Публицистика – ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

    21.06.1998.

    Преди десетина дни през последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на Анелия от VІІІ-а, иде при мен: "Господине, откраднали парите* за Прощалната ни вечер от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари за празненството.

    В кого ли не се съмнявах? Целият задружен до този момент VІІІ-а се накъса на групички, шушукат по ъглите и се гледат недоверчиво с все същия проклет въпрос: кой ли ще е крадецът? Така полека-лека, нали е казано: Всяко чудо – за три дни, та май свикнах с мисълта: щом извън училище престъпници и мародери припкат под носа на Прокуратура и Съд като щастливи козлета по зелена морава, защо училището да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът...

    Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите ученици да забравим. И ето днес... Тодор Спасов – синеоко момченце с момичешка хубост и лунички, излезе крадецът. По време на спортния полуден с Тошко и сестричката му бях играл федербал; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" "Що питаш бе, Тошко?" "Ей така, питам! Е? Кажете де, вие пушите ли пури?"

    Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е бе, Тошко?" "А, нищо!" "Добре, ама мъж не рони сълзчки току-тъй." "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." "Няма ли начин гадната тройка да се оправи, да кажем, госпожата да те изпита още веднъж?" "Не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка.

    Този Тошко седнал зад Анелия в часа по математика, протегнал се, отворил чантата й, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, отделил свитите банкноти, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

    Вижда го обаче Христо Лалов...

    Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някакво причина му дал половината от краденото. Дотук добре, обаче Христо Лалов имал много верен приятел, Иван Андреев – височък хлапак с щръкнали косици и също хубавец. Отиват двамата приятели при Тошко. И Тошко милият що да стори – дал и на Ванчо, този път половината от половината, дето ще рече четири хиляди лева. Толкоз за краденето и за разпределянето на плячката.

    Било петък, 5 юни.

    В онзи петък дойде Любка, едрата и гръмогласна дружка на Анелия. Гърми Любка, та пушек се вдига: "Анелия – питам, – къде са ти парите?" А Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина, рови в чантата, отваря я, пак я затваря. Направи ми впечатление онзи петък, че класът доста бързичко опразни стаята – чувах гласовете на отдалечаващите се по коридора ученици. Било е малко преди да бие последният звънец.

    Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, около бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите, па си тръгнаха. Анелия – интелигентно, но нервно същество, кърши пръсти: "Ох! Няма ги. Ей тук бяха, сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тези дяволски пари". "Сигурна ли си?" "Да, господине, сигурна съм!"

    В понеделник през голямото междучасие на вратата на класната ми стая се появява майката на Анелия; питам я: "Искате ли да говорите с класа?" "Какво да говоря, парите ние ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече Анелия пари няма да събира." "Съмнявате се в някого!" "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се жената и си тръгна. Така и не разбрах защо беше дошла. Може би за да поогледа как изглеждат хората, сред които се подвизава крадецът.

    Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: "Ху-убава работа сте свършили, браво! Това, ако не се разплете, си остава петно за всекиго от нас. Над мене, а и над всеки тук, момичета и момчета, ще тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже само след седмица се разделяте, случаят ще се помни докато сте живи. Да-а, докато сте живи. Някой е посегнал не само върху парите, а и върху достойнството ни. Какъв празник смятате да празнувате! Щото на празника ви аз няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало, ето ни значи оттук-нататък ходим си оплескани".

    Отговорът – гробно мълчание.

    Във вторник, 9 юни, седнах в библиотеката през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно момчетата; питам кой какви ги е вършил предишните два-три дни. Между онези, с които говорих най-първи, бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Последен разговарям с Тошко...

    "Господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме изненадан с тези негови чудесни сини очета. – Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите, че аз съм взел парите." "Не съм казал такова нещо, Тошко! Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде." "А че как ще се издаде?" "Ами-и... ще започне да харчи нашироко, ще купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи приятелите, ще играе до спукване на електронните игри... Затова ви викам, да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не узнаем кой разполага с повече." Тихичко продължавам: "Според теб, Тошко, момиче или момче ще е крадльото? А!"  

     Рови с очи пода пред мен, мънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово си някакво дълбоко размишление добави: "Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото това си е баш предателство." "Така ли! Предателство към кого?" "Ами предателство си е" – гледа ме право в очите. "И все пак, ти в кого се съмняваш? Ето, говоря с всеки от вас на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде."

    Стана неспокоен: "В мен се съмнявате, нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" си е купил. А пък снощи в кафенето се черпеха с Павлина и още едно момиче и накрая Гошо плати сметката". "Каква сметка?" "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега вие да не вземете да ме издадете!" Успокоявам го, че казаното между нас ще си остане и го пратих да викне отпусналия му края любител на спортните гащи и дамските компании Гошо Йовчев.

    Следния ден, сряда, 10 юни, влизам си аз в класната стая, а вътре кошер оси: разлютени, момичетата обсъждат като как ще събират наново по хиляда лева от всеки, за да се възстанови откраднотото. Делегация бойки момичета застават до бюрото ми: "Господине, разбрахме кой е крадецът. Той се издаде. Сам казал на Христо Лалов, че един месец изобщо няма да харчи, ако той е крадецът, и пак няма как да го открием". Питам оперените делегатки: "А случайно видяхте ли го да краде?" "Не сме го видели." "Като не сте го видели, какви ми ги говорите!"

    От понеделник Тошко не се е вясвал в училище. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая... Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двамата, но и аз си мълча, не питам какво ги води насам.

    "Господине, господине..." – захваща с тежка въздишка Ванчо, пък млъкна. "Какво има, момчета?" – питам бодро. "Той... той, Тодор Спасов взе парите на Анелия, господине." "А сигурни ли сте?" "Да, господине!" – двамата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди да не го издам – изтърсва на един дъх Христо с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван. Иван мига на парцали: "Той и на мен даде четири хиляди да си трая. Утре ще й ги дам на Анелия". "Ти видя ли го, Ванчо?" "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

    Усмихвам се колкото е възможно по-приветливо: "Реши и ти покрай Ицо да намажеш от краденото, а Ванчо!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 15 maj 2017

___
* По онова време: половин учителска заплата.

Публицистика – ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

ПАЛЯЧОВЦИТЕ 
И СМЪРТТА

    20.06.1998., надвечер. 

    Появих се като Халеевата комета пред притеснените тъжни очи на Наташа* с хубавата Re. – искряща кралица от света на приказките. Тщеславен, самовлюбен, връчих на някогашната самоуверена, днес отчаяна, вече състарена, потопена в делничните мизерии Наташа... книжката си стихове, знак от надоблачния свят. 

    Е, и?

   Трябваше да минат десетина дни, докато проумея с кристална яснота колко отвратително, как жестоко съм постъпил. Тя ми говореше за помията и лайната, които буквално я заливат от горния етаж, аз, от своя страна, й надписах онова игриво посвещение: да приемем живота като дар. Боже, какъв плондер! 

    Наоколо гъмжи от подобни палячовци.

    Учителят по физкултура Дарев*... Който един понеделник застъпал крака на моя осмокласник Цанко Ечев и го блъскал с юмрук по челото, че момчето нямало спортен екип, но и не изпълнило заповедта му да си свали якето, защото му било студено, защото зъзнело. Това – в понеделник. Два дена по-късно, в онази сряда, Цанко скочи от двайсететажния блок на улица Преспа 4, в голямото междучасие, крещейки към Отвъдното: "Идва-а-ам! Колко хубаво е да се лети-и-и!" Чула вика му възрастна женица; тъкмо си простирала прането на шестия етаж.

    Случи се това преди две години, на 5 декември 1996 г. В онзи сив четвъртък освен стотината ученици и неколцина роднини на Цанко бяхме само двама от учителите: аз – учителят по български и класен, и математичката Валентина Русева. Една от колежките, която следователят повикал, за да идентифицират трупчето, месеци подир това си имала проблеми с нервите; тя да не дойде на пловдивското общинско гробище – разбирам, но по каква причина останалите колеги учители отсъстваха в онзи дъждовен четвъртък пред прясното гробче край шосето за селото Рогош? 

    Излишен, неудобен въпрос.

    Колегата Дарев... Поставям го до крехкия, до премръзналия Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещи приятелчета: "Не можеш да скочиш. Шубе те е, нали!" До това полудете изправям бетонирания в доброто си самочувствие, печения Дарев ("Не пуша, че ми вреди на здравето."), и какво се получава, питам, и какво се получава? 

    Потърсих у дома копие от посланието, което писах тогава до Прокуратурата и до съответната служба в пловдивското МВР. Посочил бях там името, адреса на идиота, снабдявал не само моя ученик с дрога, но и двайсетина юноши от други класове... Не открих жалбата, която така и не дочака отговор; открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от моя приятел Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992 г. Ето го този текст, правен по баладата "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс, за да се пее при съпровод на китара; може би част от отговора се съдържа в него.

Зная, животът лети, поляните спят и сънуват цветя;

зная, животът лети, реките текат и сънуват море.

Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;

мечтайте, деца, мечтайте сега, докато е слънчев денят.

В самота, страх и смут, зее пропаст в цъфналата ръж;

зная, сега грее светлина и в небето зрее майска дъга.

На всичко има край, ще отмине Май, а Пропастта стои...

Тичайте, деца, скачайте, деца! Там, може би, някой бди.

Зная, животът лети, поляните спят и сънуват цветя;

зная, животът лети, реките текат и сънуват море.

Тичайте, деца; играйте в разлюляната цъфнала ръж;

мечтайте, деца, мечтайте сега, докато е слънчев денят.

    Цанко беше изоставено, но нежно, умно момче. Какъв българин би излязъл от него! За съжаление само два месеца ми беше ученик, а и често отсъстваше от занятия; улицата беше неговата майка. За баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделника, два дена преди да полети от покрива на двайсететажния жилищен блок срещу училището, и ми шепне, да не го чуят другите: "Господине! Искам да ви попитам. Мога ли, господине, да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" 

    Убедих го да не ходи. "Да изчакаме – рекох – и ако се повтори, аз ще говоря с господин директора!"

    Сега, докато преписвам на пишещата машинка тези отколешни бележки две и половина години по-късно, с колегата Дарев сме вече почти приятели: играем табла, пием кафенце, бъбрим за България, за книги. Оказа се, не бил лош човек.

    Спомням си бившият директор какво рече по повод моето послание (уж от името на целия училищен колектив), а го писах сам: "Да го подпиша ли!... Виж какво, в тези истории с наркотици играят пари, много пари, стреля се, човешкият живот нищо не значи..." И полекичка ми обърна гръб, затвори се в кабинета си. 

    А преди година и нещо организират среща за нас, учителите, с напет капитан от полицията. Този приятен, дружелюбен на вид, окичен със знаците на властта полицейски чиновник, след пространно изложение за борбата с престъпността сред малолетните прикани да си помагаме взаимно: "Вратите на полицията са винаги отворени за вас – рече, – нека си подадем ръце!" (Ай, че двусмислено!) И не се стърпях, станах и попитах: "Какво стана с жалбата ни по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?" Изненадан след хубавичкото слово за съвместната ни работа, човекът рече: "Така ли? Чувал съм за този случай. Ще проверя".

    Вероятно проверява и до днес. "Ама че си и ти! Защо развали мухабета? – побутва ме колегата биолог Джени Дженев. – Ай, колко хубаво си приказвахме!"

    Одеве по сръбския сателитен канал военен кореспондент, някой си речовит Драган Джукич, Драган Джакич или Драган Джокич поне час бойко обясняваше как Западната пропагандна машина изкарва виновни за кървавите изстъпления в Босна единствено сърбите. Нека, мисля, всичко изречено от Джукич да е истина, омаловажава ли то обаче вината за масовите гробове, дело на "храбреците"? Многолюдният поток бежанци от Босна, стари и съвсем млади, бедни женици с малки деца на ръце през планините, подгонени от сръбската войска и полиция, какво говори? Пред очите ми е репортажна снимка на вкочанен труп на старец нейде в онези планини: в дълъг балтон, прегърнал стенния домашен часовник в дървена кутия... 

    Само че подсказани отвън отговори какво ли казват на настръхнала Сърбия! Обикновеният сърбин, и само той! – е длъжен да си отговори.

    Може ли цял народ да носи вина за стореното от две-три хиляди главорези?... Ако този народ назовава бандитите "герои и патриоти", този народ също трябва да понесе което се полага заради масово издевателство и смърт: особено кога бабаитлъците, пренебрежението към неписаните закони на човечността са се превърнали в национален стил на грандомански пози и дърдорене.

    Словото на сръбския патриарх Павле – бледо и крехко, миловидно старче с треперещи ръчички, изречени са тези фрази още в началото на кампанията по "прочистване на Югославия" (предавам ги по смисъл): "Сърбинът има доста да си връща на всички съседи. Всички те ни дължат! И затова истинският сърбин трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на врага да изправи до стената". 

    Ако държат наистина на своята татковина, питам, защо й постилат невинните мъртъвци под нозете?

 Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 20 uni 1998 – edited 14 maj 2017

____

* Името променено. 

Ars Poetica – ВГЛЕДАН В ТВОЕТО ДЕТСТВО

ВГЛЕДАН В

 ТВОЕТО ДЕТСТВО

На Вера

Мила дъще, морето е голямо и ти се страхуваш,
но аз съм тук, държа те за ръка и всичко съм готов
да ти обясня, да ти разкажа за онова, което знам.
Животът е голям, дъще, и твоят баща стори много –
много грешки стори твоят баща, преди да се родиш
и след това. О, как хубаво е да си жив пред морето!
Но морето желае да плуваш, без да се плашиш
от грешки, без да се колебаеш да грешиш и пак
да се надяваш, че утре денят ще е по-просторен, 
по-уютен и всички хора наоколо са много добри,
но повечето не знаят как да ти се представят
откъм добрата си страна,
моя Малка принцеске – тревога в моето сърце.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 16 oct. 2012 – еdited 14 maj 2017

Ars Poetica – ИЗБАТА НА УЛИЦА НИШ

ИЗБАТА НА УЛИЦА НИШ

Живеехме в единствената изба
на улица Ниш в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
ала приятелите все пак държаха на мен.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато мама и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който така и не се роди,
а хазаите ме измъчваха, като тропаха с точилка
по пода, т.е. по тавана над главата ми 
и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Да те измъчват две жени в разцвета си
и майка им Цвета, дъртата Цвета Дърварова,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и няма къде да избягаш.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш –
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми,
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртвите ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет,
тъй че знам какво говоря.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Да имаш приятели е много красиво,
когато си заключен в избата на улица Ниш –
и момчетата идват пред прозореца ти
да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с онези три жени, които блъскат с точилка,
коленичили върху пода на горния етаж –
три вещици над главата ти.

Там, два метра под земята, 
когато си още дете,
понякога е неуютно, влажно, студено, самотно.
Ала въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 avg. 2011 – edited 13 maj 2017

Ars Poetica – НЕЩО СВЕТЛО В МРАКА

НЕЩО СВЕТЛО

В МРАКА*

Приятел в нужда ще те изостави,
но злобният ще ти протегне крак;
дори светът за тебе да забрави,
той да забрави?... Няма как.

В любов кълнат се честни хора,
а случва се и да се отрекат,
тъй както Петър три пъти го стори,
във плен на грешната си плът.

Но виждам, има светлина и в мрака –
блестящи от омраза две очи
зад всяка неприятност ме очакват
и алилуя празнично звучи.

Набожност дивна честичко се крие
у фарисеите във тога на съдии –
в любов и в Бог кълнат се те,
за да се отвратиш от нас, Небе.  

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 26/27 uni 2012 – edited 13 maj 2017

––––

* По повод подвизаващ се из медиите образ, който все повтаря, че е философ-психолог, все се кълне в политика Иван Костов и европейските духовни ценности, а не познавам отблизо друг толкова зъл тип, изпълзял сякаш из най-мъртвешките времена на болшевизма.