С бившата (трийсетинагодишен,
тя – около двайсет и петте) трябваше да се срещна по работа с университетски професор
в кафенето на някогашния СБП (Съюз на българските писатели) на улица "Ангел
Кънчев" № 5. Понеже човекът* служебно бил нещо зает, настани ни край маса с
покривка и ален карамфил в порцеланова вазичка при едно бабе: "Запознайте
се, това е Дора Габе. Ще има какво да си бъбрят с жена ти, нали Ася е родом от
Добруджа!"
Мисля си: Леле, какъв малшанс! Знам, насреща ни е една от най-значимите поетеси в
Българската литературна класика, знам, кажи-речи, и почти цялата й пищна биография,
според както са я описвали изследователите, литературни критици и прочие народ,
който преживява от клюки. Обаче какво общо имаме двамата ние с притеснителното
ми женче и тази древна дама от върховете на литературния Олимп?
След
като мило се осведоми откъде точно е родом жена ми, бабето грейна, лъчезарно
усмихнато: "Ей, ама да не излезе, че сме роднини!" – рече не към мен, а на
смутената Ася и моята смутена Ася се поизпъчи, направо живна.
Как продължи
мухабетът не помня, но от петата минута нататък, докато да слезе от горните
етажи с редакции на половин дузина литературни списания въпросният професор, в
течение на около час престанах да виждам насреща сбръчкана дребна женица, ами се
дивях на кокетка с дяволита усмивчица, че и сладкодумница при това.
Какво общо има това със стиховете и
чувствеността ли? Сега ми иде на ум онова, което изпитах тогава от досега си с тази истинска духовна аристократка в Българската ни поезия. Накратко, големият творец, дори
и на деветдесет и кусур лазарника, продължава да излъчва флуиди на жизнелюбие и любов. Дора
Габе се държеше на онази маса като кокетка на двайсет години – с чар и предвземки, присъщи за момиче, което си знае цената и реши да е харесвано от мъж**.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 19 dec. 2012 – edited 16
jan. 2018
___
* Иван Сарандев (1934)
** Вж. и http://inlife.bg/%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BC-%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B3).
%D0%B0%D0%B1%D0%B5-%D0%BA%D1%8A%D0%BC-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5
Не
е толкова важно
какво е казано; по-важно е как е било казано. В начина, не в думите, които
лесно мамят, е Истината. "Господине,
а пък
те казаха, че аз
лъжа!" –
рече ми дребничката Илияна от моя V-е клас и
ме гледа с широко открития си, все още детски поглед така, че буца ми заседна в гърлото,
доплака ми се.
30.05.2000.
Обаждат сепо домашния ми телефон вчера,
понеделник, около
11,30 часа, два
пъти звънят да ме поканят да съм отидел в училището; дошли били от Регионалния
инспекторат по образование да разследват СлучаяГлория по жалбата
на Емилия Бутова някоя си. Същата Бутова или Вутова пратила и копие от жалбата си до
г-н Министъра на Образованието. И разбира се, отидох. Де ще ходя, че няма да ида!
Заварвам в шефския кабинет
петима с делови физиономии: двама инспектори плюс трима от училищното ръководство.
Канят ме да прочета жалбата, в която Бутова-Вутова настоява училищната директорка Игнатова да бъде наказана за "бездушно отношение". Приложено ксерокопие от
две странички – "Книга
за добро поведение в обществото" с
нарисуваните фразички на Глория и посвещението "На Глория – с
обич от V-е клас". Жалбата подадена на 22 май
лично от Бутова-Вутова, която се срещнала с Илияна
Заркова – много уважавана служителка в Регионалния инспекторат на моя роден Пловдив, и представила нещата от своя
гледна точка.
Колко ли сърцераздирателно ще да са
представени "нещата"! Обръщам се
към инспекторите: И
сте
дошли специално за този
случай? (Никой
не си мръдна пръста преди три и половина години, когато моят ученик от VІІІ-б клас 14-годишният Цанко
Ечев издъхна, скачайки дрогиран от покрива на двайсететажния жилищен блок на улица "Преспа" 4, на метри зад училищната сграда, а децата ни се зарибяваха от наркопласьори – добре издокарани господа с ланци и християнския кръст на врата, в луксозни машини, които паркираха надвечер пред училището току преди да приключи занятия втората смяна ученици от горния курс... Писмото писах тогава до общинската
управа.)*"Да –
отговарят, – длъжни
сме да проучим как стоят работите по Случая Глория и да излезем със становище. Все пак
г-н Министърът, нали, е уведомен!"
Донесох от учителската стая непроверения още куп писмени
съчинения на моите петокласници по темата "Защо човек трябва да бъде вежлив". Четоха ги с внимание и в пълна тишина. Само Заркова от време на време се
възмущава: "Хм!
Виж ти! С какво ги била заплашвала майката на Глория!" В
последвалия разбор на писмените съчинения пак г-жа Заркова като рефрен дудне: "Аз да бях на
място на тази
майка, по същия начин бих реагирала".
След този разговор, през едно от
междучасията педагогическия ни съветник училищният психолог Йоана Георгиева в училищната библиотека ми подхвърля така, че да я чуят колегите: "Хайде да не
казвам кои изкарвали децата да вървят отпред! Позицията ти е недостойна". Психоложката ме сравни със СС-командите през Втората световна война, когато нацистките частиподкарвали под дулата на автоматите жени и деца, атакувайки иззад живия щит войските на противника.
Седнахме с младия поет и колега по английски Гален
Ганев да пием кафе в кафененцето срещу училище. Давам му да види записките си по Случая Глория, преписани
на пишещата ми
машинка.
Чете ги. Вдига очи: "С всичко съм
съгласен, Гьорги, само
не трябваше да записват гадостите на Глория. Тук си противоречиш: цитираш апостол Павел: на злото да отвърнем с
добро, да простим, а цитираните гадости не са знак за прошка. Щом ще правиш добро, прави го
докрай!"
Казвам: Може и да си прав. Очевидно не съм добрият самарянин.
Помисли обаче какъвще е иначе отговорът. Значи, ето
мама, натрихме им носовете на онези;
подаръци поднасят, мазнят се... Момиченцето Глория кога ще научи, че не е редно
двайсетина хлапета да изкарва лъжци само да
излезе, че е невинна! Ай че момиченце, видях гоотдалече два дена подир случая, на самия празник 24 май, стърчи цяла глава над
другите, едро, ячко,
добре гледано,
и доколкото разбирам от дечицата с вперени в Глория очета, със
самочувствие на лидер.
"Длъжни са, щом ще прощават твоите ученици,
прошката да
е докрай" – кротко се усмихва младият
поет. Май си прав, казвам, не забравяй: живеем на Балканите.
Канех се
да река,
но не мурекох: опрощаваш
ли нечие зло докрай, онзи тръгва със самочувствието на победител.Финаечовешката
душа. Ой, как липодскочила майката на Глория от
иронията в даровете! Да
се смирим пред
грандоманията, а! Как
би постъпил, апостоле Павле, строителю на Христовата
черква?Опитвам да си представя.
Спрямо другите– дръзки, напористи в
пренебрежението и наглостта, анадушатли укор,
тези добре гледани, възпитани, тънкообидни хора, новобогаташи и разпоредители на нещата тук,
се отличават с рефлекса на праведния фанатик**: за да угоди на тщеславието си, готов да попилеевсеки, който не е с
него.
Училището не е просто институция, училището е храм. Ако по
същия
начин постъпят иродителите
на моите ученици, какво би станало? – питам. Казах на двамата
инспектори, повторих, потретих: грижата ми е да защитя не само моите възпитаници, но и –
колкото и странно на пръв поглед
да им
се струва, правото
на Глория
да бъде възпитавана в уважение към света, което е основа на същинското себеуважение.
Че чуха – чуха, а дали разбраха?!
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 16 noe. 2007 – edited 15 jan. 2018
–––
* Писмото писах като председател на учителската синдикална секция към КТ "Подкрепа", подписаха се доста колеги и от другия синдикат - СБУ към КНСБ. Когато отидох при тогавашния училищен шеф Иван Панайотов да се подпише и той сред стадото, загледа ме с много дълбок влажен поглед: "Виж сега кво, гледам, писал си се най-отгоре, ама от мен подпис не чакай, че дето играят пари, човешкият живот нищо не значи; тук играят големи пари, тъй че не ме занимавай!" ** Оксиморон, стилистична словесна фигура: съчетание на взаимно изключващи се понятия. Не може хем праведен, хем фанатик; фанатизмът е злост срещу отсрещния, изключва праведността. Бел.м., tisss.
Моят личен празник. Станах, обръснах се в
банята; докато не са се размърдали съседите, провесих четириметровия трикольор от балкончето и си направих силно кафе, запалих първата за деня
цигара, па седнах да подредя ей тези записки… Чудо голямо, ще рече някой. Толкова
е свежо наоколо, че дори да не бе празнично утро, за мен пак е празник: то са
ми най-хубавите минути от денонощието. Малък дар ли е изгревът на един Божи
ден! Че то си е цяло чудо. Подир час някой веселяк ще издуе до дупка чалгаджийска
музика, ще заръмжат куп автомобилни двигатели, ще заехти просторът, ще забръмчи
от битовите познати звуци, от делнична свадлива реч... и цялата магия ще
се разлети на късове. Спра ли да се възхищавам и
любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, за мен животът ще свърши.
Празник е и за да си припомня баща
ми, дърводелеца-мебелист Кирил. По негов си мълчалив начин той ми внуши радостта да се трудиш пълноценно и в работата, в движението да си щастлив,
винаги открит за доброто и любовта в най-широкия им смисъл. Скромността е
знакът му. Той е всичко онова, което с кротката усмивка на доверчив наивник
отрича злото, грандоманията, издевателствата, грубиянщината. Свещица ще запаля и в твоя
чест, мили мой. Да се свети името ти, простосмъртни, ти, който си под
троскота в пловдивското общинско гробище!
Българите страдаме, защото май престанахме да ценим нравствеността. Ценим идиота шут, че се гаври
с всичко, освен с покровителите си. Чалгата, въртенето на задник, люшкането на
преливаща женска плът, мяукащите женствени вопли, сякаш призиви за любов.
Ценим т.нар. бизнес-дама някоя си затова че успяла да измами ен-брой
наивници мъже. Бесове са плъпнали по улиците и площадите. Алчността управлява държавата ни, а нравственото се усамотило на островче сред море от душевна помия. Реша ли да повярвам
някому, с всичката си строгост пред мен се изправя въпросът как да му имам
доверие на този "хубав човек", като се възкачил върху рамена на крадци, наглеци, лицемери, егоисти, мародери, предатели? Защо
ни един от големите престъпници ето, толкова години демокрация,
не е наказан, косъм не му е паднал от главата?
За хората на властта говоря. А силно желая да са това, за което се представят! Но защо ми напомнят фразичка на Петър
Кошутански, някогашен главен редактор в младежкия вестник "Комсомолска
искра": Началник ли е, правил е компромиси със съвестта?
"Нищо не напомня на милосърдието повече
от алчността, ала и нищо не е по-различно" – Блез Паскал*. Според Блез Паскал – когато тълкува Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран
върху тези две – милосърдие и алчност, и по този повод иде ми на ум случай
и от мои си наблюдения.
Една от даскалиците събрала пари от
учениците в класа и купила като дар за училището сандъчета, посяла
цветя. Добре, но някой изровил две от двайсетте й коренчета. И какво следва!
Дарителката обикаля и разказва надълго и нашироко с каква грижа събрала
парите, как избрала и купила саксиите, китките с колко любов сяла. Вопли,
вайкане на висок глас изпълват местенцата, където сядат учители на
кафе да отдъхнат за кратко от напрегнатата работа.
Естествено съчувстваме й. Но хленчовете продължават повече от седмица.
Историята се преразказва, допълнена със съмнения към този и онзи. Може от циганките-чистачки
някоя да ти е харесала цветята? "Не е от циганките”– гъгне дарителката.
Може да е дело на ощетен от оценките ти момък? "Не! И ученик не е; пръстта е заравнена, не личи къде било коренчето, дете това няма да го
направи!" Тогава – казват – колега ще да е злосторникът. И нашата многострадална Геновева артистично въздъхва: "И аз тъй мисля. Някой "мил приятел" от колегите. Снощи пак цяла нощ не съм мигнала".
Историйката – мижава като учителско
самочувствие, но внезапно ме жегва: "Защо било това
дарение?" Дали вайкането на висок глас не е Алчност по смисъла, както тълкува Блез Паскал, размишлявайки върху текст от Библията?
.jpg)
.jpg)
.jpg)