Телевизията влезе в дома ми като чудесно
изобретение на технологията, и докато се усетя, в спалнята ми нахлу шумна
пъстра сган от палячовци, които бих държал на поне изстрел разстояние от живота
си – Лигльото, дебелакът-готвач, Проститутката с претенции на интелектуален
стожер, шоумените с циничните им смешки и вицове, политически кукли на
лицемерието, глупешки игри и състезания за Мега-супер голямата печалба, момци и
моми с ужасните им прически и татуировки – икони на последния крясък на безвкусието,
плюс безкрайно точещи се сериали на глупостта и кича (основно турски, испански,
латиноамерикански).
И вече не остана време за човешки разговор,
за неща, които правят живота най-ценен дар. Телевизията от средство за
информация превърнаха в най-мощния инструмент за обезличаване, за изгребване на
сивото вещество на нацията.
И ЕТО РЕЗУЛТАТЪТ!
Комбинацията от 212-о място по раждаемост и
второ място по смъртност изведе България като държава в позицията на АБСОЛЮТЕН
СВЕТОВЕН ШАМПИОН по намаляване и изчезване на население. Първи сме по детски
самоубийства в Европа, а на всеки три ромчета се пада по едно българче сред
новородените. В края на ХХІ век ще сме 300 хил. етнически българи в държавата
със 7 млн. роми, категоричен е изследователят проф. Петър Иванов.
Всяка година българските граждани
намаляваме с около 80 хил. души. Днес на всеки 4-5 ромчета се ражда едно
българче и това е от няколко години. Тези данни се крият от обществото, но
подобни данни има и в Образователното ни министерство. Ромите са много повече
от 1,8 млн. души сега. Още по-страшното е, че България е на първо място по
самоубийства или опити за самоубийства в Европа, а може би е и сред челните
места в света. Тук годишно сами край на живота си слагат 1 800 българи, и 20% от
тях са деца. Т.е. само днес вече са се самоубили или смятат да си сложат край на живота трима-четирима.
Според Националния център по опазване на
общественото здраве, 22% от българските граждани имат психични разстройства,
това са 1 617 000 души. Едва една пета от тях – 340 000, са получили
специализирана помощ. Това са официалните данни. Истинските данни са много
по-драматични: около 60% от българските граждани имат психични проблеми –
фрустрация, депресия, разни видове невроза, психоза и пр. (В Европа този процент е 38%,
според Евростат.)
За десетките хиляди икономически и
нелегални имигранти държавата дава 1100 лв. на месец и подарява статут на
бежанец (гражданин на България), а за над един милион пенсионери с над 40 години
трудов стаж – до 270 лв. (много под границата на бедност). С минимална работна
заплата от 460 лв. (реално тя е 360 лв.) на човек у нас живеят 3.7 млн.
български граждани по рождение. Над 1.6 млн. българи живеят под нивото на
бедност с доход до 314 лв. на човек.
Месечната издръжка на един затворник в
България е 1300 лв. Издръжката на едно бездомно куче от страна на държавата е
по-висока от минималната пенсия тук и много по-висока от детските надбавки.
Издръжката на един пес в София струва на държавата 300 лв. месечно. При 35 лв. помощ
за отглеждане на дете, кучешките са 300 лв, докато минималната работна заплата
от 460 лв. след задължителните данъци и осигуровки реално е 360 лв. (около
границата на бедността) , а минималната пенсия от 157 лв. е далеч-далеч под границата на бедността). За
да покрие основните си разходи, всеки гражданин се нуждае от 600 лв. след
задължителните данъци и осигуровки.
И това е използвано от шепа хора у нас за тотален
външен психо-соматичен контрол над гражданите. България е като кокошка, която
със сетни сили пърха с крила обезглавена...*
КОЙ СИ! ЗНАЕШ ЛИ ЗА
СЛУЧВАЩОТО СЕ ТУК И СЕГА?
Животът на една нация се
движи в циклична спирала - от ред към хаос, явно в момента преживяваме тотален
срив и обезсмисляне на всичко, което сме учили и възприели от поколенията преди
нас. Преживяваме период на тотален цинизъм и лицемерие.
Полягат
мъртвите – крайпътни знаци, полягат близките, приятелите скъпи;
край всеки кръстопът и всяко скъпо
на сърцето място
полягат, страшно хубави, приятелите мъртви.
И не дръвчетата, със сочен плод отрупани,
не ниви добруджански, тежък клас налели,
остават свидните непрежалими мъртви –
жестоки знаци, че и тук били сме някога,
оттук към глъбините лъкатушил пътят ни.
Оглушителна, дъждовна стелеш се, тишина
над селища, където хич не бяхме мъртви,
и как заеквате вий там, врати, прозорчета,
а дворчето занемарено с чешмичката сълзи
и крушата, нападната от дървояди,
под вежди гледа, излъчва самота унила,
кървят под шумата презрели ягоди
и
смесват се сезоните, годините летят,
а лозичките с мустаци щръкнали
кикотят се, пак с вятъра си бъбрят,
и зайците се намножили доста,
и гълъбите подивяват вече.
Как всичко живо мястото си пази как прилежно се развива
и не спираш ти, Живот,
прекрачвайки ни с боси, напукани пети!
Пловдив
– европейска културна столица 2019
Plovdiv,
edited 25 sep. 2017
–––
* В памет на Данко от Гурково край Балчик, поета Йордан Кръчмаров (1948-1986).
Нападнал
къщата ви в активния си период, съселът копа дупки в тавана, сачака под
стряхата, колонизира дори подпокривното ви лично пространство. Веднъж влязъл у вас, изяжда
гипсо-картона, окачения ви таван, изолацията, кабелите ви за връзка с приятели
и всичко-всичко, абсолютно всичко, което докопа.
На тавана или по етажите, съселът влиза в
гардероби, дрешници, мазета, складови помещения за ябълки, орехи, круши,
лешници, грозде, праз, лук. Основна храна са му кофти новини, гадости, смразяващи ужасии, които складира неуморно.
Гризе всичко наред – чанти, дрехи, патъци, покъщина и мисъл. Може и да ви
прекъсне тока, прегризвайки кабелите на тавана и в стените.
Съселът е нагъл и лесно ще го откриете.
Може да го намерите да гнезди в гардероб с дрехи и обувки, в кухненските
шкафове, в големи кутии и къде ли не. На таванчето ви настъпва истински погром –
гризе дограма, дървения, вещи. Яде всичко, особено когато опитва по своя си стил да
си създаде последователи.
Съселите пренасят бълхи в дома, уринират
по тавана или на други места в дома, миризмата им осмърдява всичко родно, мило.
Причина да ги усетите веднага след пробуждането им е адската гюрултия. Тропане,
гризане, гнусно мляскане от места, където у нас, в България, си играят на
демокрация или си се чифтосват, са в състояние да подлудят дори кроткия
доверчив българин!
– Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от
даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в
условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е
разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да
копае в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на даскалите,
ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които
се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– В последната си учебна година в
пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както
ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова
гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.
– Ехааа!
– Студент във втори курс, бях се захванал да
възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя – работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната
дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на
нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана
вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил
всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за
обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд,
като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор
ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му
поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел,
когато не е успял да ме спре.
Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива
на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около
преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на
нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни
плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато
захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа,
пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.
Трети случай – в моята
стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече
по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година,
гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
Затова, като казвам, че – колкото
и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен
похлупак се отмести и видях небето над главата си.
Та това – по повод умението и
склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна
къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше,
но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Не го знаех. Затова
трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
–Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка
(мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка
на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три
хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като
баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.
Баща ми беше и против моето учене в София;
пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред
столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол,
дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки,
произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види
резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на
майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в
Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и
ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.
По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да
каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше
това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на
конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се
правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир
от разни видове екзотична дървесина –махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.
През лятната ваканция между трети и
четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала,
превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене
по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените
стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за
да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.
Това не ми пречи сега да го ценя
и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се
разбирахме, все едно на различни езици говорим.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо,
но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо
мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него
друг просто не съм срещал.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 18
sep. 2017
___
Илюстрации
Горе: Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.
Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.
.jpg)
