Story – АСЯ (8.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V

     Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, страхува се да остане сама с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени мои роднини – жени, млади и по-възрастни; влизат-излизат, кафе пият, разказват истории за разтурени сватби: еди коя си в последния момент с любовника си избягала, и после как ги открили любовника и хубостницата в някакъв мотел ей тъй, както с булчинската рокля била, с венчето, воала, с чантичката сбрани по масите пари – дар от сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга – за да върже един, метнала го (излъгала), че е бременна, пък била вече забременяла от друг...

    В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.

    Дойде Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

    – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

    Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице и, значи, колко му е на неопитния млад мъж, та хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което си е походило с мъжете. Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й първият, Ася девствена ли била.

    Излизаме няколко пъти да се разходим покрай реката. Веднъж дойде с нас и сестричката ми. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Че къде съм гледал аз, какво съм гледал! Носех фотоапарат и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над току-що покаралата по припеците тревица край мътната, придошла от пролетните дъждове Марица.

    На едната от снимките сестра ми – същинска манекенка, позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, ние двамата сме подтиснати: у мене е избило разочарованието, а Ася е объркана, грозничка, безлична, без капчица живец, образ на човек, който съвсем не си е на мястото.

    Започнах тайно да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят, някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство, увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.

    – Направили сте много голяма грешка – убеждава ме, гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега. На момента.

    Разказах за заболяването й на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

    – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите деца се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали очета задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични хора.

    – Ако се събереш с тази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече! – горещи се както никога и моят, инак мълчалив, баща. – Дай! Дай си паспорта у мене, да съм сигурен аз, че няма да направиш глупостта да се ожениш баш сега, когато животът е пред тебе. Млад си, здрав си, силен си. Как пък за тези четири години следване сред толкова умни момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо те изпратихме там да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в оназ София! Сега сам ли да си съсипеш живота, бъдещето си ли да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама чак любов?! Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя!

    Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. Нещо повече – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и обстоятелства , които не бяха в нейна полза.

    Защо! С каква цел, Боже мой?

    С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й, тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

    Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е да се разделим веднага.

    – Смятам, че така е честно.

    – Защото не ме обичаш – със спокоен глас отговаря.

    – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

    – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, спокоен, тих и безизразен глас.

    После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото, блузките, полите, роклетата си.

    – Да ти помогна?

    – Аз... сама.

    – Да те изпратя?

    Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, гушна ме, притиска се, тресе се от плач:

    – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много...

    Отскубнах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви направо през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни очила, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава!

    "Малките свински очички – рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

   Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа, че съм нещо в собствения си живот, че съм истински мъж.

    Следва

 Пловдив – столица на Европейската култура за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 26 jan. 2017

–––––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени, бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление.