Кой тичал в ръжената нива нощес под пълната луна? Кой при любимия отивал, привързал с панделка душа, ала косите си разпуснал, ветрецът с тях да поиграй и кой ли с начервени устни оттука минал? Кой да знай!
Докато сън дълбок сме спали в очакване на любовта, докато тъжно сме мечтали, край нас притичала е тя с коси златисти или черни, разпуснати или на кок, с очи учудено вечерни и дъх на сладък гроздов сок.
След нея като шлейф на рокля нощта отваряла се там със силует на ловка сова подир мишленцето от свян. Не знаем тя защо притичва дълбоко в нощния покой и всъщност, тя ли го обича, обича ли я всъщност той?
Дали не е красив измамник, обзет от мъжки бесове, съпруга той дали си няма, която нощем го зове и Боже мой, какво тогава очакваме да обясни... Не вярвате, ала такава е всъщност любовта, уви – неопитно моме, кокетка или жена с опасен чар, приятната на вид съседка, жената на приятел стар, коя от тях би устояла, когато в тъмен нощен час открие, че е пожелала плътта й някого от нас?
Да казвам може би не бива и се налага тук да спра – откривам в ръжената нива една-единствена следа, а стори ми се, че момиче е минало нощес оттук и някой вече го обича, и някой е по него луд...
Какво тук има да се случва, не ми е работа, уви, животът и така е скучен, животът просто си върви – парици, слава уж си имаш, дом, вещи и какво ли не, докато Ръжената нива случайно не те призове
и не откриеш най-случайно, че всъщност и не си живял, като самотник сам в полята живота тъжно си проспал. Къде е Ръжената нива? – остава да попитам аз. –
Когато всичко си отива, къде си ти, любовна страст?
Не
бях му виждал лицето иначе освен сгърчено в гримасата на уж притеснен човек, а с
упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се
съобразиш с мен. Три-четири пъти, може и повече, се случва да го виждам
ту като ударен от властта, минал през ада на Държавна сигурност, ту като
редактор на вестник, ту автор на стихосбирка, ту съгражданин в битов
разговор, и все с онова усещане у мен за тази негова сбръчкана душа.
По друг начин си обяснявах нещата, а ето, от книгата
му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете край
себе си. Гузната му съвест вероятно го принудила да хули довчерашните си
приятели, само да се види колко силно бил страдал. Фактът! Същият
"страдалец" преди доста години, привикан в Държавна сигурност заедно с още двама
храбреци-наивници, за да отърве кожа и поради малодушие топи пред следователя
най-близкия си приятел, не изпява, ами така яко топи, че приятеля му пловдивският журналист и автор на проза Николай
Казанджиев го осъждат на четири години затвор.
Подир тригодишно отлежаване Казанджиев излиза,
подписал се за информатор (доносник) на същите тайни служби с таквози ми ти едно именце Страхил. И какво се получава, питам! Получава се най-вонливата страница както от величието на паметния наш роден Девети, така и от величието
на паметния наш роден Десети*.
Поради что стремящите се да съобщават върховни истини
или откровения свише заемат сред множеството простосмъртни героична поза, както циганчето, дето рецитира "Тих бял Дунав се
вълнува": И значи вайводта Ботюф, кат я змъкна калъчката, заповяда му
на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту! Този романтически наглед образ
никак, ама никак не е романтически всъщност; той просто заповядва: длъжни сте да ме
слушате, истината говори с моята уста. Да го слушам? Затова че
размахва сатър над главата ми!
Трийсетгодишен, женен, с две малки деца, канех се да избягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък
взех да гледам като театър на абсурда. Колкото по-далеч – казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети овчедушието, ще разперя като албатрос крила, от висините ще говоря. Опитвах да си се представя нейде на Запад,
е-е, да речем, в Швейцария... Там крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците точни, не воюват, не им се налага тепърва да откриват топлата вода, да доказват
колко са храбри, умни, трудолюбиви, уредни. Понеже от феодализма още се знае:
най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. Нали папската гвардия затова се състои изключително от швейцарци! Пък максима на японските
самураи гласи: На добрия нинджа не му се налага да се бие. Което пак ще
рече: предизвикват те на бой само недоказалите се, тоест леваците.
Та размечтах се да се чупя, казано на жаргон, от нашенските представления на Посредствеността. Четях стиховете на американската
чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст, щата
Масачузетс, и ми просветваше пред очи. Ами че да! Да говори истината не е
привилегия за партаеца-чиновник, а право на всеки от нас сам да прецени кое е
Истина, кое поза на идиот грандоман. Впрочем, "мехури от
красноречие: това е всяка слава", споделя в писмо госпожица Дикинсън. Ала мен
повече ми харесва и смятам, подходящо за темата ми е четиристишието:
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден своето име –
пред възхитена локва...**
И си останах при
своите, без да се правя на велик.
27.12.1999.
Глупаци ли сме,
та все ни водят за носа с медени приказки за килим от рози в
неопределеното бъдеще? А животът се живее днес, разпилян на сюжети като
зърна от броеница; тази броеница има бели и черни, и всякакви зрънца, какъвто е
изобщо светът. Тогава защо чакаме да ни поучават какво следва! Защо сами да не
отберем от Миналото не тревите с миризма на барут и кръв, а поляни с дъхави
цветя, които подсказват как да се живее талантливо за род и отечество, без театрални напъни на честолюбието;
за подтекста говоря, не за самите фигури в българската ни История.
Да вдигнем у себе си Пантеон на героите, пък
да престанем да се равняваме по тях единствено – преклонението нали не бива да
е превръзка през очите: тук и сега няма по-съществено от
нас, живите, оредяващи в тесните граници на Републиката... едва ли имаме
и пет милиона с Българско самоъзнание и национално достойнство.
01.01.2000.
Ура! В третото
хилядолетие сме. Бая джепане се изпуца в Новогодишната нощ. То
не бяха бенгалски огньове, салюти, та и канонада като във фалшив американски екшън. Да му се не види макар! Да му се и
ненадаш на кроткия ни притеснен народ, че ще скъта толкова барут! Избиваме
комплекс, а! Правим се на герои, що
ли???? (Въпросителните – от тефтерчето на Васил Кунчев от Карлово.)
Седемте смъртни гряха: Възгордяване, Сребролюбие,
Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие, Блудство. И всичко това тук, в
България, е сбрано накуп. Нагло, зло, гласовито, хленчещо, безсрамно като въшка
на чело.
Темата за стопанина – антипода на живеещия ден за ден
аргатин, е основна не само в християнската философия; тази тема я разработват и
агитаторите от Маркс насам, наблягайки, че това не
е някаква теория, една от многото, а нещо завършено, съвършено като ключ за разкодиране на обществения космос. Оборудван с това учение, жителят на Голтупан ще може да се гордее пред заблудените "подлоги на
империализма". Подлога – уместна, красива дума, тъкмо за
случая. Чух я за първи път у приятел-демократ през август 1990 г., който
полифонично, с дълбок мажорен баритонов тембър ми каза, че съм комунистическа
подлога, докато с показалеца си пробваше да ми бръкне в окото. Става това в
градинката на циганките проститутки току срещу Централната пловдивска жп-гара и в присъствие на друг велик
човек, който после стана кмет на Пловдив, даже издаде много силна и много седесарска
стихосбирка, ако се не лъжа, с метафоричния надслов "Синята
метла". Там поетът призоваваше със синята метла да се помете Отечеството от... от Червения ахтапод. Да се смееш ли, да плачеш ли! Мотае се нейде у дома книжлето на поета-кмет, хем с много топло посвещение на демократ по рождение. Затварям скоба за тези двама.
Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен
живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира
моралните норми, че като краен стремеж надделява не човеколюбието, не любовта в широкия смисъл на думата, а враждата, антагонизмът, тоталното
противопоставяне, пердахът. Праведникът не търпи компромиси, той плътно следва своя
бог. Има го и в някои световни религии. От
епохата на комунизма до практиката на Иван-Костовото Де-Се-Бе покръстеният
в правата вяра йезуит се бори с демоничния лик на човека отсреща: с прословутия Образ на
врага. И за да е щастлив, комунистическата, в случая – Иванкостовистката идея му повелява да съсипе, да унижи опонента. Дано от болшевизма не заимстват
разграждането на врага във всякакъв смисъл: от личната му собственост до самата му личност, до смъртта на врага***. И така идваме до темата за гробокопачите.
Следва
Пловдив
– европейска културна столица 2019
Plovdiv,
edited 29 jan. 2018
___
* Т. Живков е свален от власт в края на пленум на БКП, 10.ХІ.1989 г. Двамата приятели, минали през следствените служби на ДС днес не са вече между живите; пловдивска улица е наречена с името на първия, за втория които го познаваха предпочитат да не говорят, все едно никога не е съществувал.
** Емили Дикинсън (1830-1886), сборникът "Крехки небеса", изд. 1988, с.
58.
*** Според Корана, правоверният изпитва най-върховно блаженство в Отвъдното, като съзерцава от удобствата на Рая как душата на съседа-неверник се пържи в
Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са
за Ада! Ще горят там в Съдния ден" и прочие... Бел.м.,tisss
За нищо минало не съжалявам;
напротив, виждам се щастлив:
обикновен, нехаен, непрославен –
писан на коляно стих.
Човека доверчив какво
го пази,
та колкото и да го мразите дори
и колкото и силно да ви дразни,
не струвате пред него пет пари?
Когато политическите клоуни и тарикати
купуват гласовете на братята ти по съдба,
кога нещастни други нещастници купуват
с екскурзия до Турция
или почивка на море...
Когато палячовците ти се появяват зад всеки ъгъл вече толкова години
с романтични имена и красива кауза
и уверяват денонощно по радиото,
телевизията и своите вестници
как денонощно мислят само за теб
как прилежно работят за България
и тежките си грехове срещу нацията
приписват на всички останали,
а т.нар. демократи са пак същите
като онези, срещу които говорят,
обаче заедно въртят далаверата,
и като не знаеш – защото
те лъжат,
и когато не можеш – защото нищо,
внушават ти – не зависи от теб,
и когато твоята България става
все по-печално място за
честния
и все по-весело място за крадци,
темерути, изнудвачи и паразити,
не ти остава може би нищо друго,
нищо друго може би не ти остава
освен истината да погледнеш в очите.
Всичко, мили, тук от теб и мен
зависи.
зависи от нас,
защото сме мнозинство
ние – лъганите,
ние – ограбваните,
ние – унижаваните и оскърбяваните,
ние – които сме голяма сила
и няма как да не знаем това.
Излез!
Излез от черупката си, приятелю,
виж колко сме с твоята участ наоколо,
каква сила сме, ако решим какво искаме.
Животът е дар, не хленч и
сълзи,
и никой не е по-голям от теб,
защото ти си Стопанинът, ти си Народът
и всичко тук
точно днес, точно тук и сега
Литературното творчество, както всяко изкуство,
е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът "играе" така, че
публиката – очарована – забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости,
жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв… и вижда божество, излъчващо потоци
енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, в
най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв начин
да пренебрегват канона, следвайки единствената цел: да омагьосат, да изкачат
съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи сфери на
битието. Тежко им, не успеят ли; тогава публиката вижда дебелите шевове,
грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците пух и перушина, стърчащи във всички
посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва
по гърба: Карай нататък; по-нататък може и да успееш. Останала ли е неочарована
обаче, веднъж прогледнала ли е трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на
нещастника, тя (публиката) страшно упорито му се съпротивява, не позволява да
бъде омагьосана, т.е. превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж
неслучилата любов, просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и
край: никога на това място щурци не ще пеят, цветя не ще цъфтят, няма да има
любов между точно тези две сърца.
Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там,
където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената фраза,
точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се
премята като смахнат по сцената… и – как става то, не знам – излезеш ли веднъж
с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш нещо като наркоман, който
непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо
еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически
хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била
логика?! Но това е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има
трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка
душа.
Как
упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи от старите схлупени соби,
наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османско време!
Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село
Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из
припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода в
Брацигово и мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица,
чаршията на Пазарджик и, пак там – катедралната черква "Света Богородица" до
реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тусун бей Баташка
черквица, шуртящата над позеленели улеи и калдъръми ледена планинска
вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури,
ароматът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана
от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични
помияри и съседски кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се
каменни или кирпични дувари… Мирисът на шаяк и гайтани, просмукани от прах,
тежкият лъх на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със
следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане,
цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката тъничка
миризма на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед…
Каква
палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата
на душата, Боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: Това ти е
мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия,
Мизия, Македония многострадална.
Смятали
Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде
около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето
току-що монтираха микрофоните за Втори юни… Ама че самолюбец бил този синковец!
Тщеславието му мерило ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със
самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина
си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз
в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак
в Одеса… да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с
бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, дето са общували
приживе с Христо Ботйов, друго четем у самия Ботев; да съпоставим, па да
решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, че описват различни
нива на битието у тази необикновена личност.
"Ботев
се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (…), весел, отворен
характер" (Ст. х.Гендов).
"Добър
другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той
правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (…), никога не
предизвикваше другарите си към препирня (…), и когато препирнята вземаше горещ
характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната
си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).
"В
интимна среда той беше много весел, шеговит (…), като се развеселеше,
декламираше самичък" (Д. Ночев).
"Отнасяше
се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на
всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).
А
сега да чуем и самия него.
"Аз
ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък
ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че
настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз
сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12.II.1876 г.).
Питам
се: ако я нямаше тази висша степен самовлюбеност – да даде началния тласък към
висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал
Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би
щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и
покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и
дамски кюлоти… Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен
животец в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.
"Каквото
и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в
думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари
Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският
овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за
публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникарин) и поезия вади от
дълбините на своето его, което не е някаква си амбиция за лично устройване, а
олицетворява самия епицентър на Българския генетичен код и жизненост.
Колцина
измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрана от огъня, който изгаря
рисуваните от таланта им герои: един Вазов, да речем, с всичкото уважение, което му дължим! Пък и колцина други. Чуйте как само говори
даскалският син – същински стопанин на България! Е? Къде е отишло
самолюбието, младежкото грандоманство?… Няма ги. Прелели се в нещо,
качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им
лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме сега от такъв тип
личности, а не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна
цивилизация!
