Story – ИСУС ОТ ФИЛИПИ

ИСУС ОТ ФИЛИПИ

    И се стече множеството в северната част на градския площад. Издигнаха скеле от прясно одялани дървета, та там покачиха Исус, а пък фарисеите и книжниците седнаха в подножието му и започнаха да го съдят. Изглеждаше отдалеч сякаш Исус е сам над човешкото море, а съдещите го никакви се не виждат. Прочее...

    Пристъпиха напред страхливците. Водачът им – възедър, черен, рунтав, брадясал, космясал, с мечешка осанка, Теодор Христов някой си, взе да се гневи, че Исус в притчите си го споменал нейде за нещо си. "Да го осъдим – рече, – че разваля спокойствието сред народа. И нека който го приближи, за омърсен да се смята!"

    "Как разбра, че тебе споменал?" – рекоха.

    "Не може друг да е. Спомена ме в притчата за любодейство с момиче, кога изяснявахме тук грозната истина."

    "Каква истина? Каква истина!" – рекоха книжниците.

    "Изгорили бяха тефтеря с данъците в онова село, ваша милост."

    "А ти любодействаше ли?"

    "Не я докоснах с пръст, доде се събличаше и танцуваше гола да ме изкуши. Показах й, ама подир това, че я одобрявам като жена."

    "Разкая ли се грешната й душа за постъпката с тефтера?"

    "Разкая се грешната й душа, че и щастлива бе на това отгоре."

    "Харно си сторил – отсече главният фарисей. – Незаслужено те нападнал този тук. Да отговаря за това е длъжен."

    "Има и още, господарю мой! – рече мъжът. – Той ни написа имената върху оградата, че не посмяхме да се изложим на опасност, кога народът наизлезе срещу деспота. Настояваме всинца ние – аз и моите верни другари, и за това да бъде осъден.”

    Зашумя множеството. А заприиждаха и други озлочестени; и горките един през друг наченаха да се жалват, понеже и те си видели името сред имената на страхливците. Забрави ли народът, че точно тези го бяха предали и пак ще го предават, докато диша този народ! Ала що да се лъжем, къса е народната памет.

    И се яви жена на възраст, взе да си скубе косите, дрехата си да къса. Виеше тази дивна женица на умряло, виеше, та хленчовете й се чуеха надалече, Куна Михайлова някоя си:

    "Господарю! И вий, сънародници мили! Пред вас е или Сатаната, или внук на Дявола. Този страшно се възгордя. Презира ни. Споменава ни и ни кепази с притчи. На сборището, кога си търсехме правата, смъмри старец, немощен колкото моя баща, па го повлече при римските войници, дето ни пазеха."

   "Наистина ли! – зачудиха се. – Виж ти, а пък изглежда хрисим. Онези що му сториха на стареца?"

   "Притесниха стареца, че ни хулеше и ни дърпаше наметките, крещеше, че не вижда кърпено и изгнило, та да имаме право да си търсим правата и правото на нашите деца."

    "Лошо! – намръщиха се фарисеите. – Не бивало да пипа стареца. Старец е все пак, заслужава уважение. Бъди спокойна, жено, и затова ще го осъдим."

    "Има и друго – рече клетата, като не преставаше да маже сълзи и сополи по лице и коси. – В онези притчи той мене ме показал сплетница и лъжкиня."

    "Отде разбра, жено, че за тебе се отнася? Името ли ти спомена или твоя род?"

    "Няма друга такава като мен, уважаеми" – проплака жената.

    "Много лошо! – пообърна се баш-фарисеят към книжниците и търговците на крадена стока, които – чинно насядали на пейки в подножието на скелето и затаили дъх, при последното възмущение на величеството започнаха гневно да роптаят срещу разпнатия. Като сух леден ветрец над току цъфнала ръжена нива премина ропот из множеството. Та и оттам някъде се измуши късокрака дебелана със сгърчено лице от гняв личице, Цвета Йоанова некоя си, и дигна ръце към небесата: 

    "В притчите си прехвърли всякаква мяра. Видях върху пергамент нещо, от него писано, и да ви обадя, Светлейши: от потресающе впечатление изгубих сън, отслабнах, поболях се. – Пое дъх, поогледа се, бавничко рече: – Този тук напада тъй, че светът да се отвърне от нас. Смятам, трябва да ни се извини".

    Нарастващи викове на възмущение заглушиха думите й. Народът вдигаше юмруци с вирнат палец и обръщаше палеца към земята. Най-гневна сред тях беше дружината на страхливците. Оттам звучен и мъжествен глас долетя:

    "Стойте! Да каже кой му е дал право да поучава. Нямаме нужда от поучения ние. Добре го знаем и той кой е. Син на прост дърводелец е той, срам за баща си и за целия му род. Не желаем повече да ни мъти ума. Ами че кой тук първи заговори за достойнство? Той. Що са деянията ти, Исусе? Що са ти деянията! Кого защити! Наричаш ни с тежки думи, а себе не виждаш. Светлейши, ами ако има някой да ни казва истината, редно е деспотът да реши".

    Тъй завърши словото си достолепният тогоз, па хвърли умолителен взор към Фарисея на фарисеите и онзи, от своя страна, като му се усмихна тънко, кимна му окуражително. Рунтавият Теодораки с мечешката осанка се изстъпи тогава пред трибуната:

    "Притчите на тогова са подлейши клевети. Откривам мисли, които правят народа ни неспокоен. Да решим кои истини да ни се съобщават и от кого. Ред ни трябва, законност и справедливост. Че кой по-истинно от деспота ще знае що е справедливост!"

    Неколцина яки мъже се бореха кой да е по-близо до господаря. Не личеше твърде в общия хор, но особено внимателно следеше пренията една с вид на някогашна знойна хубавица. Като поутихна шумотевицата, тя вдигна лице към слънцето, па рече:

    "Две от притчите му касаят и честта на нашия деспот чрез неща недоказани. Не е ли подсъдно, дето се осмелил да ги извади на показ. Омърсил е и честна търговка, че ходи по пазарищата да продава, па се и крила от гневни клиенти на лотарията Джак-пот. А не е доказано, че ги лъгала. Документите й са в ред, сама проверих".

    Откъм разположилите се в подножието на скелето придворни летописци се зачу сипкав глас: "Как пък проумяхте за коя измамница иде реч? Споменал ли е името й или името на рода й?"

    "Не, уважаеми, не е споменал името й, ни името на рода й. Но се досещаме. И децата се досещат. Друга не може да бъде, тя е" – отвърна онази.

    Из множеството се измуши друга една с миловидна муцунка и печални очи. "Искам думата – рече. – Нека пред всички тук да разкрие сам ли си съчинява притчите, или Сатана му ги шепне. Да знаем в кого между нас се е вселил, та да се пазим от тях. Наричаме го притчи, но това не са поучения, а клевети."

    Не един и двама бяха желаещите да се оплачат. И настана време главният измежду книжниците да покаже власт и благочестие.

    "Ние, понятно ви е, веднага можем да разпнем тогова самозванец на кръста – отправи лъчезарен взор към самотния Исус, – но достатъчно ли е, питам се. Вместо тутакси да го разпнем, редно е да решим първом, че притчи нам не са ни нужни. Че притчите не помагат, а повече вредят на общественото здраве и хармония между власт и народ. Колкото до истината и мъдростта, позволете на моята скромна особа..." – Посочи себе си, като си изду дробовете с въздух и рязко наведе глава към гърдите си със златотканата украса и огърлици.

    "Алилуя! – викна обнадеждена матрона на средна възраст. – Не желая да си турям грях на душата."

    "Търпение, търпение и търпение! – намеси се мъж приятен по вънкашност и твърде представителен, който дотук мълчеше и кимаше утвърдително при всяко обвинение. – Някои наистина имат основание да ти се сърдят, Исусе – рече мъжът, па се обърна към множеството: – Езикът на Исус е доста остър. Но той, уважаеми, никого не е посочил с пръст или по име, или по род, нали! Приемете задевките му за шегичка, и не ще ви е гневно, и всичко си идва на мястото. Ами че той е просто един шегобиец."

    Позволиха му на Исус да слезе от естрадата. Неколцина тайно и полека му дадоха знак, че съчувстват, а повечето тръгнаха да си ходят. Гласовете им се отдалечаваха и отдалечаваха, и отдалечаваха в нежния полумрак на вечерта. Тази нощ прилежни дърводелци ще сковат големия брезов кръст, резбари ще изваят изображения по него като естетическо допълнение. Предстоеше пир за висшите фарисеи непосредно подир мероприятието, та полуголите певачки, чалгаджиите и шоумените отидоха в Гетсиманската градина да репетират за последно преди концерта.

    Тозчас от небето прилетя ангел с огромни бели крила и пламтящи очи. "Що ти трябваше?" – рече на самотника, както бе обграден от стражите на деспота. Плененият загледа ангела: "Ще се научат. Рано им е, че не са узрели, но ще се научат. Тъй повече не бива да се живее. Крехки и слаби са, ала ще се научат. Семето е посято".

    "Исусе! – викна жена с бебче сукалче на ръце. – Смири гордостта си, Исусе. Свикнали сме да ни мачкат, та не ни боли. Но ти... Ти трябва да се промениш!"

    "Каквото трябваше, сторено е" – прошепна той, па се обърна към кръста и усърдните дърводелци... Подадоха му чаша отрова, да се не мъчи на кръста, а и те да не си развалят настроението, като гледат как се мъчи, той пък рече, обърнат към Небесата: "Татко мой, дето си на Небесата, нека ме отмине тази чаша!"

    По арамейски прозвуча тъй: "Лама, лама! Лама сабахтани!" Но онези там не разбираха арамейски.*

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv,  6 fev. 1993 – edited 17 mar. 2017

––––

* Почти действителен случай от педагогически съвет в българско училище през еуфоричните първи години на Голямата демокрация начело с БКП и формираните със съдействие на БКП партии у нас.

Реплика – НЕ ЗАСЛУЖАВАЛ ДА ГО ОБИЧАШ...

НЕ ЗАСЛУЖАВАЛ ДА ГО ОБИЧАШ. 

КАТО ЗАСЛУЖИ, ТО ОБИЧ ЛИ Е?

   

   Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разтваря в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата математическа логика. Всякакви всеобемащи, обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад огромния куп кухи фрази за любов.

    Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не че му е силен духът. Силният дух не би позволил да го оковат, над кратуната му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го позволи да го очарова. Това, което наричат "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко религиозно или политическо божество, е подчинение, сурова дисциплина, див ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Властта.

   В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс, с който сме се родили – склонността да грешим, да изкушаваме, но и да се изкушаваме; с други думи и по-ясно изречено, сурово подтискат стремежа да мечтаем, да преодоляваме гранични забрани с риск за здравето и живота си, но и с тръпката на откривателя.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 16 mar. 2017

Story – ГОДЕНИЦА

ГОДЕНИЦА

    И братовчедът му вика:

    – Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

    – Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

    – Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

    Преспа тая нощ у дома шифьорчето. Е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах, и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих. А че кво да го правя!...

    – Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.

    И аз кво!... Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господьо, и ти, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:

    – Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! А да ми съ махаш от главата, че знайш ли, кат грабна една кюския...!

    – А-а, обещавал си, обещавал си – рекох, – ама не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

    – И ти верваш на пиян чувяк!?

    – Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам? Мене мъж ми требе, па ти анджък си мъж.

    – Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, та реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари?

    – Няма таквоз нещо. Отде па у теб тез черни мисли? Всичко си беше честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам му и соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.

    – Страх ме е – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

    – Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор. – То и аз отнапреж мойта Анастасия трудничко я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят... клавиши на акордевон. Обаче идва един момент... Ай да ти не разправям! Почваш да я возприимаш таз женска кат свой имот, кат орна нива, бе. Нали вдяваш! – кат бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила! Жена за чудо и приказ! Оди из дома и паниците звънтят в бюфетя, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.

    – А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех си аз така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колкав съм окаян. Ей, на! Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. – Па си обръща джебовете. И хастара обръща. Да видим, демек, че и пари си нема миличкият. Жив артист!

    И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, ама па доста плах. Викам си на менека си: майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си вляза обратно в спалнята… да рева-да рева, да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята:

    – Тоз – кай, – хич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

    Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи. Плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче–чао, Тоше... Отпрашихме ний къде неговото родно Калимявково в другия край на България, някъде чак къде Врачанско, да ме покаже на майка си и баща си. И на цялата си рода да ме покаже, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.

    Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, хептен на костенурка мяза. Измуши глава из корубата:

    – Койо е туй плашило, бре, дет дома ми водиш, дет баш у дворо ми улазя да ми плаши кокошките? – съска.:

    – Не съм аз плашило, ма. Додох снаха да ти ставам.

    – Снашица, оладжак – тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

    А моичкият мълчи. И тейко му... и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи. И ма мерят изпод вежди, все едно на турски кантар ма теглят, и все ексик им излизам. Само оназ… злобна, та чак весела. Мята бутове напреж-назаде по двора.

    Ми сега!...

    – Шъ са оплача на полицията – викам.

    – Па оплачи се – хили се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а менека ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

    – Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенце.

    – Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... А па тя теб те е омагьосала, та кьорава ли съм да не виждам! – Проплака, взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син... акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

    – А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира... – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, аз не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете. Щото ти шъ си му бащата?

    Мълчи, муси се, бърните си хапе. Да ги хапе! Да не съм го аз калесвала в село да дохадя, в Тодоровата къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът целият на фандъци стана.

    – Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума църна? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, накривили, що сме ти сторили!

    Показвам се аз на балкона, косицата си оправям и бялата якичка:

    – Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби?... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзаде, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той мълчи, преглъща ли-преглъща милият. – Чуйте ма бре, ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.

   И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя рано сабахлен дигаме се от постеля в кметството да ходим. И като открехнах перденцето, и като попоглеждам навън, що да видя...

   Онез осмината двора премели и подредили. И улицата отпреж подредили като за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери бели едни лаченки обущенца с висок ток. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време захванаха с пищови и чифтета да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквиз сачми, като грахови зърна едри: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:

  – У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!

  Всичко харно, та харно, само братовчедът Тодор дето се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй шифьорче либаво; Тодор бе тоз, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби комшиите сбраха, тате се спомина поради офтика, Бог да го прости! Ни брат-ни сестрица край менека. Ама сега, кат ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома тоз мой щур братовчед. И тъй шъ му река: "Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!"

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 24 uni 2007 – edited 16 mar. 2017