,
в ръката – пура, уиски – най-отбрано,
ухажван от властта, циничен, лош.

За лафовете ловко съчинени –
добре приет от снобите поет,
ужасни са хвалбите му големи,
отиде ли си, всичко е наред.

На заем влачи си с мерак ярема
на проваления си скъп живот
посредствено, почти като на сцена
с едничката си роля – идиот.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 3 dec. 2007 – edited 24 fev. 2018

Ars Poetica – ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен ниско носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край бумтящата ни печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледните сибирски хали.

Днес май нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак, уви! – за мен остава,
а не смея да я питам – ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът й е уханен,
девет стъпала надолу – тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 noe. 2013 – edited 24 fev. 2018

Публицистика – МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ

   Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е през пролетта на 1876 г. от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания на мегдана в Калугерово Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, известен като Борис Дявола, го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за най-малкия от петима братя от Харманли – Кирил, година и нещо след като Кирил се връща от сражения на Българската армия с войски на Хитлеровия вермахт при река Драва в Унгарската Пуста. Върнал се жив без драскотина оттам, където днес има Българско военно гробище с над 30 хиляди български войници заровени.

   Четири поколения мъже преди мен са основа на личното ми отношение с моето отечество България. Името, ако следвам испанската традиция, ще трябва да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов Бояджиев. Ангел от Керемидовия род – един от четирите рода, основали Калугерово след бягство от тлеещото в пепел и разруха след зверствата на османлиите Велико Търново, убил един или двама чапкъни, че трима му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак и пред близките си се заклел да отмъсти за поругания си баща на турците, но на фронта нейде в земите на днешна Северна Гърция умира не от куршум, а от болест. Погнусил се да яде от мухлясалия хляб в окопите и заболява от холера. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с баба си Мария, по-малката си сестра Мария и майка си Елисавета.

   Пожелал я овдовялата Елисавета за съпруга заможен вдовец, някой си Тодор от село Мало Конаре между Пловдив и Пазарджик, и като харизва двете си рожби на свекървата, Елисавета се преселва в дома на заможния Тодор да се грижи за чуждите сираци.

   Ангел е клан на дръвник за назидание. Жена му Мария ще да е била доста млада, първескиня; и хубавица ще да е била, за да влезе в очите на чапкъните от околните турски махалици... Пък той кмет. Ще да е бил около 35-36-годишен, когато трима мераклии млади турци го посещават в дома му, и както гласял неписаният закон в империята, т.е. Законът на ятагана, разполагат се в дома му като господари – ядат, пият, плюскат. Посегнали да се гаврят с жена му, родилката с шестмесечно бебче. Събличат я гола да им прислугва, а мъжа й Ангел заставят насред одаята диван-чапраз да стои, да ги гледа какво вършат с жена му, че да им е по-голям кефът. Като се понапили и хапнали, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин Ангел да го съпроводи, че да не се спъне в разкаляния селски двор. И Ангел докопва там секирчето от плета, издебва и бастисва единия ли, двама ли, а третият успял да избяга. Връща се подир ден-два с глутница чапкъни от околните турски махали...

   На този дръвник са посечени стотици българи. Станало е малко преди или непосредствено след въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, местните плащат данък не на султана, а на християнския манастир "Свети Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия, важно ми е, че случаят се помни в пазарджишкото градче Калугерово и до ден днешен. Когато най-малката от дъщерите на Борис – леля ми Виолета (1932), сто години по-късно, около 1975 г., отива да си дири правото на земя за обработване, калугеровци прокарват ток и вода до имота й горе, на рида над Калугерово, нещо, което отказвали на закупилите калугеровска земя заможни софиянци.

   Екзекуцията на Ангел е показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Отива си от този свят 35-36-годишен, в разцвета на силите. Може и по-млад да бил, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и по къра наоколо за хубавата Мария. А тя през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хукнала с пеленаче шестмесечно, некръстено още. Разправяла на внуците си години по-сетне как треперела от страх под мостче някакво на реката Тополница, докато над главата й трополели копитата на башибозушката потеря.

   По онова време е не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане назад за нея нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост властта затрива съпруга й, ми е прапрабаба. Пеленачето, кръстено по-късно, е моят прадядо, кръстен Ненко, че върху ненките си го изнесла от чапкъните майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Отоманска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, не съм сигурен, но умира от болест нейде по бойните поля на Егейска Тракия, както се говори в рода.

   Тази негова невяста повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея в дома на родителите ми в Пловдив наследство ни бe крачна шевна машина "Сингер", made in USA от 1837 г., която баща ми измъкна изпод въглищата в старата дядова къща в Пазарджик на улица "Тунджа" № 18, почисти я от ръждата, направи й плот от махагон, ремонтира я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

   Две сирачета оставя Ненко – Борис и Мария. Щом е шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи, в трийсет и шестата си година е издъхнал. Жена му Елисавета – моята прабаба, по онова време била 24-25-годишна. Пожелал я за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от Мало Конаре, ала свидлив бил, не искал рожбите й. В знак на любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария път Пловдив-Пазарджик.

   Подир смъртта на баща си и забягването на майка си 14-годишният син на Ненко – Борис, издебва ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в заможния дом в Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите джерамета. Скоро да се прибираш у дома!" – били уж думите му. Тази дарена плодна земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест ще да е.

   Парчето от три и половина декара тракийска пръст край Марица ни е наследство, на мен и сестрицата ми Ели. И като си помисля колко тънка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми е на ум: момичетата в рода ми по майчина линия за първи път раждат, навършили 20-21 години. Така е с баба ми Невена от Перущица, така – с майка ми, така и със сестра ми, първата ми дъщеря Вера – и тя роди в двайсет и втората си година, моята внучка Невена, а пък внучката роди правнучката ми Виктория в двайсет и първата си година.

  Двайсетинагодишен, дядо ми Борис взема за жена пристанушата* от Перущица Невена, 21-годишна, втора от трите рожби на заможните по онова време Георги и Спаска х.Трендафилови, от стария перущенски, бастисан до крак род ХаджиТрендафилови. Двамата раждат пет деца: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1927), Василка (1928, родена навръх Василовден) и Виолета (1932). По съвета на брат си Гълъб Невена (баба ми) кръщава първите три рожби Вяра-Надежда-Любов; ни едно от децата си не кръщава на свекървата. Случайно ли е! Има работи, които не се прощават. А Борис (дядо ми) от малък бил буен и независим. 16-годишен се отделя от майка си и захваща пари за свой имот да събира като чукач на коноп за въжарската фабричка току отсреща – зад канала в Пазарджик. Другите чукачи норма, норма и нещо, той – по две норми и повече правил на ден. Според една от няколкото версии, оттам е и прякорът му, който му прикачили пазарджиклии – Борис Дявола. "Бъхти се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 uni 1996 – edited 23 fev. 2018 

Илюстрации:

горе – авторът на текста Георги през 1988 г. 

долу – майка ми Надежда през 1940 г. (момичето вляво)

___

* Мома, която е пристанала (разг.), т.е. сама отишла при онзи момък, на когото близките й не пожелали да я дадат за жена. Не я давала за невеста майка й, в случая прабаба ми Спаса от Перущица, затова че Борис по онова време, по думите й, бил фукара (беден), докато семейството от перущенския род било сред най-заможните, понеже рано споминалият се Гочо (Георги) х.Трендафилов се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, чак от Близкия Изток докарана в Перущица. Този Гочо, който знаел отлично турски, гръцки, арменски, местните заради благия му нрав ползвали за кадия, когато имали да решават спор помежду си. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЛИЧЕН АДРЕС

ЛИЧЕН АДРЕС

Да, всяко начало си има и край,
а краят нормално е ново начало;
щом с огън в Театъра си поиграл,
ще виеш накрая и ти на умряло.

Да, всичко е временно в нашия свят.
За малко дошли сме, трупа артисти –
отронени сенки от чужд Листопад,
които с див кикот Времето чисти.

Сезонът приключва, и хайде на път!
А всъщност никъде няма да ходя;
мен тук ми е сцената, тука домът:
България, Пловдив, един от народа.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 22-23 fev.2015 – edited 22 fev. 2018

На снимката долу: 

Майка ми, студентка в пловдивския учителски институт, випуск 1946 г.

Публицистика – МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 

И... ДРУГИТЕ

     

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато младичък поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък тъкмо бях долетял с жигулата си от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е не особено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

  2. Навръх Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа дори, че му е празник, и когато в следобеда се обадиха само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше из другите стаи и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след някакви си десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". 

  После се качихме с разкошната Юлия на по-горния етаж да варим ужким чай, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ниго чай, ни дявол, някъде към полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Слушай, решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, а там като прожектор, по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше почти театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори, разбирах, говори за мен, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там горе, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само сме обсъждали стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме демек за изкуство, приказвали сме си с дяволитата Юлия, едно от най-готините момичета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която чудна картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си – за толкова пари: триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърнеш, и на една страна да я туриш да полегне, и на друга страна, пак не стои зле на стената, и това, значи, може да я изпълва с гордост, че успяла да купи тази толкова ценна цапаница!

  А той, като ме изслуша най-внимателно, привел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в български език: ба си, що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не ми е възможно да съм трасцендентален?***

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите Мишо не криеше неприязненото си чувство. Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробно слово в чест на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там – в пловдивските централни гробища току покрай големия булевард, по който прелитаха в огромни мерцедеси с ханъмата си, бебетата и дечицата турските гастарбайтери, пренатоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им дежурни физиономии рекох няколко приказки: за следите в росата, по която току-що минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на слънчева Тракия както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... на това място замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което му предстои да изрече: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее.

  4. На маса сред кафенето на СБП (прословутия им Съюз на българските писатели),на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, а не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми и с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата я бях паркирал в улиците наблизичко, край Американското посолство на пъпа на София, че даже и имах наглостта да уговоря постовия – височък момък в новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула.): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Пък аз тоя го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в редакционното стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йовков (Пак някакво тяхно театро!), Мишо рече: "Остави го! Да върви. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, там – на третия етаж над софийското кино "Култура" в дъждовната есен на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от заможния Хаджи-Трендафилов род на разграбена, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна край селото били построили). Керемидови са от старите четири рода, избягали от ислямските кланета в някогашно Търново, за да вдигнат подир кирпичената си къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, в полите на Средна гора и над цъцрещата в ниското река Тополница, след като първом си устроили дом и после черква насред селище с многозначителното име... Калугерово.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1997 – edited by 29 dec. 2018

На снимката долу: 

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

____

* По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 

** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този велик художник на моя роден град Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

*** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.