Някакъв неандерталец в шок от светофар
червен
рязко спрял на булеварда три коли току пред мен; движихме се в средна лента на зелена светлина
и не трябвало да спира, ала спрял и ето на!... Четири коли след него гуми суркаме... тряс-хряс, смачкани куп ламарини, идиотът с мръсна газ се изнизва и седим ний в хубавия слънчев ден Бай Михаля да пристигне с дяволите вътре в мен.
Идат полицаи двама както по закон е ред да опишат кой и как тъй блъснал се е в тоз отпред; правя се на мижитурка – стискам златните уста, че Законът ми не дава даже да се защитя.
Четирима... И съм трети, блъснат от жена отзад и отпратен в онзи клетник, дето е пред мене спрял. Пише полицаят акт, че носим всички ний вина, а виновникът го няма... Ей, че готин е денят! Скапах се от яд, мълча си, стискам златните уста, че Законът ми не дава даже да се защитя. Веселичко си живеем като пиленца в кафез, пърхаме с крилца, не смеем да се докачим на чест.
Ама що да се нервирам, като не от първи път знам, пешкира го опират тези, дето не мълчат. Пише полицаят акт, че носим всички тук вина, а виновникът го няма. Демокрация... Ура!
Както честичко се случва в нашия прекрасен свят, някой най-нехайно, скучно ще те хвърли в своя ад: с шут в лицето ти ще скочи, от живота ти ще лочи, но пък никой не прощава, че човек си в таз държава.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 3 jan. 2012 – edited 9 dec. 2017
На картинката долу:
Лит.критикът проф. Михаил Неделчев, известен с Онзи списък на заслужили дисиденти в днешна демократична България, пред подбрани интелектуалци представя поредния гений на родната книжовност и култура. Алилуя! Вж. https://bulgaria1989.wordpress.com/2009/12/04/%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8/
– Струва ми се, дразни те не романът, а отношението
на елитарните лит. кръгове към Умберто Еко и съответно – елитарният статус,
който книгата е придобила. И за мен то е дразнещо. Това, което ме смущава, е
категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава
страст.
Има различни очи, през които може да
се погледне към испанския галеон. През очите на адмирал Нелсън вероятно е кораб
с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, но бавно подвижен и съответно лесна
плячка за две маневрени английски фрегати. За добър мебелист-дърводелец без
интерес към корабоплаването галеонът би бил качествено свършена работа, тъй че
и дърворезбите, и позлатеният дървен Сан Себастиан, монтиран върху носа на
кораба, биха изпълнили душата му с радост, без изобщо да го интересува
жестоката колониална политика на някогашна Испания. За хлапе, което играе челик
(или испанския му еквивалент) на пристанището в Барселона преди 400 години,
галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, а за циничния еднокрак
просяк на ъгъла край кръчмата "Пияната русалка", галеонът би бил още
един скапан кораб и благородниците, които слизат на брега – поредните богати
скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента когато
романът "Името на Розата" е попаднал в ръцете ни, но не е ли едно от
качествата на писателя да умее да гледа през различни очи?
Колкото до книгата като
"интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, това не важи ли
за която и да е книга (художествена литература)?
– Карамба! Абсолютно прав сте. Накарахте ме
да се почувствам брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сухоежбина на
гръб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици
на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа,
рррешително избирам да съм едно от хлапетата, които си играят на челик, но не край пристанището на Барцелона, а да речем, по някоя от прашните
улички на Вашето Харманли. И Вие вече ми водите, значи, с цели петстотин бройки в
резултата...
Това е положението!
Всеки от нас ще
се запъне като магаре на лед върху личното си мнение. Обаче имам известно морално
предимство: защитавате позиция, която е всеобщо мнение на огромна група
почитатели на знатния професор Умберто Еко, пък съм комай сам в пристрастието си. Което
е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. Добре,
предавам се! Прав сте. Това слага ли край на спора! Викам, да минем към
по-весела тема, а! Що се отнася до испанските галеони, над множеството от
подходи към галеона като боен кораб, пропътувал съм океана с двайсетина подобни
галеона, които безумно храбър авантюрист бе купил някога от латиноамериканска компания на
безценица и пробваше през Атлантика на буксир да си ги довлече до Европейския
материк за разфасоване, в скрап да ги превърне. Циганска му работа! И от
далаверата нищо не излезе. Океанът му погълна почти цялата вехта армада от тежкоподвижни обречени
корита, прати ги на океанското дъно, а моя милост – като прилежен читател на драмата,
помилва, тъй да се каже, та така – с плуване брус, на собствен ход се добрах до пясъчния златист плаж
край Китен. Защо точно край Китен, ако питате, тук вече нямам смислен
отговор.
Бъдете здрав! Кеф ми е да спорим. Ако това може да се нарече спор.
Намесва се трети, вероятно херцогиня с латиноамериканско име.
– Не знам какво е морално предимство.
Горният цитат ме кара да мисля, че е нещо, което придобиваш, заемайки
позиция, различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е
добър пример) и се зачудих – заради моралното предимство ли името му е
достигнало до мен, или заради нещо друго. Кому е нужно моралното предимство?
– Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, скъпа. А дали
отговорът не е във въпроса? Истината не идва от едно място, а от много места, и по-често
сме свидетели да ни представят част от истина за нещо цялостно и завършено, като да речем, Цялата истина. Има
притча, ако се не лъжа, при дзен-будизма: как петима слепи спорили що е това слон*. Разпването на Иисус, предполагам, е отговор за т.нар. "морално
предимство". Ако Вселената е дело на свръх-разум (извънземни, Господ,
Йехова и пр.), основата на нашата вътрешна вселена пак ще да е духовна, а не материална, понеже материалното е подвластно на времето,
докато духовното (нравственото) не е подвластно на времето. Та така! Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 9 dec. 2017
–––
* Древна индийска Притча за петимата слепци и слона.
Петима слепи вървели бавно из пътя. Срещу тях се задал слон.
– Пазете се, иде слон! – извикали минувачи към слепите.
Любопитство обзело слепците.
– А какъв е слонът? – попитали. – Покажете ни го?
Тогава минувачите помолили ездача:
– Спри за малко слона! Тези слепи искат да узнаят какъв е той.
Ездачът спрял слона и петимата слепи започнали да го опипват. На единия от
тях под ръка попаднал хоботът, на втория – крак, на третия – коремът на слона, на
четвъртия – ухото, на петия – опашката. Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък.
Тогава минувачите запитали слепците:
– Е, узнахте ли какъв е слонът?
– Вече знаем! – отговорили петимата.
– А какъв е, според вас?
Слепият, който опипал хобота, рекъл:
– Прилича на дебела змия, свита на кълбо.
Слепецът, опипал крака на слона, възразил:
– Извинявай, грешиш! Слонът прилича на дънер.
Слепият, който опипал корема на слона, се изсмял:
– И ти не си прав! Слонът е като бъчва за вода.
Четвъртият, който се случил при ухото на слона, поклатил глава:
– Ама че заблудени! Слонът е като листо на филодендрон.
А онзи, който пипнешком изследвал опашката на слона, ядосан, се обърнал към останалите:
– Ай, че сте прости! Слонът съвсем не е, както го описвате, той е като корабно въже. Бел.м., tisss.
Мислим си, че Бог ни гледа отгоре, а Той ни гледа отвътре.*
ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)
14.02.2002., продължение Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки и Re. е в правото си да развали неизгоден от нейна гледна точка неписан договор. Постарах се да не й попреча, да не я товаря с несъгласията си по този повод, нещо повече, отстраних се от всички онези сфери, където новият й любим успя да си навре носа. Оставих да се настани в освободени от моето присъствие вътрешни пространства на живота й. Но отстъпленията ми са дотук. В материален план, т.е. физически, жената постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот; защо обаче тя продължава да ме търси за душеприказчик?! Ако онова там е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на остатъчна привързаност поради навик и заради неустановилия се все още в съзнанието й нов стереотип за мъж ли е, или е знак за нещо по-важно? Обичам, но не по онзи начин, както беше до 18 октомври 2001 г., това е ясно. И смятам, казал съм го и съм го изразил с поведението си. Тогава?! Иде ми на ум неособено приятната версия, че в последния месец човекът, когото поставях десет години (или поне последните седем от тези десет) на пиедестал, върши нежно издевателство над мен, нещо, присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни от смачканото самолюбие на мъже, които са ги пожелали и са си проектирали щастие именно с такава прелестна във физическия си облик принцеса. Да приема такава версия за истина, означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че избраникът й е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното ми момиче, с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, за да ти дам", нямам желание за такъв тип сделки. Всъщност, любопитно ми е, мога вече по-уравновесено, хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на онези двама, предоставят живописна гледка към свой обвит в полумрак интериор.
Слънчев ли е хоризонтът им? Дано е слънчев; мъжкото у мен, обаче, ми подшушва, че Re. няма друга възможност освен да приеме да е стока, аксесоар, собственост, придатък, украшение в нечий чужд живот, или да се освободи от химерата, че може да си щастлив, щом друг някой, пък бил и най-обаятелнатата личност на света, взема решения какъв да си, как да живееш, как да мислиш, как да чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любов като подчинение към когото и да било. Въобразявам ли си, че към мен я тегли именно усещането за свобода? Не, не я желая вече; не съм дотам глупак; но жал ще ми е да я видя окована духом, това е! * * * * След обяд, около пет без нещо, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!"– откъслечни фрази, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, че като да е демонстрация за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма; не ме интересуват техните неща, помислих си, приех за естествено, че след като тракна слушалката, бързичко отлетя и чувах как токчетата й тракат като картечница по мозайката в коридора. Записано в полето отстрани: Createur(фр.) творец, създател; сreation(фр.) сътворяване. Опитвам да си припомня дали някога с подобен, настръхнал от досада тон е разговаряла с мен. Не думите, тонът ми се видя унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен тип на мое място навярно би тържествувал, а мен защо ми е криво? Посегнеш ли да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй? Не съм я виждал досега в този образ. Познавам ли я, всъщност! Години наред я отвиквах да ми казва преливаща от зной по телефона "обичам те". И дяволицата замени онова "обичам те", казано сякаш по препоръка на американски психоаналитик: значи, колкото по-често, толкова по-добре, което ме дразнеше... Та замени пластмасовото стереотипно като американска дъвка "обичам те" с "Мразя те, о, да знаеш как те мразя!" – изречено с плътен, идещ сякаш от утробата й глас, излъчващ страст и ярост, както съм го и възприемал. Но това иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно. Не, не му завиждам на новичкия; някогашното мое момиче здраво му натри носа.
Трезво погледнато, онзи не ме интересува; инак бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец. 19.02.2002.
Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и най-естествено? – Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишната Мариета Н., колега, на която дадох да хвърли едно око на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена. Знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че това е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Тази част е за възрастния читател. Това са жестоки неща. Чудно ми е как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно в живота си мъжете пазите много по-жестоки спомени от детството, и то е, защото сте умозрителни, помните неща, които у една жена избледняват с годините. Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, т.е. мълча. И след обяда, отново в хранилището на училищната библиотека, застава пред мен, пронизва ме с очи:
– Какво става с теб?
– А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко си е наред.
Неколкократно повеждаме все един и същ безсмислен опит за разговор. В отношенията си помежду ни съм оставил нещата като на крехка машина, която на автопилот се движи сред плътни облаци. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи, дано се приземя с по-малко поражения, дано е в равнина, а не челен удар в планински хребет. "Не се научих на компромиси, коте; това май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, не знам! 23.02.2002.
Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, някъде от петгодишната ми възраст съм бил подсещан, озадачаван от чисто религиозния подход към природата, хората и големия непонятен свят – луна, слънце, звезди, планини, Тракийската равнина, река Марица, която величествено и тихо шумоли в тръстиките. В ушите ми с грохот звънтяха огромни камбани от катедралните храмове на християнството, но така и християнин в ритуалния смисъл не станах, понеже не успях да приема Някой невидим над себе си, а живея и досега със съзнанието, че – както вероятно и други биха потвърдили за себе си, съм само едно от милиардите лица на този бог. И тъй Бог за мен не значи вяра в свръхестественото и царство Му небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия разум и на човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството ни за Чистота, Подреденост и Добро, Красиво и Хармония – все образи на съвестта. В полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност.
Слаб, но и радостен. Убеден в своето, но не фанатик. Влюбен, но без сантименталничене. С въображение, но човек земен. Чист, но не стерилен. Бъркащ посоките, но не отчаян. С очи в смъртта, но жив. Нагарчащ и стипчив, но смирен. Защото азнезначи само аз, а всеки човек на тази планета.
Преди години на 26-годишна с придобита епилепсия, последица от травма – лелята изпуснала шестмесечното бебче върху плочника, лекарите от престижни няколко клиники предписваха фенобарбитал (забранен днес) и сацерно. Ефект – нула. Година и
половина период без лекарства, живот без стрес, с чести излети сред природата,
и о, чудо! – припадъците престанаха. Година и половина без припадъци.
Студент в първи курс, едва излязъл от
казармата, дето всичко ти е по устав и график, след началния стрес от живота ми на абсолютно
свободен в София през първите няколко месеца, лекарят д-р Хекимов от пловдивска клиника откри,
че съм развил... ишиас. Предписа ми пиринал и да му се явя отново на
преглед. Пих съвестно десет дни пиринал – промяна йок. И тогава просто взех нещата в свои
ръце: заебах пиринала, тръгнах да тичам всеки ден до Гребната база и
обратно. Ишиасът изчезна яко дим, а може и да не е бил ишиас.
Хирург с дългогодишна практика при запивка на бира и мухабет в приятелска компания каза нещо, което ми стана повече от обица на ухото: "Винаги
първата операция правим да разберем какъв е процесът вътре. А следващите
операции се налагат, за да оправим, доколкото можем, нанесени от скалпела
поражения. Операция – само в краен случай и след консултация поне с няколко медицински екипа, които нямат връзка помежду си".
Лекари ли! Петдесет дни майка ми лежа и
я изследваха в най-модерната, хем оборудвана само със западна медицинска техника
пловдивска клиника; и като нищо не откриха, в деня, когато екипът реши, че е здрава,
тя взе, че издъхна.
Да разправям ли още! Да ви убеждавам с крепката си вяра в съвременната родна медицина, в лекарската и аптекарската
гилдия? Знаете ли, че при всяка хирургическа операция грижа на една от
асистиращите мед. сестри е да брои инструментите след тропосването? И мен не ми
бе известно. Хлъцнах. Много близък човек ме светна, че подир операция понякога
чичко Рентген показва я ножица, я скалпел, я друга лъскава метална джаджа, зашита в пациента.
Бъдете здрави, много приятно е да си здрав.
Забелязал съм, че влюбен и непукист не боледуват. Мен па що ли ми пука, като знам, че всички ще умрем?
