Оригиналният текст е на Алена Котович (1996)*, колумнист, блогър; авторизиран превод на български – tisss
Понятието "мамжелюкурица" (в руска версия "мажелюш" въведена в речта от спец по интимните мъжки радости) означава идеалното женско същество за мъжа, а именно: 1) грижовна, блага, всеопрощаваща Мама;
2) Жена – да му пере, чисти, готви, пали печката, опъва нервите, цепи дървата на
двора или върху кратуната му; 3) Любовница – за услада на душата, за показ сред приятелите му, и 4) улична Курва – за необуздан, сладък и без задръжки мръсен секс. Не
е казано със сарказъм, нито е преувеличено, в мечтите на повечето мъже по света
именно "мамжелюкурицата" е в състояние да ги направи щастливи.
Все пак последните два типа женски същества
са им интересни повече от всичко, разбира се – докато у мъжа все още има барут
в торбенцата.
Според споменатия спец, ни една жена, даже
най-умната и опитната, не би могла да разкаже по-добре от мъж за тези тънкости
в Неговата мъжка психика.
Кому ли па е притрябвало да се занимава с
темата за идеалната любовница?
Мислите, че то вълнува само господарки, воюващи
за самеца си и опитващи да си го задържат в леглото? И тях, разбира се, ги
вълнува, но повече трябва да се вълнуват щастливо омъжени дами, които се стремят да
избягнат конкуренцията.
Отличителното у добрата
любовница
Какво му трябва на един мъж – уют, ядене,
спане, нежност. Семейният живот почти всичко това му го осигурява, плюс едно кофти
обстоятелство "длъжен си" (длъжен на жена си, на роднините й, на децата ви и на децата им). А и жена му не го чака
както преди години; за нея в най-добрия случай той е "миличък-моичък", нещо като старите галоши зад вратата, удобни за кално време, па и решение на всичките
й проблеми, но съвсем не мъж самец, с когото да се поизфука.
При любовницата всичко е различно. Когато той
влезе при нея, тя се държи така, сякаш в дома й се е появила торба със
скъпоценности, и с целия си вид му показва, че го приема като господар, жрец,
спасител. Мъжът като от въздух се нуждае от илюзията, че е най-важният тук, както и че утвърждава успешното си завоевание.
А какво е жена му? Жена му си му е роднина, близък, човек от рода, съвсем не може да
я приема за завоювана територия, е… освен в припадъци на дивна (не дива, да се отбележи!) ревност, особено кога я хване в крачка.
Любовницата, независимо че може да бъде и много
дълго с нея, все пак си остава чужда. Територия, над която не е толкова просто
да заявяваш права и претенции (капризи, бих казал) и това обстоятелство не му позволява хептен да се отпусне като прасе в
кочина, ако не е типичният тъпанар простак, разбира се.
На мъжа му трябва някой да му се възхищава. Припомнете си колко пъти г-жа съпругата ви е приветствала, втурвайки се уморена и премръзнала от работа в стаята ви, дето кротичко сте се разположили пред телевизора: "Седиш! Седиш и мислиш, а! Детето не си нахранил. Боклука
поне да беше изхвърлил, Аристотел! Когато се пенсионираш, ще размишляваш на воля".
Сега представете си любовницата, която не
просто слуша неговите велики мъжки идеи, приятно шокирана, очарована, с широко разтворени очи и уста, а и допълва своя мил гений с нейни си познания от основното
училище или живота, открива препятствия и крещи: "Евала, Митко, знам, че при нас с теб ще се получи!" Вече усетихте ли как тя (не госпожа жена му) се радва на неговите велики идеи,
примира от вълнение. А! Разликата усетихте ли?
Що се отнася до секса – което с жена си не
ти позволяват да пробваш, може на воля да експериментираш с любовницата.
С госпожа съпругата ти е забранено да правиш "онези ужасно неприлични" пози,
движения, кълчотения и стойки от Кама Сутра в леглото, върху масата, под масата, на килима, в антрето, в банята, а в асансьора
пък – Боже, упази! – няма как да получиш разрешение от нея и от общността около нея. Тъй де, нали жена ти все пак ти е "родна", "любима", пък и майка на хлапенцето (децата) ти.
А любовницата дава възможности в пълна
мяра, обсипвана от партньора с вулгарности, грубост, вършене на болезнени неща,
накъсо – с всичко, което в този вид връзки пуританите наричат разврат. Това са
съвети към момичетата от мъж, обобщил различията между жена и любовница. Има доста
истина тук.
Едва ли е точно представеното, че и в
продължение на дълги години. Но е разбираемо защо в утвърдените семейни
отношения съпругът не е щастлив. Ами че навици, общ бит, желание за секс, влюбеност – то са ужасно фина материя и бързо се съсипват. У съпругата
е нужен много фин усет да удовлетвори всички без изключение потребности на
мъжа си. Сложно, но изпълнимо, ако наистина си обичаш мъжа. Почти като в
следния виц…
Вървели два(ма) мужика. Пред тях – две жени.
Един на друг ей тъй си говорят: "Виж, тази отляво е жена ми, отдясно – любовницата, и да
ти кажа, хич не ми е лоша любовницата". Другият: "О-о-о не, бъркаш, драги! Отдясно е жена ми, а отляво е моята любовница, и да ти кажа, не
е за изпускане". Вървят си известно време, попоглеждат се мрачно един друг, пък по някое си време в един глас въздъхнали: "А бе, харни са ни жените, ама само кога сами пожелаят".
Как ли да проумееш врабче,
което самичко си пее на клона,
предвид обстоятелството че
нарушило ви някак канона
на представата за поетическа реч,
за метафори дръзки, за епитети –
до колене да ти е човешкото море, човечност щом няма у тебе, поете?!
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 20 dec. 2014 – edited 20 dec. 2017
Илюстрацията горе:
Албена
Хинкова (1975), поетеса, над която група местни провинциалисти с претенция, че разбират от
поезия, сипеха унизителни и злостни подигравки в течение на месеци не само по медиите на Пловдив.
Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко възвишено. Помните ли случая с полковника, който късно нощем, кога приключваше първа програма на Българската национална телевизия, вдигал челядта мирно да стои, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай"?
Идиотът ей тъй ги тероризирал.
Понякога и тате го прихващат родолюбивите чувства. Навръх 2 юни, например, обядваме в кухничката, и щом сирените тревожно наддадоха вой, тате тъкмо бе си вдигнал задника да си сипе още манджа. Грохотът на голямата черковна камбана от черквата "Света Петка" обаче на пъпа на града го свари с черпак в ръка. Като гвардеец при Президентството, Тотю зае стойка "За почест": стиска черпака като автомат Калашников, с чупка в кръста, вдървен, издул гръд. Крив чадър сякаш бе глътнал.
Видя го сестра ми Юлка, изпусна си лъжицата и се разплака:
– Мамо-о, какво му стана на татенцето!
– Не чу ли кво съобщиха по радиото! – избръмча с мрачен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният Тотю и Юла още по-тревожно ревна, а пък мама грабна възглавницата и я зафучи по гвардееца с черпака.
– Акъл няма тоя чешит!
– Не чу ли? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Шшшт, не шавайте!
Юлка трие сълзички:
– А оня, дето клати камбаните, той не шава ли?
Намеси се леля:
– То е в чест на падналите за нашта отунзана* България, миличка.
Тотю се отгипсира и отиде да занича през прозореца.
– Я да видим кво мъртвило е навън. Я-я! Глей-глей, всичко замряло – чуди се. Но се успокои: – Хе, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е да крачи мангото!
Седнахме ние пак покрай масата и леля описа какво им разправила вчера колежка от детската им градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си мижав градец на Северозападна България.
Седял си насред площада еднокракият наперен Бенковски: без сабя, с наполовина отскубната от местни цигани скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак, та общинската управа на града, да замаже положението относно тихите си далавери, поканва чужда някаква си там делегация да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за нашите географски ширини салтанати, ще им спретнат банкет, ще ги разведат като маймунки насам-натам из Бългейрия, па като ги изпратят по живо-по здраво от замляната с венци и китки жп-гара, чрез туй гостуване ще оправдаят липсите в общинската каса.
Нашенска родна управа, ако се не облажи по време на царуването си, защо ще да се е трепала за предизборни агитации и харчове! Що ще се натиска да я избира народът, нали! Желязна логика има в това.
За целта натоварили двама все още с акъла си живи родни класици да съчинят ритуал с поднасяне на венци, благи речи, рецитал на местни поетессси, шлагери от белокосата пооплешивяла местна пенсионерска агитка "Свеж еделвайс планински мой", тъжни народни песни, изпети от хора към администрацията в отдел "Паркове, гробища, ред и чистота".
Общинарите настоявали Г. Бенковски да бъде засипан с гирлянди и борови клонки, да не личи как манговците-скрападжии са го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената към небето сабя,понеже била знак за мъжката потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките, при липса на музейно оружие, да му се монтира калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай със същия сребърен феролит, с който през година-две вапцат двата вехти реактивни орела на изтребителната ни бойна авиация.
– Ами че да – рече леля, – бронзът трябвало да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски не може без оружие.
Случило се, каквото се случило. Ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските седем мерцедеса из околността: посетили два-три манастира, три завода от още недотам окрадените. Целта била да изморят джигитайците, та онез много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще намери сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните пишман-фотографи на площада с паметника нащракали сто и двайсетина пози как кметът-комунист/социалист се ръкува с шефа на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, па да мелят брашно – отнюдь, дума да не става! И значи, онуй ми ти ръкостискане се явявало повече от историческо събитие за градеца В. Сетне се завтекли към паметника с маскирания Бенковски и онази негова сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък според класическия софийски сценарий.
– Обаче – лудо се изкиска Гица – човек предполага, планира, тънки сметки си прави, а съдбата, драги мои, с всички нас шеги си бие.
Подухнал тихо планинският ветрец. Струпали се дъждовни облаци над площада като биволи на водопой. Внезапно вихрушка се извила. И баш кога джигитайците, начело с кмета и неколцина държавници, сред които издувал бузи и сам г-н Евгений Бакърджиев – същият онзи, дето по-късно гръмна музея на Героя от Лайпциг. И в онзи, значи, сюблимен миг старопланинският зъл вятър тъй се развихрил и разфучал, тъй ги насмел всинца там онез горди и нафукани, че разпердушинил първом прическите на знатните госпожи и господа, второ, изскубнал из лапите им китките, венците и инвентара по посрещането, трето, дотъркалял бронзираното парче чамова летва съвсем пред калеврите на Негово Високо (метър и петдесет сантиметра) Превъзходителство Главния джигитаец и значи, положил той длан на сърцето си, привел се доземи, както е обичаят в Далечния Изток, поклонил се на чамовата калъчка.
– Културни хора, беей! – възхити се Тотю. – Туй ще да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото. А че за японеца саблята е велик свещен символ.
– Дали не чактисал, че е чам, а не стоманена сабя? – рекох.
– Как ще се усети, бей? Как ще стане таз, като бронзът ни качествен и бояджията съвестно си свършил работата? Дръжки ще усети! – рече леля.
Мама се обади откъм мивката:
– То ний нали сме Царе на фалшивите мурафети...! Вчера, като се връщах от Четвъртък-пазара, паметниците, край които мина автобусът, бяха заринати в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, та китките ни само кусур.
– А що аз сабахлен не видях таз празнична украса? – оживи се Тотю.
И се наложи Гица да му обяснява що се върши в града ни по случай 2 юни, Ден на героите и на онези, дето паднали за милото ни отечество.
– Значи – отметна коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и два тона борови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс домат енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернейшънъл". Фирмата свършва работа, доставя им китки и клонки, но не в насипно състояние, а във вид на гирлянди, венци, живописни букети със синя (за господата и госпожите от СДС) и червенка (за другарите и другарките от БСП) ажурна фльонга и съответния надпис от златен бронз. За целта наемат пищните дами от Аджисън маала, Арман маала, Шекер маала и Столипиново да придадат подходящ вид на празничната украса под надзора и командите на Колю Карамфилов, местен пишман-модернист, плакатист, хитряга и шурей на управителя на ритуалния дом "Вечен покой и погребения всякакви". На 1 срещу 2 юни вечерта украсата се надипля по паметниците; късните минувачи виждат тази мила украса и си казват: "Евалла на нашия кмет, Господ здраве да му дава на нашия кмет, на следващите избори пак ще гласувам за него!" В късна доба, когато по време на нощно дежурство и полицията спи, т.е. някъде към трети петли чаветата на трудолюбивите мангасарки прибират, де що докопат от паметната украса.
Леля вирна нос, изгледа ни един по един и заключи:
– Ей тъй сутринта на 2 юни няколко опоскани китки се мъдрят под героичните каменни истукани, а на крачка от тях мургави братчедки и братчеди предлагат за продан венчета и китки на прилична цена.
– Е, ами че тъй всеки лично може да поднесе свойто букетче – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли добре тъй! От една страна, бизнесът си е бизнес, от друга - има си я и почитта. Представяш ли си, мила Ленче – приведе се към мама, – ако само крадат китките и не ни ги продават? Нямаше да има с кво да почетем наште славни герои. Да-а, голям конфуз щеше да се получи. Примерно, реша да поднеса аз моето скромно буке-е-етченценце теменужки...
Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотювото букетче. Каза, че се наслушала на простотии, обаче се сетила за стария чугунен четириметров паметник на Христо Ботев във В., недотам запуснат все още български град. За случая й разправила съседката Бонка, онази Бонка-Бонбонка, дето е родом от В. и там се спасява от нашите местни августовски жеги.
– Та – подхвана мама, – като спечелили изборите през дивендисент и втора, местните сини демократи демонтирали Ботйов, понеже на пиедестала му бил изчукан кощунственият за тях надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". За тая му простъпка, значи, заврели чугунения Ботйов зад зарязаното старо автобусно депо, дето сега са ямите на градското сметище. Лашнали го с лице към земята "родната, майко, черната". Яд ги било да виждат в гранита онез кофти думи, с които се агитира населението за омразния враг на седесаря, несполучил по Татово време партиец да стане, а именно: надписът безбожно хвалел Комунизма.
Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града. И... вот тебя чай на Кавказе!** – бумти духовата музика на местния по чудо оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат четирите тъпана от блъскане. Армията (двайсетина шкембелии, остригани нула номер) – опната по конец. Гордо по централния булевард пърпори съветски камион "Краз", облицован с алени петолъчки и ален тензух, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето, талисман на любимия за всеки пребоядисан комунист вестник "Дума". През Червения площад (бивш, прекръстен в площад "Демокрация") прекарват обратно морно полегналия Ботйов. И всички другари и другарки – весели, щастливи, а в храстите зад площада седесарите гузни се гушат и газ пикаят.
Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Обаче там, вече не с кирка и лопата, ами с артилерийски взрив изровена, петметрова яма грозно зее. Хвърлят го, значи, горкичкия Ботйов в ямата като някой египетски фараон, курдисват отгоре му пет бетонни панела, бракувани в местния Домостроителен комбинат, а от Балкана фенове на СДС отгоре му три тона морена с много зор и кървава пот дотъркаляли.
Дотук – всичко по ноти, в стил a la Филип Димитров, обаче на по-следните избори, предсрочни заради неумелите далавери на сините, войводата изпъплал от сметището. Със същия автокран пак го вдигат, диктисват го насред площада, червените трижди по-гръмовен парад правят, тургат го Ботйов с ура, духова музика, илюминации, топовни салюти и прочие салтанати (цигански зурни и патардия, бира-скара, партизански песни и тържествено слово за Майка България).
Та тъй вече седем-осем години насам-натам Ботйов го разнасят из областния център В. Дойдат червените на власт, ей го Ботйов, цъфнал на пъпа на града; спечелят сините, "Хай, Ристьо, поемай към боклука!"
– То – въздъхна мама, докато бърше чиниите, – ако вземе да слезе от Околчица навръх Врачанския балкан, ще ги разкара двете кучешки глутници, с куршум ще ни отърве от тез помияри, дето само му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.
– Мамо, нали Ботйов написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, Ботйов хайдук ли бил?
– Не, миличък – рече леля, па вместо мама се зае да обясни. – Бил е войвода на триста души свестни хора. Да кажеш "хайдук", не бива. Едно време им викали хайдути, а сега онез 240, дето се мотат и ни се кемерят в лъскави мерцедеси, са наследници на нявгашните хайдуци. Хайдутин и хайдук си мязат, обаче са хептен противоположни. И двете означават луда глава. Първият обаче милее за Отечеството, а вторият, мили, все изчислява как да бастиса България, кръвчицата да ни изпие, всички ни да загроби, да ни продаде на чуждите Ян-Кеседжии.
Телевизионният екран свети. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на Шуменския конезавод, галопират кипро напред-назад по площада в Българска национална носия (потури, ален пояс, везан елек, чер овчи калпак), пък наметнали брезентово платнище, същински червеноармейци. Бенковски не мяза хич на българин, мяза на Будьони, изкуфелия най-любим маршал на Бащата на народите Сталин. Представяха Хвърковатата чета от Април 1876.
Докато им се налюбуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната литературна класика аверът, достът, вечният душеприказчик на управляващите в държавата ни (днес вече господин) Тутуруткин***, който с гробовен глас захвана да скандира римувани стихове от дебел бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешиво теме лява ръчица в юмруче, знака на Рот фронт в Испанската гражданска война през 1936 г., Тутуруткин очевидно представяше пред целокупния Български народ най-новата лирическа линия, понеже го вадят на екран само в съдбовни за нацията моменти: когато висш държавник ритне камбаната, когато се наложи да доказват колко сме до гроб верни на американците и прочие все таквиз красоти.
За народния трибун, оратора, любителя на тихата аванта, на запоя и на женските прелести каквото и да се рече, все не ще да е вярно. Сякаш за този неукротим дух на родната идилия, вечно изплъзващия се като влажен сапун от карък положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Ала пишещият тук ще рече: Непостоянство, твоето име е Тутуруткин.
Какви ги е натворил и какво представлява тази класика – еталон за слава и възход в държава с тихо замиращи функции, ще изясняваме в следващите няколко епизода от "Историйките", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.
КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ИСТОРИЙКИ
Паметта е калпаво, па и бая упорито нещо. В антракта на политическо събрание в есента на еуфоричната 1990 г. лидери на партия, известна с яростта си към Русия (особено - към руснаците), възкресяваха спомени от висшата партийна школа в Москва. Епизодите, които следват оттук-насетне, са щрих от траги-комедия под надслов "Крахът на комунизма". Комунистите си били отишли... Хайде, холан! Ама оставете тез паешки приказки. Че в почти всяка парламентарна сила у нас, в Бългейрийа кои са най-влиятелните фигури? Двигателите на прогреса, тъй да се рече, в наший Българский политически живот къде са расли, де са пасли, къде се учили на демагогия и лицемерие? Висшата съветска партийна школа нацвъка семенцата на Сърпа и Чука из нароилите се след Ноември 1989 година в България демократически уж партии, ала минира Републиката както усърдно снася яйчица молец в прогнил стар гардероб.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 3 mar. 1998 – edited 20 dec. 2017
_____ * Местен жаргон: ограбена. ** Тъй говорели защитаващите родината си войници на нацистката мечта немецът като господар на света да си пие чая нейде в Кавказките планини. "Вот тебя чай на Кавказе!" или както е пловдивският лаф: "Бой по каската с налъма!" *** Тутуруткин е събирателен персонаж. Прототип на Тутуруткин са креслива тълпа окичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж чиновници, т.нар. писатели, поети, футболист, личната счетоводителка на Муравей някой си, обявена тези дни за д-р хонорис кауза на... Музикалната академия в Пловдив. Бел.м., tisss.
