* Късото име на пловдивски хълм. От тур.: пъкъл, ад. Снимки:(горе) в двора на казармата под Джендем тепе. С дъщеря ми ок. 1976 г., за която е посвещението (долу).
Когато с трясък, клетви, презрение
една врата рязко хлопне пред мене
и ми смачка самочувствието вродено на Лъв,
унижен до сълзи, изранен до кръв,
усещал съм неизменно
през низ от съмнения
острите кълнове на тревата зелена.
Тревата, приятели, току-що oкосена,
шепне към свлеклия се сам на
колене: "Хей,
животът от днес по-силно тупти,
разтворил пред тебе три нови врати".
Пловдив – европейска културна столица 2017
Plovdiv, 4 avg. 2014– еdited 4 avg.
2017
____
Фотографията долу: Април 2017, правнучката ми Виктория.
Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото
човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност
биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме пред очи друг, дотолкова
услужлив образ, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как
влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото и не си подозирал
до последния момент, ти влияе – и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно! Според парадоксална хипотеза
египетските пирамиди са градени не с физическо, а... чрез едновременното психическо съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества върху мястото, откъдето да
се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди
един по един кротко се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида
разположение.
Действително Космосът е нещото,
достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, още по-сърцераздирателно
звучащи, и едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам,
участва божественото, бог, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до
живите нас през участта и поуките на стотици отишли си от света на живите...
поколения. Даже не са подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни жители на
планетата. А и ние – продължаваме като тях пътя на огромните облаци познание,
без да проумеем каква ценна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е
да, проумяваме кое-що, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го
добавим към вече разкодираните енергии, просвредляващи хаотичния ни мравешки
свят.
Не ми е присърце сляпата Вяра,
Аксиомата, дето май ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум
над главата ми ме изпълва с бунт, и то точно когато искам трезво и смирено
себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни
гледа от Космоса. И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в
уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце!
Какви мъки, блянове, премеждия, докато изведеш флотилията си от океански
платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на
познанието. И нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, човеколюбиво
и майчински не кърши ръце заради тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова
щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест, седем или осем
милиарда такива самотници като тебе. Наричат го "призвание", "да
откриеш бог у себе си", "апокалипсис” (откровение), но не е
измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко
усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го
оковем в златна рамка – и това е чудесно както Любовта.
Как ще почувстваш любов, ако не си
бил наранен: в кървенето на сърцето избухва Тя в цялото си великолепие. И дали
съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно
стремящи се? Хубаво е, че Вселената няма край, че въображението ни е свободно
да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати около
нас дебели крепостни зидове, издълбани ровове, препълнени с отчаяние от
крайното познание на човека, света и живота.
За мен християнската религия не е
нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица
известно време, докато сам проходя, а после? После да се завръщам към
нея като към майчиния ми дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си.
Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия! Та и без напътствените
им тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Искат доказателства
за вярност... Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.
Та ето що! Любовта и Свободата са кръвни
сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя
скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Исус Спасителя, когато наистина
ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и
ограничения.
Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки,
правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони,
телени заграждения и окопи да преодолява, тежки гранични камъни да отмества с
пот на чело. Не, то не е от тщеславие; самовлюбен ли ще назовеш запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат,
правят се, че не забелязват очевидното: той откривателствува не за себе си;
иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася
оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. Та вижте
посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош се представя! То са скъпи
накити, лъскави знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, диамантени
скиптри... Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого там, освен
зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица. Не мисля, че Исус
точно такива има предвид, когато поема към Голгота. Над богочовека
виждам звездно небе, не купол на богато изографисана черква.
Какво значение,че си пренебрегван,
ако си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш
Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за
прочит, ако наистина е толкова важно написаното. Защо да дебна мига, момента,
когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около
масата си Сократ като жив; та Сократ дори не си правил труд да записва, нещо там говорел и говорил, задавал иронични въпроси, подреждал в разговорен стил
онова ценно, което откривал отвъд хоризонта на видимите за нашите очи повърхности.
Дали го приемали или отхвърляли с възмущение,
не знам, не ми е ясно, но го наказали жестоко за пренебрежението му към
уюта на материалните стойности. Убили го... И си представям как самодоволно
потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно изречено – простодушната
тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя,
светът ни отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш
насъщен".
Триста години шепнешком се предавало
изреченото от Сократ. Триста години подир разпването на Исус крее
християнството. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни стойностното!
Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-е хиляди стиха
на "Илиада". Триста години били необходими, докато се открие
заровеното съкровище – това са дванайсет поколения; текстовете на Шекспир, писани на староанглийски, 300 години по-късно открива Гьоте, нали заслужава да се спомене
този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато
разбърква ума, представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.
Огюст Роден, Гражданите на Кале (1884)
Огюст Роден, създавайки поръчана от
общинската управа на града Тулон групова скулптура на достойната отговорност да
си гражданин, детайлно първо извайвал голите тела, а после ги загръщал в
дреха... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да
се трудиш над форми, които ще скриеш! Замислим ли се обаче, няма как да
отречем – за да е вярно изнесеното на повърхността, скритото под нея трябва да отговаря на
истината за живота. Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го, и в
резултат – няма я магията, внушението отсъства. Колко самотен е човекът,
пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и
клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се
море! Елементарното, посредствеността… те винаги се движат маршово, в стегнат
строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни
червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение,
форма на тържество за стоящия над главите им. И как да не видиш изнурените под
бича на Надменността, унижените, принудени да демонстрират привързаност и съпричастие. Уморително е така да се живее.
.jpg)
