Ars Poetica – ЛУЧИЯ

ЛУЧИЯ

Не знам защо съблече се Лучия*.

Мъжкари трима лочехме вино

зад дюните, далеч от гюрултия

и дъх на плажно всякакво масло.

Заровен в пясъка, уж тих и кротък,

облещил беше първият очи

и с облик на разгонено животно

на екс изпи я цялата почти.

Полъхна лек ветрец в тревите сухи,

обви ни облак адска мараня –

ний с втория обущата изухме

и рече той: Божествено! Жена!

Е да, жена – ехидно отговорих, – 

ала, приятелю, не е за нас!

То сякаш Господ гледаше отгоре

и даже ни се смееше на глас.

Бе гола там щастливата Лучия,

извиваше се гъвкаво без свян – 

като моряк, останал без гемия,

и аз за миг усетих се пиян

и гледах я как се отдалечава

по пясъка, обърнала ни гръб,

и гола на морето се отдава –

сълза, отронена от спомен скъп.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 25 avg. 2007 – edited 13 fev. 2017

____
* Името произлиза от лат. lux, lucis, което ще рече "светлина". 

Публицистика – И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК...

И ДОЙДЕ ВСЕЛЕНСКИЯТ ЧОВЕК, И ЗАПЛАКА ЗА ЧОВЕЦИТЕ* 

И дойде Вселенският Човек и заплака за тях.
А човеците си казаха:
Този не е като нас, затова е нещастен.
Хайде да му помогнем!

– Бъди един от нас! – извикаха му.
За да си щастлив, трябва да не работиш – каза един.
За да си щастлив, трябва да пиеш – рече пияницата.
За да си щастлив, трябват пари – каза скъперникът.
За да си щастлив, трябва да убиваш – рече убиецът.
И всеки го натоварваше със своите вериги.

А Вселенският Човек им рече:
– Оставете всичко това и тръгнете с мен.
Обичайте ближния като себе си, и ще сте щастливи.
Любете Бога, и Той ще ви излекува.
И лекуваше онези, които вярваха.
Но другите не го разбраха. И го смаляваха в очите си.

И накрая го оцениха за тридесет сребърни пари.
И го разпнаха на кръст със своите грижи.
А завистта им заби гвоздеи в ръцете му.
И издъхна, но тъй обичаше човеците, че се върна и каза:
За да си щастлив, трябва да обичаш.
Бог е любов.
Кога узреете, ще ви се явя пак.

       * * *

    – Защо, като не заслужавам, си добронамерена към ръб, като мен?

    – Че не заслужаваш, са си твои преценки. Може би си прав, може би не, кой знае, но не те познавам, за да имам мнение по въпроса. И въпрос: Какво не заслужаваш? И защо трябва да се определяш като някакъв, когато си и още нещо?

    – ?!

    – Не отговаряш. Видя ли, няма неудобни въпроси, а има неудобни отговори.

    – Трябва бързо да си направя някакъв подарък. Реших. Ще ида и ще си купя бамбукова тапицерия за жигулата. Пък и ще се поразведря, че вече сам се не трая.

    – Ами добре, само че подаръкът не е за теб, а за колата.

    – С тази жигула вече двайсет и шест години сме една плът. Бившата ми съпруга говореше: Колата му е любовница; кола да бях, повече щеше да ме забележи.

    – А ти прочете ли моето вчерашно допълнение?

    – Което е дошло, съм го прочел.

    – Разбрах, че си го прочел, защото има и отговор с препратка преди твоето стихотворение, което ми звучи повече като проза, но не съм веща в поезията.

    – В случая съм потърсил графично да стои добре, а текстът че не е в стихове, вината е и твоя. Приех го като поетично написан прозаичен текст. Губи ли нещо от това смисълът на посланията! Мисля, не губи.

    – Що да е моя вината! Интересно ми е как влияя върху творчески процеси. За посланията не говорим; ако ги има, формата не е важна.

    – Важна е, но в случая е философска лирика, така че видът й не е от значение. Виж, ако се заема да я пренареждам според българския поетически слог, може нещо от свежестта, от чара й да се изгуби. Понеже този род операции, да превеждаш като лирика добро стихотворение, крие риск. Поначало всеки превод е според Принципа за хубавата жена.

    – Я, че интересно за превода! Не знаех, а пък това ми е една от професиите.

    – Сети ли се, или наистина не знаеш?

    – За какво да се сетя? Като превеждам, не се ръководя от Принципа за хубавите жени, тъй като не ми е познат, а пък за хубави мъже не ми е идвало на ум, ако може да се прави паралел.

    – За превода: Хубав ли е, не е верен; ако пък е верен, няма да е хубав.

    – Мале-е, голямо извинение! Тази "мъдрост" я знам, разбира се, но понеже не я смятам за истинна, не й обръщам внимание.

    – Даже прозаична художествена литература не може да предаде всички отсенки, иронии, самоиронии и алегории, специфични за всеки обработен език, като носител на национален манталитет. Ама какво ли съм тръгнал на краставичар краставици да продавам! За французи и италианци не мога да съм сигурен, но руснаци в повечето случаи превеждат безобразно. Техният най-добър изследовател на Робърт Бърнс, например – Иван Кашкин... От него такива дървенашки преводи на Бърнс съм чел, особено като ги сравня с преводи на българи от началото на миналия век!

Иван Кашкин (1899-1963)

    Понеже една от специалностите ти е преводът, да те попитам. В "Речник на общата ни култура" от Дитрих Шваниц, професор по английска литература в Хамбург, срещам елементарни грешки, които нашите родни преводачи, особено редакторите на поредицата "Архимед", са пропуснали. И ми е чудно – на Запад книгата се смята за бестселър, има петнайсет издания, окичена е с похвали от най-високите трибуни на Германия, изобщо – на цивилизования Запад, а уважаемият писал, че българите сме славяни... като унгарците и гърците, че Константин-Кирил Философ изнамерил кирилицата. Хайде, онзи немски професор… майната му, ама пък наши хора да пуснат такава глупост в обращение сред българите, не разбирам!

    – Като превеждаш, не можеш да променяш; това е друго нещо, дори авторски превод не се нарича. Как преводачът да изопачи думите му! Че греши, трябва да е видно; биха могли под линия да предадат фактите, да оставят въпросния професор с грешките му – е задължително; не могат да го изкарат по-умен, отколкото е, нали?

    – Не казвам да променят, задължителен според мен е коментар от редактор или от редколегията на издателството. Тиражират немските глупости. Като е светило, на което лично президентът на Федерална Германия му прави реклама – за хер Роман Херцог говоря... какво да кажем за обикновения западняк, каква му е представата, и изобщо, що за неандерталци сме в техните очи!

    – Читателят не е толкова прост; особено читателят на такива книги; той ще си направи извода кой колко струва, а дори децата знаят, че унгарците не са славяни, както и останалото. Важното е да се запазят авторовите виждания, а тук те са ясни: невежествен е човекът по тези въпроси. Защо се вълнуваш как ни виждат другите? Те въобще не се вълнуват какво мислиш ти за тях. И от това, че те ще мислят добре за нас, няма да произлезе, че сме добри, нали? 

    – Номерът е да си правим съответните изводи. Защото към чуждия свят у нас, българите, много трепет, много респект има, но по-важно е как ние сами се ценим, па и какви слабости си имаме.

    – Това са вече доста остарели представи. Младите, които отдавна контактуват с връстниците си от Европа, не се заблуждават, не изпитват ненужен респект, защото знаят нещата от извора, пътуват, анализират. Защо не съм превъзнасяла французи, ни италианци, ни който и да е от останалите! Заради професията си знаех отвътре нещата. Всичко е до информация: имаш ли я, не можеш се излъга.

    – Говоря за мнозинството българи, не за каймака на обществото. Имаме ли ние интелигенция всъщност?

    – Какъв каймак бе, човек! Вземи всички онези, които са завършили западните филологии, въобще, хората с образование, които са се докосвали, меко казано, до т.нар. Западен свят, никой не се заблуждава. Всички сме простосмъртни, и къде го този каймак? Ако имаш предвид т.нар. наша родна интелигенция, първо трябва да уточним кой какво разбира под това определение.

    – Идеалисти, казано с една дума.

    – Откъде накъде! Няма идеализъм в това да виждаш нещата каквито са си. Ти интелигенцията за идеалисти ли ги вземаш?

    – Такъв е моделът, зададен от Ренесанса насам. Паисий не е ли точно в този смисъл идеалист? Ами Левски!

    – Ти да не би да живееш в Ренесанса! Там са следвали постигането на идеала във всичките му форми, но то няма общо с днешното определение за интелигент.

    – Основата е все тази. В сферата на духа, мисля, не сме напреднали, а даже сме изостанали в сравнение с човека от зората на християнството. И когато преследва защитаващите една кауза, властта фактически я узаконява, дава да се разбере, че каузата е жизнена. Нали това е другият смисъл на понятието "санкционирам"!

    – Паисий и Левски са най-големите реалисти за времето си; иначе нямаше да имат такава тежест и до днес; реалността остава, идеалите се менят. За сферата на духа е вярно: епохата е такава – Кали юга**, това е закономерност, но се наблюдава и друго, което е интересно.

    БЕЛЕЖКА: Текстът е от 9-10 август 2007 г. Придобива допълнително послание, припомня точно сега нещо за нас – българите, от ранното ни детство вложено като представа за зимата на 1873 г., бесилото край онази София, същото онова място, дето днес чалга политиците ни се снимат за спомен.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19  fev. 2008 – edited 13 fev. 2017

––––

* Вж. https://www.bulgarianhistory.org/vasil-levski-apostola-na-svobodata/
** Вж. http://www.sibir.bg/blog/momchev/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=465284

    Свойствата на Кали Юга са описани в индийската поема "Махабхарата". Ето свойства на тази епоха, за която се смята, че е отминаваща: В свещените книги на Изтока се разказва за края на епохата Кали юга: Ще има временни монарси на земята, царе свадливи, с жесток нрав, усърдни в лъжата и злото. Те ще убиват жени и деца... Ще отнемат имота на поданиците си. Животът им ще е кратък, въжделенията им – ненаситни. Хора от различни страни ще се присъединят към тях. Имуществото ще стане едничко мерило. Богатството ще става причина за кланета. Страстта ще е единственият съюз между половете. Лъжата ще е средство за успех в съда, жените ще станат само обект на въжделение. Богатият ще се смята чист. Великолепието на дрехата ще е признак за достойнство. Така в края на Кали юга ще става постоянно падение. (Откъс от "Отворени двери" на Николай Рьорих)

Публицистика – ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

Цивилизацията, каквато ни я пробутват по указания Отвъд океана...

ГРЪМОГЛАСИЕ И ДУХОВНА НЕМОЩ

    30.09.2004

    Вероятно Корана е велика книга, но виждам в него посредствен преразказ на подбрани части от Стария завет, зле разкодирани; освен това откривам еднотипно повтарящи се твърдения колко нищожен е човекът пред Аллах, колко жалки са ни човешките желания, свеждащи се до върховното за простосмъртен постижение – изтягане върху сочна мека морава, в компанията на четирийсет предани хубавици, отпиващ изстуден шербет край бистра река със самочувствие на праведник, който се радва, когато гледа как се измъчва съседът му в огньовете на Ада, понеже имал дързостта този негов съсед да се усъмни в безграничната доброта на Бога.

    Есенцията на Злото в ненавистта на мързеливия, усърдно величаещ Аллах с молитви – това ли е висшето състояние на разума, човечността, жизнелюбието, Пътят и Истината за нас? Тъй е за добрия мюсюлманин, ако успявам да разчета дълбоката мъдрост от общението си със сънищата на пророка Мохамед.

    Дали в своята пищност и стремеж към величие то не са сънища на Разума пред грохотно звучащия над главите ни Космос? Двата ми майчини рода, перущенският и калугеровският, са клани от фанатици, насъсквани именно от добри тълкуватели на тази велика Книга за праведния мюсюлманин, мой брат по участ, може би и по кръв върху планетата Земя.

    А може би сме твърде наивни да повярваме, че Библията е нещо повече от творение на собствените ни представи за двуединството Бог/Сатана, което е ядро на нашата жизненост? Както всяко дело на човешкия разум, и Библията представя нещата пристрастно, едностранчиво, настойчиво. Истината е далеч по-разнолика от човешките ни мерки и сравнения. Всъщност, природата, като част от Космоса (от красотата), е безразлична към собствените си деца, и особено към нас, човеците. Вместо да живеем с реалността, ние се самоизтребваме, обхванати от лудостта да пренаредим, да покорим всичко, което ни се мерне пред очи.

    Най-претенциозна сред религиите – Исляма в основната, т.нар. фундаментална версия, подир 11 септ. 2001 г., всекидневно напоследък доказва колко безразсъден може да е сляпо вярващият, когато е в плен на схема, и как грандоманията го прави неспособен да проумее величието на смирения вярващ пред другите хора.

„

    Първи грях на Исляма във фундаменталната му версия, извор на нещастия, е пренебрежението към жената, поставянето й в ролята на домашно животно, за да ражда и величае своя насилник и духовен наставник мъжа. Оттук и безразличието към живота, на първо място – към собствения му живот у фанатика-ислямист. Този мой събрат по разум си е въобразил, че е любимец и праведен пред Ужаса, който твори в чест на Аллах. Но нали Аллах е висш образ на Доброто!

    Да приеме човек Озлоблението за висша добродетел, покровител и съдник, не е ли лудост в най-перфидния й вид! Да слави този Велик образ двайсет и четири часа в денонощието, пет пъти по за час заровил главата си между раменете, коленичил, опрял чело в земята, това ли е върховен израз на почит към Световния суверен!

    Захванах се да чета "Alles, was man wissen mus" на немския изкуствовед Дитрих Шваниц, книга, преведена на български под наслов "Речник на общата ни култура". Нищо ново до стр. 39 от общо 418 не откривам.

    04.10.2004

    За кратко съм се изкушавал да коментирам отношенията между държавата ни и човека – тип средностатистически гражданин, чийто манталитет, език, вяра, история и култура са български. Каквото и да се рече, българите – с най-ниска раждаемост в Републиката, сме и най-унижаваните, най-притеснени в собственото си отечество. Този мой сънародник не може да очаква милост от държавата, нито благодарност – поне проформа! – че честно плаща куп данъци, налози, отнемащи му между 40 и 75 процента от приходите... Не, не говоря за мутрите и висшата прослойка управленци.

    Българите сме търпелив народ, ала просветлението идва при смирения само когато е съхранил духовната си енергия. Духовните ни първенци отдавна не са си на мястото: хленчат повече от всички унижени и оскърбени. И от хленч, вайкане и мърморене по медийните трибуни, от снобския им брътвеж нищо се не получава.

    06.10.2004

    Две открития през първите дни на октомври от археолозите в България: Георги Китов – царско погребение от епохата на траките в могилата Малка Косматка край градчето Шипка, Казанлъшко; Божидар Димитров – златно съкровище отпреди 2500 г., предвещават онова, което преди десетилетие Ванга каза: земята ни е люлка на древна цивилизация.

    И на този фон сме свидетели на типични за нашенския адет кавги: полицаи с маски претърсват... археолозите, все едно то са не археолози, а кокошкари, селски тарикати някакви си. Държавата, която се грижи косъм да не падне от кратуната на наглия престъпник, учените археолози и историци, изобщо – хора, върху чийто труд градим националното си самосъзнание и достойнство, тази моя странна Държава ги третира като престъпници. Защо!

   Водещите – младежи* от сутрешното неделно предаване "Сблъсък" по бТВ, се гаврят с доцента-археолог и мой съгражданин Георги Китов. Културата на държавно ниво у нас се управлява от смешник – министър Божидар Абрашев, който дотук не е отпуснал ни лев за археологическите експедиции, и тези експедиции, кажи-речи, на самотек работят, с подаяния от... мутри, или както щете ги назовете, т.е. съмнителни благодетели, същите, които в опоскана България не си знаят парите, шетат, заели образ на стопани, та от тях и министрите, и депутатите в Народното ни събрание, са в трепет. Ей тези наглеци паралии се загрижили за националното ни самочувствие. Националното ни самочувствие стана зависимо от идиота, дето ще заварди улицата между две кьошета, за да си отпразнува купона с курвите, да си направи театрото колко е лъскав и важен, та движи с кортеж от копои-телохранители около себе си.

(1940-2004)

    Немският професор историк и философ Дитрих Шваниц сътворил популярна версия (очевидно за невежи и лаици) на Европейската ни културна история от две хиляди години до днешния ден, представя Немската нация като основен двигател на съвременната цивилизация от 1500 г. след Хр. до наши дни. Красиво! Западът придърпва килимчето под задника си, а ние – Ost Европа на туземците, и  особено Югоизтокът на Континента, задният двор, бъкан с онези тъмни балкански субекти и старите им коли и мебели... ние, казвам, сме в нечии светли очи кофти негатив, т.е. варварите на днешна Европа. 

    До стр. 87 откривам две блестящи в невежеството си твърдения от страна на боготворения от западноевропейската читателска аудитория немски професор:

    1) че кирилицата е назована по името на създателя й Кирил**; и 

    2) че южните славяни са българи, гърци и унгарци***. 

    За подобни случаи, дето имаме хубав лаф, остава само да влезе убитият. Ама мене, българина, семка на клани от башибозук два православни рода, именитият професор не ме кефи; кефят ме умниците родни, допуснали този опус в обращение на нашия книжен пазар, че и рекламите им да чета**** като за епохален научен труд.
    Абе, тези самовлюбени американци, западноевропейски гарги с университетска титла и пр. разхвалени умници, българите за смотаняците на Европа ли ни смятат, или вече решиха, че са открили село без кучета?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 30 sep.- 6 oct. 2004 – edited 12 fev. 2017

_____
* Слави Трифонов, чета напоследък, в 2007 г., когато набирам на компютъра си този текст за Internet, наричал двамата симпатяги Иван и Андрей опосуми. Опосумът е миризливо животинче с хубава кожа, която се употребява за шапки, яки, окантване на връхни дрехи, маншони за дами и изискани господа.
** Кирилицата е допълнена за славянската говорима реч версия на елинската буквена система, докато творение на Кирил е глаголицата.
*** Тези две "епохални" открития на немската историческа мисъл са съответно на стр. 57 и 65 от зле преведеното на български език издание.
**** Възможно ли е образование без познание върху историята? Нали историята е в основата на всяко обучение и възпитание? Само онези, които знаят основите на собствената си култура, развиват разбирането за себе си и собствената си идентичност. Историята не са облицовани годишни стойности, а ситуации от миналото. Почитаемият Дитрих Шваниц ни превежда през вековете, от самото им начало до най-новото съвременно понятие за култура: разбираемо, остроумно, иронично към познатото. (Реклама, буквално преведена от немския оригинал.)
    Или пращящо от подмазване поръчителство на родните свахи в издателския бизнес:
    След петнадесет издания и огромен интерес и успех в Германия, предлагаме на Вашето внимание този впечатляващ поход на ерудита Дитрих Шваниц през историята и културата, които всеки цивилизован европеец трябва да познава. Шваниц разкрива с хумор и разум онова, което всеки цивилизован европеец трябва да знае. Книгата доставя удоволствие от четенето и в същото време от нея се научава много. Вж. https://www.helikon.bg/books/41/-%D0%A0%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0_27109.html#book_info

Публицистика – ЗДРАВЕ, КЪСМЕТ И ВСИЧКО ОСТАНАЛО

ЗДРАВЕ, КЪСМЕТ И ВСИЧКО ОСТАНАЛО

    – Много сте мила. Вероятно не го заслужавам, но посланието, което чета по-горе, е страхотно. Б-р-р! Пък съм най-обикновен, при това вече в доста неприятна възраст. Благодаря, благодаря, благодаря!

    – Айде сега! На "Вие" ли минахме? Освен туй, всички сме единствени и необикновени, а възрастта е нещо относително, повече от Айнщайн дори!

    – Виждам на аватара Лъвица; може би сродно усещане за света, ако се вярва на зодиака, плюс съответнота самочувствие. Добре, че самоиронията ме спасява донякъде.

    – Смених си картинката просто, не помниш ли имена?

    – Помня. Но картинката е чудесна.

    – Ами що мина на официален тон?

    – От само себе си станало. Не съм го мислил специално. Пък имам смътна представа за теб. Може би жена, може би с усет към абстрактното в идеални пропорции, може би умен събеседник...

    – Да ти кажа честно, представата ми за мен е повече от смътна. За мислене да не говорим: ни абстрактно, ни конкретно, опитвам се да слушам тишината, ама не успявам много-много. Важното е, че се старая. За събеседник ме бива, защото слушам... ама и питам после! Това е отгоре-отгоре информацията.

    – Ще ми е приятно да зададете някой, да речем, много неприятен въпрос.

    – Няма неприятни въпроси! Има отговори, които ти е неприятно да дадеш.

    – Виждам, пак съм смесил "Вие" с "ти". А не знам на какво се дължи. Днес ми е възлов ден*, или съм си внушил. Нищо особено не се е случило, и точно това леко ме притеснява. Като затишие пред буря.

    – Няма значение, граматики разни! Обаче въпрос ми дойде на ум: Що в своите текстове качваш твои снимки от различни години? И как нищо особено да не се е случило! Излязъл си от небитието за пореден път и имаш съвсем новичка година пред себе си; това нищо ли е?

    – 1) Тези картинки би трябвало да демонстрират, че съм си същият; може би вид претенция от моя страна. 2) Шумните места ме натъжават. Виж, нов и мил ми е всеки Божи ден, особено когато вън е студено, мъгливо, дъждовно тихо.

    – Момичето с виолата, което се появява след четвъртата минута от записа, ми направи впечатление. След това късото й солово изпълнение преминава в дует с мъжа-цигулар. Това наддумване на двете виоли ми се стори разкошно. Виж ти каква дяволица! Къде ги тези жени?

    – Значи, не си слушал Яни? Можеш да наваксаш, невероятна му е музиката!

    – Слушал съм го. Но с времето са ми се смесили нещата с други музиканти. Говоря за период отпреди три-четири години за мен лично, когато за пръв път слушах този грък. И тогава пак някой ми го препоръча, това си спомням.

    – За него мога да кажа само едно: не пипнат, а прегърнат от Господ!

    * * *

    – Мислех на коя ли от моите познати ми напомняте. И плътно представата ми съвпада с дама, която допреди две години работеше като шеф в училище.

    – Не вярвам да приличам на някого, особено пък на персони, дето са били шефове, и то в училище. 

    – Зодия Лъвица, тъй ли? Или бъркам нещо.

    – Да, нещо като Лъвица.

    – Само Лъвица може да бъде такава: търкаля се отляво-надясно, после отдясно-наляво и чака друг да й свърши работата.

    – Не позна! Поради вселенския ми мързел гледам да си свърша работата тутакси, за да си мързелувам. 

    – Обичаме си котешкия живот, нали?

    – Че ако не ние, кой друг!

    (На монитора се появява самата София Лорен, та се налага да уточнявам.)

    – Така и не разбрах какво опита да ми пратиш. София Лорен за една вечер ли?

    – Тя да е подарък?!... Я помисли пак.

    – Учудих се, понеже е от онзи рядък тип жени, дето цял живот няма да ти стигне да им се дивиш и да ги любиш.

    – За нея трябва да се воюва. Ама не със съперници, а със себе си.

    – Ей! Това са ужасно неприятни сражения, да знаеш. Ама не си мъж, че да знаеш мъжките мераци.

    – Всички мъжки мераци се отразяват върху жените. Това е ясно! Не е нужно да сме мъже, да ги знаем.

    – Пък и не ми се е случвало да преследвам. Като събрат по зодия, това ти е известно, нали? Лъвовете не преследват. Чакат, дебнешком свити в храстите.

    – Това е излишно. Когото ти е писано да срещнеш, ще го срещнеш.

    – Права си, абсолютно; но все пак си от другия пол.

    – Е, и какво от това?

    – Много работи. Първо, блендата е различна. Вие сте интуитивни същества, обичате дреболиите, умирате за красиви малки нещица, за разлика от нашата суха рационалност. Добре, че ви има да облагородявате дивата ни природа на мъжкари.

    – И поради нашата интуитивност няма как да сте скрита картинка, нали?

    – Не е тъй, но що да ти развалям илюзията!

    – Е, не би могъл, поради едничката причина, че не съм се илюзионирала по отношение на вашего брата досега. Късмет, а?

    – Май си права, ама то важи само за хубавите интелигентни жени. 

    – По-скоро за онези, които си спомнят опита не само от този живот. 

    – Значи, като ме заинтригува някое дългокосо с цици и мила муцунка, ставам изобретателен да се крия, та да не ме усети. И наистина, с развитата ви интуиция си имам бол проблеми.

    – От кого се криеш?

    – От обекта на моите бесове, разбира се. Само за илюстрация: с момето, което после ми бе съпруга петнайсет години, шест пъти ни запознаваха в разни компании, а бяхме вече любовници. И това става в селище с около петстотин души, опитващи се да разберат накъде се блещя.

    – Това, за да ти е интересно на тее, нали? Защото момичето те е разбрало, преди да се скриеш.

    – Не е вярно.

    – Е, казах за кои жени иде реч; не толкова хубост и ум, колкото опитът...

    – Женският ви свят ме е занимавал от 5-годишен, стигнах до откритието, че у момичето то или е вродено, или го няма. Не се учи, зависи от интелекта.

    – Кое?

    – Усетът кой е мъжът за нея. Мъжете обикновено не го знаем, а момичето знае, природата му го шепне на ухо. И естествено последни научаваме, че сме влезли в плановете на хубавелката. Та този стереотип на хубавата интелигентна жена първо тръгвам да съсипя. Правя се, че уж не ми пука, и отсреща започва едно тръшкане, едно страдане, показване на нокти и сълзи, тропане с краче...

    – Ай стига, бе! Направо Шекспировски чудесии! А нещата не са тъй прости. Единици са двойките, които остават цял живот заедно не по принуда социална, а защото са се намерили един друг като мъж и жена.

    – В любовта човек също може да е посредствен, и това разбрах. Не понасям мъже, които подценяват момичето, за да се покажат велики. За мен да съм влюбен в едно момиче... е покоряване на бесовете ми.

    – Избягвам да се произнасям за любовта, защото има страшна обърквация: секса смятат за любов, любовта – за секс, а те са съвсем независими неща.

    – Говоря за любов, съчетана със секс. Нямам представа какво е да легнеш с момиче, което не цениш като човек, като чар, а само за физкултурни упражнения.

    – Да попитам: щом го харесваш с всичките му дадености, можеш ли да продължиш да го обичаш без секс?

    – Да. След като физически сме се разделили и пътищата ни са се разминали и то продължава месеци или години, докато едно утро се събудя трезвен, престанал да усещам излъчването на жената.

    – По някакви причини не сте правили секс, ще продължи ли любовта ти?

    – Да.

    – И колко ще трае?

    – Две млади жени са ми пред очи: едната от над десетина години, другата от три-четири. И няма изгледи да съм в леглото с коя и да е от двете. Усещам интензивно любовта, когато едната или другата си я представя: изпитвам не точно сексуална тръпка, а привличане. Много красиво усещане.

    – Е, значи следва извод: любовта без секс е по-трайна. А?

    – Може да трае много дълго. Докато не видя жената в неприятна светлина: занемарила се, изпростяла, превърнала се в домашна слугиня или в бъбрива досадница. Обичам момичето ми да е на пиедестал, да имам възможност да го обожествявам, да ме предизвиква на подвизи в нейна чест. Като представител на зодия Лъв, съм изключително честолюбив. В поредицата есета "Въведение" съм написал: ако влюбеният Петрарка веднъж беше легнал с Лаура, нямаше да ги има любовните сонети. И все пак. Кому би харесало да ближе сладолед през стъкло?

    – Оппа-а! Лъвовете не се хвалят, на всички е видно кои са, що им трябва да се фукат? Хвалят се незабележимите, за да си отвоюват пространство. Не че умирам кой знае колко по сладолед, но мога да го ям с удоволствие, без да слушам хубава музика; както мога да слушам хубава музика, без да лапам сладолед, а може и двете заедно... в редки случаи.

    – Не става дума за елементарна хвалба, а да направиш тъй, че да говорят за теб. Разбира се, сам няма да взема да се хваля. Напротив, ще говоря за себе си зле, най-ироничен ще съм спрямо себе си, и познай защо е това!

    – Отде да знам! Не ме интересува чуждото мнение; пък и кой ме познава дотам, че да има вярна преценка? Загуба на време е да занимавам другите с моята особа; който се интересува, ще намери начин да разбере що за човек съм.

    – Ако си Лъвица, няма начин да не си честолюбива, отмъстителна, злопаметна, и същевременно горещо да жалиш онзи нещастник, когото си наранила в Лъвския си гняв. Лежим си, значи, в храстите, мързелуваме, обаче със зорко око винаги сме наясно кой как се отнася спрямо Наше величество.

    – Крайно погрешно! Лъвът и Лъвицата са спокойни, великодушни, съзнават мястото си в йерархията; няма на кого да се гневят, защото дребните изискват снизхождение, като част от хранителната верига. Лъвовете могат да се гневят само на себеподобните, и то по-скоро е съревнование между равни, не гняв. Много ниско поставяш Царя на зодиака.

    – Мисля, че идеализираш. Много е хубаво, за да е вярно.

    – Що! В природата нещата са ясни. Затова природата е хубаво нещо и животните в нея са хубаво нещо. За човешките недоразумения не съм отговорна, а се знае, че истинските неща наистина са красиви.

    – Говорим за човеци, драга!

    – Човеците страдат заради собствените си грешни представи за себе си и за мястото си под Слънцето.

    – Така е. Раят е, когато Плът и Дух се съединят в прегръдка. И тогава Бог или Божественото слиза при нас и ни изстрелва в Небесата.

    – Те не са разделени, ние ги разделяме. А Божественото си е у нас, само че ние не търсим Божественото.

    – Надявам се, с теб нямаме този проблем, наясно сме. За съжаление не са много мъжете и жените, които го знаят като че ли.

    – Нали затова има развитие! Всеки по пътя си... и тъй до крайната цел.

    – Виждаш многолюдието около мен.

    – Какво многолюдие?

    – Ами никакво.

    – Тоест... сам си?

    – Обитавам си манастира сам, ала виртуално живея с илюзията за чаровното момиче, което знае, разбира се, защото ме е усетило вероятно! – но какво от това, че няма да съм с момичето както мъж с жена. И ето, ти успокояващо ми казваш: божественото е разкошно, когато е останало само мечта. Явно превърнал съм се в Петрарка. И въпреки това, а може би точно затова, смятам се за щастливец.

    – Ей-ей! Кой ти пречи да си осъществиш мечтата? 

    – Нощем обикновено се приспивам с образа на момичето, което през деня избягвам да погледна, по коридора се разминаваме двамата с наведена глава или тя ме прострелва с поглед. Споменал съм го и това някъде из тези есета. Седна веднъж до мен и не смеех да дишам, а като свърши там служебната ни сбирка, изстрелях се пръв да си ходя.

    – Като мъж от ХІХ век. Щом я харесваш, какъв ти е проблемът: тя вече знае!

    – Опасявам се да не разпилея мечтата. Става дума за бяс, за енергия, която опитвам да не избие на повърхността. Пращам й по прислужницата цветя за Осми март, прислужницата ми казва как грейнала, а аз измърморвам: "Аха! Е, добре!" Такива чешити не се срещат всеки ден, но що да сторя, като е доста време подир мен родена, и значи, усещам, може да направя щуротия.

    – Ей това ще ни умори: не смъртта, а предразсъдъците, с които сме обрасли. Важно е да знаеш какво искаш, и нямаш проблеми, ако желанието ти не накърнява свободата на другия.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 7 avg. 2007 – edited 11 fev. 2017

–––––

* Рожденият ми ден.

Ars Poetica – ЛОШОТО МОМИЧЕ

ЛОШОТО МОМИЧЕ

Лошото момиче пак по улиците нощем броди
или се оставя някой мъж да го съблича,
да го лъже безогледно с бели платноходи,
с лицемерен глас в любов да му се врича.

Лошото момиче майчица си няма да го учи,
че мъжете изкушени мамят безогледно –
свършат, после те прогонят като кучка
и от скъпата кола те гледат с поглед леден...

Лошото момиче... Колко лесно, мили дами,
да го смачкаме с нозе и вий да го вините! –
а пък то е крясъкът на младостта ни, 
който безутешно вън по цели нощи скита.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 28 jan. 2007 – edited 10 fev.2017