Документи – ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ „УЧИТЕЛЯТ ПО МЕЧТИ”

ЗА УМЕНИЕТО

ДА СЕ МЕЧТАЕ

    

     – Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в условията на Царство България.

    – И аз.

    – За учителя им по математика ми е разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да копае в дворчето си в Пазарджик.

    – Аз също съм имала респект.

    – Сега масово се подиграват на даскалите, ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.

    – Мани! Гадно е.

   – В последната си учебна година в пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.

    – Ехааа!

    – Студент във втори курс, бях се захванал да възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя – работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд, като си спомня.

    – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?!

    – Вечно усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел, когато не е успял да ме спре.

Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.

    Трети случай – в моята стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.

   Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си.

   Та това – по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.

    – Малеее! Не го знаех. Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

    – Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка (мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.

    Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол, дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.

    По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина –махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.

    През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.

    Това не ми пречи сега да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим.

    – Нормално.

    – Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него друг просто не съм срещал.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 18 sep. 2017

___

Илюстрации

Горе:  Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.

Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.