Story – АСЯ (9.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VI

     След обяд на вратата някой похлопа, и преди да отворя, чувам гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна селянка, здрава, яка, с вечно засмени очи и усет към шегите, този път ядосана се горещи:

    – Тоз хулюган! Тоз гражданин нехранимайко! Отде се намери да дойде тук, да ни зачерни доброто момиче!

    От другата страна допълват:

    – Ний няма да оставим тая работа току-тъй. Какво си представя той!

    Отворих и в стаичката ми влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше на деветнайсет, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

    – Джорьо! Дай да се разберем – подхваща майка й и кърши притеснена ръце, – искаш ли да се ожените, или не искаш?

    – Моите родители не са съгласни.

    – Добре, защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни слагаш? Хората какво ще рекат!

    – Съд! Съд за такива! – обажда се лелята басово.

    Ася тихичко приближи, седна наблизичко до мен, прегърна ме, зарида. Двете по-възрастни жени трият подпухналите си очи, буйната Петрана чак изхълца. Гледат ни ей тъй умилени. Аз пък стиснах очи да не ги гледам.

    И Ася остана при мен.

    Занизаха се безоблачни дни, в които като от подземна река пулсираше скрито напрежение. Тя силно се привърза. Пере ме, почиства, подрежда. В бурканче на масата винаги стърчи букет свежи полски цветя. Стана уютно. Когато е студено или се случи да не успея да открия ключа за училищната баня, накара ме да стъпя гол в легена и, същински Адам насред стаичката, край бумтящата печка оставям да ме къпе, трие, суши с голямата й розова хавлиена кърпа.

    Често ходим до Балчик. Седнем на сипея край пристанището, слушаме мученето на големите тромави параходи на излизане от товарната рампа, дрезгавата сирена на пътническото корабче за Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се под нозете ни масленотежки от студа тъмносиви вълни, които открай докрай браздят залива. На запад е курортът Албена, още по-нататък са Златните пясъци, Варна... Там като че небето е по-ясно, по-синьо.

    Задъхани, изкатерим стръмнината по обратния път, настаняваме се и ние сред бъбривите пътници в следобедния рейс за Гурково.

    Трепетно очаквана, пролетта тази година ни изненада с нестихващи и досадни дъждове, които ливнаха откъм средата на април. Мътните ручеи понесоха мъртвата шума, суха трева и бурени, като змийчета плъзнаха по подгизналата земя край училищната ограда. Жвакат мокрите ми обувки из локвите, от класната стая тичам в квартирата да се изсуша. Захванал съм поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми... Втурвам се в стаята, трия си косата в кърпата за лице, бързам да седна пред почистената маса.

    Поемата съм озаглавил "Завещание", но това не е само подражание на Вийон; причината да я нарека "Завещание" е, че усещам необходимост да кажа сбогом на илюзиите ми от студентските години, които илюзии досега са придавали аромат и цвят на живота ми, изкушавали са ме да се виждам в романтични пози, защитник на онеправданите и озлочестените. По някое време – същинско мокро до кости мишле, в стаята се вмъква Ася.

    – Здравей! Как ти мина урокът по френски в осми клас?

    Сухо отвръщам:

    – Добре мина. Ще ме оставиш ли?... Пиша!

    И тя се свива в единия ъгъл на леглото до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от масата да си легна, намирам я заспала, отметнала ръка, другата в юмруче подложила под брадичка като детенце. 

    – Хайде, душко, стани. Стани да оправя леглото.

    – А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи де...

    Вземам я на ръце и като кукла я турям да седне на стола, но тя вече се е разсънила, захваща сама да оправя. Лягаме, гушва ме, дъха ми в ухото:

    – Обичаш ли ме, а? – Шепне: – Кажи, обичаш ли ме!

    – Обичам те.

    – Кажи го с твоя глас. Естествено го кажи.

    – Ето… Обичам те, Аси!... Тъй бива ли?

    – По-добре е.

    – Хайде вече да спим.

    – Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира.

    Гласът ми дрезгавее:

    – Кой ти каза?

    – Никой. Ти не ме ревнуваш. Хич не ме ревнуваш.

    – Напротив, ревнувам те. Но не го показвам.

    – Лъжеш... Защо не ме ревнуваш, а?

    Замълчавам. Притиска се, сплита ръце около шията ми, дългата й руса коса гъделичка носа ми, влиза ми в устата. Равномерното й дишане подир малко ми подсказва, че е заспала. Много внимателно си измъквам ръката, затисната под нея, обръщам се по гръб, гледам отразените върху тавана пламъчета от печката. Опитвам да проумея и определя звуците, шумовете от ръмежа, от капчука, от свистенето на добруджанския ветрец, с които е изпълнена нощта. До късно не мога да заспя.

    Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвам "с лапата" – нещо иронично, което я разстройва. Обикновено се оплаква от мене пред Данко, и той с милозливото сърце на добър, кротък човек я успокоява:

    – Не му забелязвай. Той си е такъв. Нали, Жоро!

    В края на април ми откри, че е бременна. Не смеем на никого да кажем. Става наша обща тайна, която ни кара да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено желае детето, но не ме упреква, че я увещавам да го махне. Приема нещата със смирение на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плаши я изглежда само неизвестността кога ще стане това, по какъв начин. За света сме щастлива двойка – млад мъж и момиче, силно привързани. Подпитват кога ще ни е сватбата, къде ще се установим да живеем. На тези въпроси избягвам да давам отговор, тя повдига рамене:

    – Не знам. Каквото Жоро каже.

    Директорът ми съобщава на четири очи, че говорил за нея в Народна просвета, заместник-началникът на областния отдел, някой си Епитропов, готов бил да съдейства Ася да влезе като задочна студентка в Шуменския институт за детски учителки. Петков радостно потрива длани:

    – За просветата сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви оставим така, я! И знаеш ли... – навежда се поверително, – много се радвам, че оставаш. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните залагат повече на местния кадър. А с тебе ставаме двама. Ще им докажем, че държим фронта далеч по-добре от местните.

    Мълча. Той продължава окуражително:

    – Къща ще се намери, ако това те притеснява. Тука е пълно с къщи, в които никой не живее. Ще ти помогна да я стегнеш, дворче да подредиш, градинка със зеленчук: фасулец, домати, пиперец, краставици, марулки. Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас, двамата с Ася.

    Два пъти ходим до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия. Ръми все същият гаден дъждец. Прескачаме големите локви в областния център, който ми напомня повече на селски мегдан, лутаме се из късите улички наоколо, докато открием акушеро-гинекологичното отделение.

    Седнали сме на кожения диван пред вратата. Ася се е притиснала в мене, трепери от страх, изчервила се е до кръв. Някакви корави селянки преди нас влизат-излизат. Лекарят се появи най-сетне, нареди й сама да влезе. Поглежда ме умолително, надигам се…

    – Вий дотук! – измери ме докторът от глава до пети.

    – Ние сме заедно – каза тя.

    – Да почака! – И като я пусна да мине пред него, затвори зад гърба си.

    Подир малко вратата безшумно се отваря и тя – с подпухнали от плач очи, бавничко дойде и седна. Мачка носната си кърпичка в ръце, разстила я върху скута, внимателно я сгъва, пак я смачка на топка, пак я разстеле.

    – Не разрешават.

    – Защо!

    – Не обясниха. Само казаха, че не може.

    Почуках, влязох. Мъжът пише нещо си, вдига глава.

    – С момичето съм, което преди малко беше при вас.

    – Защо настоявате да абортира? Тя не можа да обясни.

    – Щяхме да се женим, но се оказа болна. Има епилептични припадъци.

    – Разбирам. Как й беше името? – Отбелязва нещо в картона пред себе си. – И като идвате в четвъртък, носете и здравната й книжка.

    Стана, излезе с мене в коридора, загледа се в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнася професионално – професионално етично, искам да кажа; и този тип не правеше изключение от пасмината убийци в бели престилки.

    На 11 май, четвъртък, й направиха аборт.

    Разкошен слънчев ден. По връхчетата на дърветата са се явили нови бледорезедави листа, ухае на люляк и акация от дворовете, жужат пчели, пеперуди прехвърчат. Ниско над нас лястовиците се стрелкат с цвърчене. Вървим бавничко по кална улица, заобикаляме тълпи от хора, навлечени в тъмнокафяви и черни доста дебели зимни дрехи, във вълнени домашно плетени пуловери, в обуща с незасъхнала кал по тях.

    Минаваме край няколко сергии насред улицата към автогарата; пожела да й свалят от гвоздея чифт терлички – бебешки терлички, приглади ги с върха на пръстите, сетне много внимателно ги положи обратно върху стъклото. Отдъхнах си, когато продължихме нататък.

    Щом се прибрахме на село, зави се презглава с изтърканото захабено от пране вълнено одеяло и спа непробудно до сутринта на следния ден.

    Така убихме бебето.

    Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 28 jan. 2017

_____

*

Завършва, както сте разбрали,

Вийон сега завета свой.

Камбанен звън като погали

слуха, елате в пъстър рой:

умря на любовта герой,

носете дрехи с ярък цвят –

да има радостен престой,
отивайки на онзи свят.

      Из "Заключителна балада", в превод на Пенчо Симов. Франсоа Вийон (1430-1463...?) е свръхчувствително същество, много голям, прехласнат по живота спонтанен поет. Бил покъртително откровен. Благодарение на това след дългото си пътуване през историята идва до нас, живите и грешните днес, гледа ни учудено, дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя". (Из предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 г. от изд. "Народна култура" сборник "Избрани стихове" на Вийон.

** Днес град Добрич. 

ИНТЕРМЕДИЯ 2 (към "АСЯ")

ИНТЕРМЕДИЯ 2

    

     Uma Rojo: 

    – От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафе с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога през деня дали пък не сте публикували някоя глава екстра и чакам следната сутрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с "Ася"! 

    17 окт. 2006 г., 16,37 ч.

    tisss:

   – Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, не съм го обмислял досега от позицията на автор. И не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да Ви разкажа как минава най-обикновен ден от хилядите обикновени дни, дето след по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години от живота на простосмъртен, който (въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата) досега не си е показвал носа извън България, а с малки изключения, може да се каже – и извън родния си град.

    Тъй захванах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях много уморен, много разочарован от деня, в който – за връх на куп неприятности, през последните два учебни часа (петия и шестия) "моите" десетокласници ми показаха презрението си. Обидно, горчиво усещане, че съм излишен, ненужен досадник, който опитва да им говори за Шекспир, за раздвоението у Хамлет.

    – Ха-ха-Хамлет! Какво ни интересува вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост?!

    Прекрасно е днешното ни училище. Само който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма да разбере колко благородно, колко романтично и достойно е да си днес учител. Обяснявам думичката "отец": че носи смисъла на "духовен баща", а племето ми отвръщат с реплика от скеча на любимия им актьор Красимир Радков (1971) в "Шоуто на Слави". И пак смях, пак гавра с всичко, което някога – и не само за нас, но и за нашите родители, дядовци, прадядовци е било с внимание обкръжено. Ай, какво весело поколение се задава!

   Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: ако сам не пожелаеш, и Господ от Небесата да слезе, няма да научиш. В този смисъл поднасяте ми дар, който едва ли съзнавате колко обнадеждава в такъв момент. Да-а, преживяването на чужда драма, усещането, че буца ти засяда на гърлото, сълзичка напира в окото, е много човешко, значи, някаква там чужда съдба, някаква си там чужда участ става част от твоя личен свят, нещо толкова човешко във все по-нечовешкия наш свят!

    Бъдете здрава! Вие сте първият човек, който поглежда към историята на Ася с внимание и много ме зарадвахте.

    18 окт. 2006 г., 08,00 ч.

   Uma Rojo:

   – Аз съм малко по-голяма от Вашите десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала много от тях. И дори да не съм го осъзнавала тогава, но учителите ми по литература оставиха най-дълбока следа у мене и сред мъглата от всички науки, с които тогава ни занимаваха в гимназията, литературата е, която ме изгради четящ, търсещ, мислещ, говорещ човек. Обаче до тази истина за да стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Така че трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.

    А Ася далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам, ако така Ви прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за уплътняване на точно тази част от деня и сутрешното кафе е малка вселена за мене, много моя си, много лична. А сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна. Аз Ви чета. Хубав и усмихнат ден Ви желая!  

    П.П.: Тук, където живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си. 

   18 окт. 2006 г., 11,30 ч.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, oct. 2006 – edited 26 jan. 2017

Ars Poetica – СЕДЕФ

СЕДЕФ

Цялата си от седеф, блестиш в тъмното

на подсъзнанието ми, пълно с грехове,

не съм мъжът, в когото да се влюбиш,

и затова силно съм привлечен от тебе.

Направена си от седеф, това е чудесно

за мъже, които пият, за да забравят

опиянението от любовта към жена

недосегаема, горда точно като тебе.

Имам желание ей така да ти говоря

до края на света, ала не с мили думи,

а с мълчанието на брадясала муцуна,

с мълчанието на мъж, който е отхвърлен

и въпреки всичко храни надежда

да обърнеш внимание, да разбереш:

любовта не се нуждае от правила,

любовта именно затова е чудо.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година 

Plovdiv, 19 uni 2016 – edited 26 jan. 2017

Story – АСЯ (8.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V

     Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, страхува се да остане сама с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени мои роднини – жени, млади и по-възрастни; влизат-излизат, кафе пият, разказват истории за разтурени сватби: еди коя си в последния момент с любовника си избягала, и после как ги открили любовника и хубостницата в някакъв мотел ей тъй, както с булчинската рокля била, с венчето, воала, с чантичката сбрани по масите пари – дар от сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга – за да върже един, метнала го (излъгала), че е бременна, пък била вече забременяла от друг...

    В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.

    Дойде Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

    – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

    Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице и, значи, колко му е на неопитния млад мъж, та хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което си е походило с мъжете. Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й първият, Ася девствена ли била.

    Излизаме няколко пъти да се разходим покрай реката. Веднъж дойде с нас и сестричката ми. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Че къде съм гледал аз, какво съм гледал! Носех фотоапарат и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над току-що покаралата по припеците тревица край мътната, придошла от пролетните дъждове Марица.

    На едната от снимките сестра ми – същинска манекенка, позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, ние двамата сме подтиснати: у мене е избило разочарованието, а Ася е объркана, грозничка, безлична, без капчица живец, образ на човек, който съвсем не си е на мястото.

    Започнах тайно да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят, някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство, увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.

    – Направили сте много голяма грешка – убеждава ме, гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега. На момента.

    Разказах за заболяването й на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

    – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите деца се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали очета задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични хора.

    – Ако се събереш с тази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече! – горещи се както никога и моят, инак мълчалив, баща. – Дай! Дай си паспорта у мене, да съм сигурен аз, че няма да направиш глупостта да се ожениш баш сега, когато животът е пред тебе. Млад си, здрав си, силен си. Как пък за тези четири години следване сред толкова умни момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо те изпратихме там да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в оназ София! Сега сам ли да си съсипеш живота, бъдещето си ли да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама чак любов?! Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя!

    Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. Нещо повече – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и обстоятелства , които не бяха в нейна полза.

    Защо! С каква цел, Боже мой?

    С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й, тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

    Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е да се разделим веднага.

    – Смятам, че така е честно.

    – Защото не ме обичаш – със спокоен глас отговаря.

    – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

    – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, спокоен, тих и безизразен глас.

    После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото, блузките, полите, роклетата си.

    – Да ти помогна?

    – Аз... сама.

    – Да те изпратя?

    Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, гушна ме, притиска се, тресе се от плач:

    – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много...

    Отскубнах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви направо през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни очила, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава!

    "Малките свински очички – рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

   Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа, че съм нещо в собствения си живот, че съм истински мъж.

    Следва

 Пловдив – столица на Европейската култура за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 26 jan. 2017

–––––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени, бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление.