Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. VI)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (8.)

    

    От форума:

    – Струва ми се, дразни те не романът, а отношението на елитарните лит. кръгове към Умберто Еко и съответно – елитарният статус, който книгата е придобила. И за мен то е дразнещо. Това, което ме смущава, е категоричната ти присъда над личността на автора, изречена с такава страст.

    Има различни очи, през които може да се погледне към испанския галеон. През очите на адмирал Нелсън вероятно е кораб с голяма водоизместимост, голяма огнева мощ, но бавно подвижен и съответно лесна плячка за две маневрени английски фрегати. За добър мебелист-дърводелец без интерес към корабоплаването галеонът би бил качествено свършена работа, тъй че и дърворезбите, и позлатеният дървен Сан Себастиан, монтиран върху носа на кораба, биха изпълнили душата му с радост, без изобщо да го интересува жестоката колониална политика на някогашна Испания. За хлапе, което играе челик (или испанския му еквивалент) на пристанището в Барселона преди 400 години, галеонът би бил нещо безкрайно интересно и красиво, а за циничния еднокрак просяк на ъгъла край кръчмата "Пияната русалка", галеонът би бил още един скапан кораб и благородниците, които слизат на брега – поредните богати скапаняци. Чиста случайност е кой от тях си ти и кой от тях съм аз в момента когато романът "Името на Розата" е попаднал в ръцете ни, но не е ли едно от качествата на писателя да умее да гледа през различни очи?

    Колкото до книгата като "интелектуална дъвка за печалните зимни периоди в живота”, това не важи ли за която и да е книга (художествена литература)?

    – Карамба! Абсолютно прав сте. Накарахте ме да се почувствам брадясал еднокрак тип с две патерици и чувал сухоежбина на гръб край пристанищната кръчма "Пияната русалка". Понеже имам изблици на романтизъм чат-пат, а и понеже все пак съм оптимист по природа, рррешително избирам да съм едно от хлапетата, които си играят на челик, но не край пристанището на Барцелона, а да речем, по някоя от прашните улички на Вашето Харманли. И Вие вече ми водите, значи, с цели петстотин бройки в резултата...

    Това е положението! 

    Всеки от нас ще се запъне като магаре на лед върху личното си мнение. Обаче имам известно морално предимство: защитавате позиция, която е всеобщо мнение на огромна група почитатели на знатния професор Умберто Еко, пък съм комай сам в пристрастието си. Което е обаятелно все пак, да речем, от позицията на един ъ-ъ-ъ... Чарлз Буковски. Добре, предавам се! Прав сте. Това слага ли край на спора! Викам, да минем към по-весела тема, а! Що се отнася до испанските галеони, над множеството от подходи към галеона като боен кораб, пропътувал съм океана с двайсетина подобни галеона, които безумно храбър авантюрист бе купил някога от латиноамериканска компания на безценица и пробваше през Атлантика на буксир да си ги довлече до Европейския материк за разфасоване, в скрап да ги превърне. Циганска му работа! И от далаверата нищо не излезе. Океанът му погълна почти цялата вехта армада от тежкоподвижни обречени корита, прати ги на океанското дъно, а моя милост – като прилежен читател на драмата, помилва, тъй да се каже, та така – с плуване брус, на собствен ход се добрах до пясъчния златист плаж край Китен. Защо точно край Китен, ако питате, тук вече нямам смислен отговор.

    Бъдете здрав! Кеф ми е да спорим. Ако това може да се нарече спор.

    Намесва се трети, вероятно херцогиня с латиноамериканско име.

    – Не знам какво е морално предимство. Горният цитат ме кара да мисля, че е нещо, което придобиваш, заемайки позиция, различна от общоприетата. Спомних си за Джордано Бруно (и Буковски е добър пример) и се зачудих – заради моралното предимство ли името му е достигнало до мен, или заради нещо друго. Кому е нужно моралното предимство?

   – Не ми е по-ясно, отколкото на Вас, скъпа. А дали отговорът не е във въпроса? Истината не идва от едно място, а от много места, и по-често сме свидетели да ни представят част от истина за нещо цялостно и завършено, като да речем, Цялата истина. Има притча, ако се не лъжа, при дзен-будизма: как петима слепи спорили що е това слон*. Разпването на Иисус, предполагам, е отговор за т.нар. "морално предимство". Ако Вселената е дело на свръх-разум (извънземни, Господ, Йехова и пр.), основата на нашата вътрешна вселена пак ще да е духовна, а не материална, понеже материалното е подвластно на времето, докато духовното (нравственото) не е подвластно на времето.

    Та така!

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 dec. 2017 

–––

* Древна индийска Притча за петимата слепци и слона.

    Петима слепи вървели бавно из пътя. Срещу тях се задал слон.

    – Пазете се, иде слон! – извикали минувачи към слепите.

    Любопитство обзело слепците.

    – А какъв е слонът? – попитали. – Покажете ни го? 

    Тогава минувачите помолили ездача: 

    – Спри за малко слона! Тези слепи искат да узнаят какъв е той.

    Ездачът спрял слона и петимата слепи започнали да го опипват. На единия от тях под ръка попаднал хоботът, на втория – крак, на третия – коремът на слона, на четвъртия – ухото, на петия – опашката. Опипали те слона и ездачът го подкарал нататък. Тогава минувачите запитали слепците:

    – Е, узнахте ли какъв е слонът? 

    – Вече знаем! – отговорили петимата. 

    – А какъв е, според вас?

    Слепият, който опипал хобота, рекъл: 

    – Прилича на дебела змия, свита на кълбо. 

    Слепецът, опипал крака на слона, възразил: 

    – Извинявай, грешиш! Слонът прилича на дънер. 

    Слепият, който опипал корема на слона, се изсмял: 

     – И ти не си прав! Слонът е като бъчва за вода.

    Четвъртият, който се случил при ухото на слона, поклатил глава:

    – Ама че заблудени! Слонът е като листо на филодендрон.

    А онзи, който пипнешком изследвал опашката на слона, ядосан, се обърнал към останалите: 

    – Ай, че сте прости! Слонът съвсем не е, както го описвате, той е като корабно въже. 
    Бел.м., tisss.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. V)

    Мислим си, че Бог ни гледа отгоре, а Той ни гледа отвътре.*

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (7.)

     14.02.2002., продължение

    Разрушаването на любовна връзка обикновено е едностранна инициатива. Никой не бяга от доброто. Приемам, че съм допускал поредица от непростими грешки и Re. е в правото си да развали неизгоден от нейна гледна точка неписан договор. Постарах се да не й попреча, да не я товаря с несъгласията си по този повод, нещо повече, отстраних се от всички онези сфери, където новият й любим успя да си навре носа. Оставих да се настани в освободени от моето присъствие вътрешни пространства на живота й. Но отстъпленията ми са дотук. В материален план, т.е. физически, жената постепенно престана да ми действа като изкушение и стимул за живот; защо обаче тя продължава да ме търси за душеприказчик?! Ако онова там е пълноценна връзка, тези нейни изпълнения проява на остатъчна привързаност поради навик и заради неустановилия се все още в съзнанието й нов стереотип за мъж ли е, или е знак за нещо по-важно?

    Обичам, но не по онзи начин, както беше до 18 октомври 2001 г., това е ясно. И смятам, казал съм го и съм го изразил с поведението си. Тогава?!

    Иде ми на ум неособено приятната версия, че в последния месец човекът, когото поставях десет години (или поне последните седем от тези десет) на пиедестал, върши нежно издевателство над мен, нещо, присъщо за част от привлекателни в сексуален смисъл жени, чието самолюбие се храни от смачканото самолюбие на мъже, които са ги пожелали и са си проектирали щастие именно с такава прелестна във физическия си облик принцеса.

    Да приема такава версия за истина, означава донякъде, че съм се предал. Когато й казах, че избраникът й е невъзпитан, имах предвид, че е изкушавал някогашното ми момиче, с материалното си благоденствие и перспективи. Такива неща не съм си позволявал, а и не бих могъл да предлагам, тъй като мисля, че жена не бива да се купува като стока. Ако за някого любовта е "дай ми, за да ти дам", нямам желание за такъв тип сделки. Всъщност, любопитно ми е, мога вече по-уравновесено, хладнокръвно да наблюдавам гърчовете на онези двама, предоставят живописна гледка към свой обвит в полумрак интериор.

    Слънчев ли е хоризонтът им? Дано е слънчев; мъжкото у мен, обаче, ми подшушва, че Re. няма друга възможност освен да приеме да е стока, аксесоар, собственост, придатък, украшение в нечий чужд живот, или да се освободи от химерата, че може да си щастлив, щом друг някой, пък бил и най-обаятелнатата личност на света, взема решения какъв да си, как да живееш, как да мислиш, как да чувстваш нещата от живота. Не мога да си представя любов като подчинение към когото и да било.

    Въобразявам ли си, че към мен я тегли именно усещането за свобода? Не, не я желая вече; не съм дотам глупак; но жал ще ми е да я видя окована духом, това е!

    * * * *
    След обяд, около пет без нещо, я чувам от отсрещния край на учителската стая, изправена до телефонния автомат да говори нервно: "Кажи, мили!... Но разбери, много съм заета, в момента имам ученици... После ще ходя... Можем да се чуем... Но защо трябва да ми звъниш!" – откъслечни фрази, които би могла и да не изговаря, след като ме видя, когато влезе. Чоглаво ми е, че като да е демонстрация за пред мен, но така и приключи важният разговор. Гледах някаква телевизионна програма; не ме интересуват техните неща, помислих си, приех за естествено, че след като тракна слушалката, бързичко отлетя и чувах как токчетата й тракат като картечница по мозайката в коридора.

    Записано в полето отстрани: Createur (фр.) творец, създател; сreation (фр.) сътворяване. Опитвам да си припомня дали някога с подобен, настръхнал от досада тон е разговаряла с мен. Не думите, тонът ми се видя унизителен за човека от другия край на жицата. Отмъстителен тип на мое място навярно би тържествувал, а мен защо ми е криво?

    Посегнеш ли да унижиш някого, унижаваш и себе си. Не е ли тъй? Не съм я виждал досега в този образ. Познавам ли я, всъщност! Години наред я отвиквах да ми казва преливаща от зной по телефона "обичам те". И дяволицата замени онова "обичам те", казано сякаш по препоръка на американски психоаналитик: значи, колкото по-често, толкова по-добре, което ме дразнеше... Та замени пластмасовото стереотипно като американска дъвка "обичам те" с "Мразя те, о, да знаеш как те мразя!" – изречено с плътен, идещ сякаш от утробата й глас, излъчващ страст и ярост, както съм го и възприемал. Но това иронично "Кажи, мили!" днес ми прозвуча обидно. Не, не му завиждам на новичкия; някогашното мое момиче здраво му натри носа. 

    Трезво погледнато, онзи не ме интересува; инак бих задълбал в драмата, която сам си подготвя и в която ще е вечно съмняващият се ревнивец.

    19.02.2002. 

    Животът, умението да се живее не е ли умение да вършиш компромиси, да приемаш поражения и удари като нещо закономерно и най-естествено?

    – Уплашена съм от книгата ти – каза ми 34-годишната Мариета Н., колега, на която дадох да хвърли едно око на ръкописа "Историйките на ученика Ламски". – Да-да, уплашена. Знаеш ли кое е най-точното определение за твоята позиция? Това е интелектуална надменност, да-да, интелектуална надменност. Не съм подозирала, че това е твоят характер. Децата няма да издържат да четат втората част. Тази част е за възрастния читател. Това са жестоки неща. Чудно ми е как успяваш да съчетаеш толкова нежност с такава безпощадност. Очевидно в живота си мъжете пазите много по-жестоки спомени от детството, и то е, защото сте умозрителни, помните неща, които у една жена избледняват с годините. 

    Re. ме наобикаля. Поглежда ме дяволито или подхвърля думички, за да й отвърна. Запазвам невъзмутимо изражение, т.е. мълча. И след обяда, отново в хранилището на училищната библиотека, застава пред мен, пронизва ме с очи: 

    – Какво става с теб? 

    – А, нищо! – казвам нехайно. – Всичко си е наред.

     Неколкократно повеждаме все един и същ безсмислен опит за разговор. В отношенията си помежду ни съм оставил нещата като на крехка машина, която на автопилот се движи сред плътни облаци. Не очаквам весели изненади, рано или късно полетът трябва да приключи, дано се приземя с по-малко поражения, дано е в равнина, а не челен удар в планински хребет. "Не се научих на компромиси, коте; това май ми е фабричен дефект. Бъди щастлива!" 

     Посланието пуснах току-що. А защо го пратих, не знам!

    23.02.2002. 

    Започвам да проумявам, че от самото си осъзнаване като хлапе, някъде от петгодишната ми възраст съм бил подсещан, озадачаван от чисто религиозния подход към природата, хората и големия непонятен свят – луна, слънце, звезди, планини, Тракийската равнина, река Марица, която величествено и тихо шумоли в тръстиките. В ушите ми с грохот звънтяха огромни камбани от катедралните храмове на християнството, но така и християнин в ритуалния смисъл не станах, понеже не успях да приема Някой невидим над себе си, а живея и досега със съзнанието, че – както вероятно и други биха потвърдили за себе си, съм само едно от милиардите лица на този бог.

    И тъй Бог за мен не значи вяра в свръхестественото и царство Му небесно, а означава доверие в необятните способности на човешкия разум и на човешката интуиция. Иначе какво е Бог, освен олицетворение на чувството ни за Чистота, Подреденост и Добро, Красиво и Хармония – все образи на съвестта.

    В полето отстрани: Еternuer (фр.) кихам; ether (фр.), ефир; еternel (фр.) вечен; eternite (фр.) вечност.

Слаб, но и радостен.
Убеден в своето, но не фанатик.
Влюбен, но без сантименталничене.
С въображение, но човек земен.
Чист, но не стерилен.
Бъркащ посоките, но не отчаян.
С очи в смъртта, но жив.
Нагарчащ и стипчив, но смирен.
Защото аз не значи само аз, а всеки човек на тази планета.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 8 dec. 2017 

–––

* Жилбер Сесброн (1913-1979), вж. https://www.crossroadbg.com/jilber-sesbron.html

Документи и факти – КРЕПКАТА МИ ВЯРА В ОФИЦИАЛНАТА МЕДИЦИНА

КРЕПКАТА МИ ВЯРА В ОФИЦИАЛНАТА МЕДИЦИНА

     Преди години на 26-годишна с придобита епилепсия, последица от травма – лелята изпуснала шестмесечното бебче върху плочника, лекарите от престижни няколко клиники предписваха фенобарбитал (забранен днес) и сацерно. Ефект – нула. Година и половина период без лекарства, живот без стрес, с чести излети сред природата, и о, чудо! – припадъците престанаха. Година и половина без припадъци.

    Студент в първи курс, едва излязъл от казармата, дето всичко ти е по устав и график, след началния стрес от живота ми на абсолютно свободен в София през първите няколко месеца, лекарят д-р Хекимов от пловдивска клиника откри, че съм развил... ишиас. Предписа ми пиринал и да му се явя отново на преглед. Пих съвестно десет дни пиринал – промяна йок. И тогава просто взех нещата в свои ръце: заебах пиринала, тръгнах да тичам всеки ден до Гребната база и обратно. Ишиасът изчезна яко дим, а може и да не е бил ишиас.

    Хирург с дългогодишна практика при запивка на бира и мухабет в приятелска компания каза нещо, което ми стана повече от обица на ухото: "Винаги първата операция правим да разберем какъв е процесът вътре. А следващите операции се налагат, за да оправим, доколкото можем, нанесени от скалпела поражения. Операция – само в краен случай и след консултация поне с няколко медицински екипа, които нямат връзка помежду си".

    Лекари ли! Петдесет дни майка ми лежа и я изследваха в най-модерната, хем оборудвана само със западна медицинска техника пловдивска клиника; и като нищо не откриха, в деня, когато екипът реши, че е здрава, тя взе, че издъхна.

    Да разправям ли още! Да ви убеждавам с крепката си вяра в съвременната родна медицина, в лекарската и аптекарската гилдия? Знаете ли, че при всяка хирургическа операция грижа на една от асистиращите мед. сестри е да брои инструментите след тропосването? И мен не ми бе известно. Хлъцнах. Много близък човек ме светна, че подир операция понякога чичко Рентген показва я ножица, я скалпел, я друга лъскава метална джаджа, зашита в пациента.

    Бъдете здрави, много приятно е да си здрав. Забелязал съм, че влюбен и непукист не боледуват. Мен па що ли ми пука, като знам, че всички ще умрем?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 dec. 2013 – edited 7 dec. 2017

Ars Poetica – ТРАКТАТ ЗА ЛЮБОВТА

ТРАКТАТ ЗА ЛЮБОВТА

– Защо, да питам, ме обичаш, като дори не ме докосваш?
...Страстта по-здраво ме оплита, когато в себе си я нося!

– Защо, по дяволите, даже не смееш и да ме погледнеш?
...Защото ми е триж по-важно да те усещам вътре в мене.

– А ти нима не се досещаш, че с друг мъж вече се целувам?
...Жена! Когото и да срещаш, чудесно е, че ме вълнуваш.

– И не ревнуваш?! И не страдаш, кога твърдиш, че ме обичаш?!
...Мен стига ми и таз награда, че лекичко по мен заничаш.

– Мераци бол, ръцете – празни, а хубостта е ден до пладне.
...Ний всичките сме хора разни и повечето ходим жадни.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 dec. 2013 – edited 6 dec. 2017

Ars Poetica – ЗАД ВИСОКИЯ ЗИД

ЗАД ВИСОКИЯ ЗИД

Една градина зад зида висок се крие
и кой живее там, и как, за мен е тайна –
желязната врата в ръжда отдавна гние,
звукът на дървояда пълни стаите.

Да кажем, стигна някога чертата,
отвъд премина, в други свят прескоча –
за миг ще се стопя в зеленината
и любопитството от яд ще се налочи.

Ще види всичко, скритото ще разузнае,
като слепец към ада смешно ще затропа –
пък аз и пред смъртта ще се ругая
защо съм влязъл толкоз надълбоко.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 dec. 1977 – edited 5 dec. 2017

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІV)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (6.)

    От форума:

   – Откъде знаеш, че Умберто Еко си е поставил за цел да ни отведе "във високите сфери на духа" и да ни покаже стойностното и фалшивото там, каквото и да значи това? Може би човекът се забавлява, пишейки по този начин, както аз, четейки го, се забавлявам?

    – Не съм бил випускник на Ленинградския висш идеологически институт, та ми липсва увереност да твърдя, че притежавам монопол върху истината. Мнението ми e пристрастно, ограничено от предразсъдъци и вероятно несправедливо. Не съм против любимият Ви роман да бъде възприеман като интелектуална дъвка за печални зимни периоди от живота, но как да се справя с неприятния си нрав, като схоластиката, и най-паче схоластичната ирония не ме радва? Чувам за съвършено нов тип двугърба камила, демек, за вид ирония над схоластичното средновековно мислене, предвид някогашните прогресивни процеси на Католическата инквизиция. Уважаемият проф. Умберто Еко пише именно за този период от вчерашния ден на Европейската цивилизация. Допада ми, например, ироничната пародия "Параграф 22" на Джоузеф Хелър (1923-1999) – кажи-речи, връстник на някакъв дърводелец от Харманли, неизвестния за света Кирил, баща ми. Допада ми и книгата на родения в Англия Дългас Ноел Адамс (1952-2001) "Пътеводител на галактическия стопаджия", почти мой връстник, особено първата третина на "Стопаджията", преди авторът да захване да се повтаря и да преиграва. Ще се радвам, ако посочите и други солидни основания да започна като Вас да се забавлявам с романа "Името на розата". 

    Радвам се, че се обадихте. Поздрав от Пловдив, крайния квартал зад гетото!

    07.02. 2002. (продължение)

    Авторът Умберто Еко окупирал всякакви възможни подходи, и пак е неясен, може би понеже му липсва смирение, а суетността му е в по-обилно количество. Не обичам, когато идеята измества преображенията на реалността. Също не обичам и тенденциозната, позната от реалния социализъм-комунизъм у нас назидателна, възпитаваща широките народни маси... хе-хе! – казионна партийна литература. Живият, пулсиращ, тръпнещ от страсти живот ми е по-мил.

    Добрият роман би трябвало да зарежда с жизненост, не със суховати красиви идеи. Оптимизмът в личен план не може да се логаритмува като стройна абстрактна материя. Ърнест Хемингуей (1899-1961) пише романа "Сбогом на оръжията", когато е 28-29-годишен; Умберто Еко публикува "Името на розата" в 48-та си година. Дали възрастта оказва влияние върху стила? Влияят ли преживяното, натрупаният опит, наслоилата се рутина? Иисус в плътското си превъплъщение на земен човек и в зенита на ходенето си сред човеци, според легендата, е 33-годишен. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, привикването с ритъма и изненадите на битието не влияе ли върху начина, по който говорим, обсъждаме, пишем текстовете си?

    Приятелят Емил*, имам това чувство понякога – на моменти, докато седим на маса и си пием кафето, го усещам поне с петнайсетина лазарника по-млад от мен, когато според фактите е обратното, по-млад съм от него с цели 15 години. Тъй че и възрастта като аргумент не звучи меродавно.

    - - - -

    Разправя ми днес колега... с жар, присъща на младите жени, как посрещнал изневярата на жена си неин познат, колко потресен, разколебан, съсипан бил; ненавиждал, от една страна, неверницата, от друга – страстно, чисто по плътски продължавал да я желае.

    – И аз какво да го посъветвам? – пита леко патетично; бъбрим на четири очи в учителската стая. – Какво да го посъветвам, когато е така отчаян горкият, а не знам как да му помогна?

    – Той трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, – не да я мрази. Понеже честно все пак го уведомила, че си тръгва, а не го заблуждава, отказала му да си играе повече с тялото й. При телесните двубои и страст във взаимоотношенията между мъж и жена нещата не са ли пределно ясни? Не го допуска до себе си, защото е престанала да го обича.

    – Какво говориш! – възкликна неприятно изненадана. – Като жена, не мога да я оправдая. Постъпила е жестоко с човека. Толкова е умен, ерудиран, интелигентен!

    – Подскажи му да пробва да си представи, че съпругата му се върнала. Знам такива случаи... И ще си възстанови ли доверието?! Тъй че нека си преболедува болката; налага се сам да извърви пътя през тресавището. И когато усети твърда земя под нозете, ще прогледне, че от живота му си е отишъл предател; и тогава би трябвало да се усети свободен, освободил се както афроамериканец в Тексас от своята Голяма фалшива представа за демокрация.

    – Невероятно! Това пък не ми е минавало през ум – възкликна симпатичната ми събеседница.

    – Най-добре ще направи да й благодари, като я заведе на ресторант – добавям  сериозен. – Да се постарае да не я мрази. А ако може... обаче не съм сигурен дали ще може... нека опита да погледне към нея с любов.

    – Що-о-о? От къв зор... с любов? – толкова се изненада чаровното момиче, че мина на жаргон.

    – Защото – отвръщам все така хладно – хубостницата му е решила може би най-съдбоносния за нормален мъж проблем: коя да чука (изречено и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези двама се изчерпала. Жената е права, а него му е нужно време да разбере и да престане да издава съдебни постановления сред общите им приятели и близки.

    Ако беше попитала как човекът да погледне с любов онази, която вече не обича (а плътски желаел, ръбчото му с ръбчо), щях да й река: когато спре плътта да жали по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг на света, "любов" вече ще значи: уважение, разбиране, опрощаващо внимание.

    – О, но той много страда! – рече тя и се зае да навива на показалеца си крайче от дългите си сламеноруси коси. – Никога не бих предположила. Те бяха толкова задружни, толкова здраво семейство бяха! Планираха да се преселят в Канада и там да се устроят, представяш ли си?

    – Представям си. А защо нещастният избрал да хленчи на твоето крехко рамо? – любопитствам нехайно. – Как мислиш, това хленчене пред теб случайно ли е?**

    14.02.2002. 

    Като казвам: липсва му възпитанието, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст... Та като казвам това по повод новия любим на Re., опитвам да заобиколя точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафенце в хола с Re.; тя грее пред мен. Качила нозе на табуретката, изтегнала ми се е върху червения ми плюшен диван отсреща. Като чу това, усетих – сви се изведнъж като пружина, стана и отиде в кухничката да мие кафената си чашка. 

    – Тръгвам! Не са ми приятни такива приказки. Сега вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм си цял живот за такъв мъж, който...

    – ...Който на всеки петнайсет-двайсет минути да те проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш – доколкото ми е възможно, с привидно равнодушие довършвам думите й, макар отчаян, че явно не съм мечтаният мъж.

    – Точно така! – долита гласът й вече от антрето.

    Скачам да я изпратя до асансьора. 

    – Ще ти се обадя някой друг път, като не си в злобно настроение – усмихва ми се като учтива медицинска сестра над леглото на умиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, Жоро!

     Та преди час, значи, чувам късо позвъняване, подраскване и почукване по вратата. Беше влязла, събула се беше като у дома си, окачи си кожухчето на закачалката, тръгна из стаите:

    – Я, да проверя променил ли си тук нещо. Ха, нищо не е променено! – И подир минутка-две: – Как си? Какво я караш без мен?

    –  Нали знаеш – казвам унило, – чета, ровя из бумащини, графоманствам, т.е. пописвам туй-онуй.

     Като предложих да направя кафе, отсече:

     – Остави! Кафето аз ще го направя. Ти не го правиш толкова хубаво като мен.

    И значи, седнали бяхме вече в хола и от приказка на приказка стигнахме до заядливата ми фразичка, че новият й приятел е невъзпитан, липсва му, казано с две думи, домашно възпитание, колкото и с добри обноски да бил, както ми го представя. Това бе вчера сутринта. Час по късно запътил се бях към училището. Купих по пътя цигари, купих и голям шоколад; помислих си: дали да не си го разделя с нея. Звъня й, вървешком от коридора; отговаря ми и тя по джиесема:

    – В детската градина съм, работя.

    – Добре – казвам, и приключваме.

    Половин час по-късно чета есемес: "Благодаря ти, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само дето не знам защо опитваш да ме засегнеш. Нищо..." Отвърнах след час колебания тип Страданията на младия Вертер: "Най-близкият човек си ми. Стипчива е любовта". В прав текст казано, изтрепахме се вчера следобед да демонстрираме обноски и домашно възпитание.

    Записвам тези неща, минало е едва денонощие. Денят весел, слънцето напича. Празник на влюбените е, Свети Валентин по католишкия календар. И ми се върти из ума: обичам ли я? Добре ли е да ме вълнува онази, която ме е зарязала? Не съм я канил да ми гостува. Дори не ме предупреди, че ще идва. Но ай, как й се зарадвах; приех я като най-близкия ми на света човек. Жена, Господи! И то каква жена! Иначе неприятните въпроси са си неприятни въпроси; мога да замълча, да не подхващам за нас и прочие, но когато ми навират в муцуната очевадна*** несправедливост, как да се съглася, как да съм кротък слушател на сантиментални глупости?

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 4 dec. 2017

___

* Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090
** Познал съм. Не мина и година след разговора ни в учителската стая, онзи хленчещ образ я поканил за съпруга и тя тутакси се съгласила.
*** Думата "очевадно-очевадна" била ярък знак за деформираното ни "комунистическо" съзнание, според лъже-философ-психолог и гений, обявяващ се под скромната табела, която актуализира крилата фраза на римлянина Марк Порций Катон Стари (234 пр.н.е.-149 пр.н.е.): Освен това аз, Еди кой си, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен… Бел.м., tisss.