Story – АСЯ (8.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V

     Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, страхува се да остане сама с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени мои роднини – жени, млади и по-възрастни; влизат-излизат, кафе пият, разказват истории за разтурени сватби: еди коя си в последния момент с любовника си избягала, и после как ги открили любовника и хубостницата в някакъв мотел ей тъй, както с булчинската рокля била, с венчето, воала, с чантичката сбрани по масите пари – дар от сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга – за да върже един, метнала го (излъгала), че е бременна, пък била вече забременяла от друг...

    В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.

    Дойде Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

    – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

    Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице и, значи, колко му е на неопитния млад мъж, та хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което си е походило с мъжете. Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й първият, Ася девствена ли била.

    Излизаме няколко пъти да се разходим покрай реката. Веднъж дойде с нас и сестричката ми. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Че къде съм гледал аз, какво съм гледал! Носех фотоапарат и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над току-що покаралата по припеците тревица край мътната, придошла от пролетните дъждове Марица.

    На едната от снимките сестра ми – същинска манекенка, позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, ние двамата сме подтиснати: у мене е избило разочарованието, а Ася е объркана, грозничка, безлична, без капчица живец, образ на човек, който съвсем не си е на мястото.

    Започнах тайно да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят, някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство, увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.

    – Направили сте много голяма грешка – убеждава ме, гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега. На момента.

    Разказах за заболяването й на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

    – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите деца се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали очета задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични хора.

    – Ако се събереш с тази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече! – горещи се както никога и моят, инак мълчалив, баща. – Дай! Дай си паспорта у мене, да съм сигурен аз, че няма да направиш глупостта да се ожениш баш сега, когато животът е пред тебе. Млад си, здрав си, силен си. Как пък за тези четири години следване сред толкова умни момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо те изпратихме там да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в оназ София! Сега сам ли да си съсипеш живота, бъдещето си ли да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама чак любов?! Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя!

    Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. Нещо повече – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и обстоятелства , които не бяха в нейна полза.

    Защо! С каква цел, Боже мой?

    С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й, тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

    Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е да се разделим веднага.

    – Смятам, че така е честно.

    – Защото не ме обичаш – със спокоен глас отговаря.

    – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

    – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, спокоен, тих и безизразен глас.

    После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото, блузките, полите, роклетата си.

    – Да ти помогна?

    – Аз... сама.

    – Да те изпратя?

    Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, гушна ме, притиска се, тресе се от плач:

    – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много...

    Отскубнах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви направо през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни очила, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава!

    "Малките свински очички – рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

   Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа, че съм нещо в собствения си живот, че съм истински мъж.

    Следва

 Пловдив – столица на Европейската култура за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 26 jan. 2017

–––––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени, бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление.

Ars Poetica – НЕ ПОЖЕЛАВАЙ ЖЕНАТА НА БЛИЖНИЯ!

НЕ ПОЖЕЛАВАЙ ЖЕНАТА

НА БЛИЖНИЯ!

Много работи имам да кажа,
колко много са нямаш представа,
цвят израсъл току от паважа –
може би Любовта е такава.

Цяла нощ сам звездите си гася
или може би пак си внушавам,
но те виждам трижди по-ясно –
може би Любовта е такава.

Днес си само на длан разстояние,
ала зная, не те заслужавам,
че опасни са всички желания –
може би Любовта е такава.

Може би... Може би през полето
кривнал съм, сбъркал изцяло,
затова нямам право, което
значи – Любовта е раздяла?

Ние с тебе сме странна история,
уж юздите си дърпаме здраво,
но напразно – светът ни говори...
Може би Любовта е такава.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 29 maj 2011 – edited 25 jan. 2017

Story – АСЯ (7.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІV

    Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че студените режещи ветрове от североизток не преставаха да влачат тежки оловносиви парцаливи облаци, от които от време на време ръсеше лепкав едър сняг. Слънцето все по-често пробиваше снежната пелена и от локвите по селските улици към небето нежно се издигаше белезникава пара. По стърнищата щръкнаха бледозелените ушенца на троскота. Гъшите ята се занаизмъкваха, клатушкайки се в редица, опърпани, с висящи безредно пера от разкаляните селски дворове, с пърхане на крила и изпъната напред дълга шия гъските се затичваха срещу вятъра, с пронизителни дрезгави крясъци правеха плавен завой ниско във въздуха и се спущаха с кикот върху омаломощената от зимните студове орна земя.

    В механизираната бригада към стопанството механиците бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер съскаше електрожен, звънтяха чукове в ковачницата.

    Хлапетата в училище станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха надвечер да обсаждат пейките в градинката зад местния Културен дом, наобиколени от момчетии, които се появиха като че изпод земята: не ги бях срещал дотогава. Директорът Петков все по-често се хващаше за главата от притеснения да не изпуснем някоя грешна душица в батака от естрадни палячовци и глезли, жежки цинични вицове и сексуално любопитство.

    – Ей, да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко селото нас ще обвини. Кой ще ни защити, мислите ли? Колцина от колегите ни са местни хора! 

    Съветваше ни очите да си отваряме на четири, по-честичко да посещаваме по домовете учениците, да държим тясна връзка особено с родителите на физически по-развилите се, по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов, онзи, който ме посрещна първи в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за пухкаво моме от осми клас – синеоката Вержинка*:

    – Ей, мамицата му! Ама седнала ми на първия чин, и като ги вперила ония сини комбали** насреща ми, взех да си обърквам формулите. Като жена ме гледа, бе!

    Ася се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе одеяла, черга пода да покрием, бельо, няколко поли и роклета. Петков, като бъдещ наш кум, уреди тя да започне работа: прави размествания, отвори място за още един учител, тъй че Ася водеше часовете по физкултура, по трудово обучение и рисуване. Дадоха й новичък анцуг, придоби самочувствие сред децата от началния курс, пък и те я харесваха; виждах от втория етаж как като квачка ги събира около себе си, но изглежда бързичко се уморяваше, защото все търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне върху асфалта, обгърне с ръце колене и остава така дълго време неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви ли мисли й минават през ума; разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.

    Развличаме се, като хлътваме в Читалището да погледаме кино или пък в неделите често с междуградския автобус ходим до Балчик. Понякога Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, когато водим с него вечните ни разговори за книги и политика, намеси се дип нарядко с подхвърлена дума и пак ни оставя да спорим, да се горещим.

    Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред очите на останалия свят с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – основно за дреболии, погледнато откъм моя страна. Пък и хората около нас не бяха свикнали да ни приемат като нещо общо и единно: момичетата, които – притеснен разбирах, вече се усещаха жени, пак си ме следяха с влажни погледи; на самата нея някой си Панко, две години по-малкият брат на най-добрата й приятелка, предложил да се съблече в кабинката на киномеханика. "Ще ти дам десет лева да ми се съблечеш както те е мама родила" – придумвал я братът на приятелката й и съученичка от основното училище Таня.

    – Ще му натрия мутрата на това лайно! – гневях се.

    – Не му обръщай внимание, по-лошо ще стане. Да не мислиш, че е сам! С един да се захванеш... Те момчетата тук само това чакат.

    – Избягвай тогава да ги срещаш. Оня чешит тенисистът Стефан знаеш ли какво рекъл на колегата по география Генчев? Казал му: "Ние си взехме, каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и други се пооблажат".

    – Ако пък съм имала нещо с него!

    – Тогава тия гадости що ги е говорил?

    – Ами изпращаше ме известно време, определя ми срещи, прави се на интересен: ту на италиански, ту на немски, английски, ту на някакъв друг език ми приказва… Кух човек, не му обръщай внимание.

    През голямото междучасие тичаме в квартирата, хвърляме се в леглото да се любим. Не забелязвах кой знае каква стръв у нея, по-точно, като да беше щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя, мачкам и да прониквам в тази свежа, плътна, кадифено мека плът.

    Сутрин върху перваза на прозореца все откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмни зори баща й се отбивал от пътя да ни остави тази кутия, приготвена за нас от двете жени в Тригорци, майка й и баба й Анаста. Опитвам се да си представя какви чувства ще да е изпитвал, когато внимавал сакън да не притесни дъщеря си и любовника й кандидат-жених, гушнати в плътска прегръдка. При доста редките ни разговори с него, зад оскъдицата от думи усещах все същия онзи пронизващ ме поглед, в който се таяха и угриженост, и бащинските му лоши предчувствия.

    Тъй измина седмицата до началото на пролетната ваканция. На два пъти Ася получаваше припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизналата си от урина тънка нощница, вкопчва се за мене като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничат в очите ми; посинелите устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацинко, нали ме обичаш? Кажи ми, мацинко! Кажи, нали ме обичаш". Отпуска се, постепенно пулсът и дишането й се нормализират. Гледам как заспива и бледа розовина плъзва по страните й, как тъничка синя вена на шията й пулсира.

       Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях я попитал какво й има; каза, че е невроза, втора степен, един ден ще й премине и тогава ще свали и очилата с голям диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, щом пред такива подробности се стъписва! След известно време проумях, че ме мами. Може би възрастните и от нея криеха истинското й състояние. Странно нещо е любовта – тази явна неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се чувствам горд, че мога да пренебрегна горчивата истина****. Уверен бях, ще се справя с всякакво положение, няма начин да не се справя. Хайде де!

    На 31 март от Балчишката пощенска станция изпратих телеграма до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се в следобедния автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на нейните родители, майка й с крайчеца на престилката си изтри влагата от крайчеца на окото си, баща й едно и също повтаря: "Да заповядат на село! Кажи, Джорьо, на вашите да заповядат на село!" Милият на сърцето ми, по-мил и от родния ми баща! Той изглежда най-дълбоко преживяваше промяната. И тъй, помахахме си за довиждане, в единайсет бяхме вече в потеглящия от Варненската жп-гара нощен експрес, а на следния ден рано сутринта звъня на входния звънец у дома в Пловдив.

    Цяла нощ в купето главата ми беше лежала върху скута й; завиваше ме, будна, бдеше над мене. В просъница я откривах вглъбена в себе си, съсредоточена в нещо свое. Във Варна, докато чакаме да настане време за влака, изгладнели, настаняваме се в снек-бара току срещу Варненския драматичен театър. Русоляв момък с вид на самовлюбен палавник се промъква между масите, от три-четири метра подвикна:

    – Асе-е... Осигурил съм квартирка за тая вечер. Идваш, нали!

    Като приближи съвсем, тя ме посочи с очи:

    – Запознайте се, това е моят съпруг.

    Онзи, смотолеви нещо, огледа ме, направи кръг около нас и се стопи в кадежа от цигари сред препълненото от гърбове и уши лъскаво снобско кръчме на Варна.

    Изправи ме тогава на нокти тази случка, ала замаян от дългото нощно пътуване, притеснен как ще ни посрещнат у дома, оставих я нейде настрани в съзнанието си. В момента миналото й не ме засягаше. Зъзнем, значи, двамата с нея пред вратата на бащиния ми дом, чакаме да ни отворят в пет и трийсет рано сутринта на 1 април.

    И ето ни около масата. В дома на родителите й беше къде-къде по-уютно, а тук вее сибирски мраз. Уж съм си сред свои у дома, а се държа като гостенин. Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в десети клас на гимназията, ме прегръща разплакана зад вратата на кухнята:

    – Батко-о, какво направи! Ти за мен беше кумир. Отде я намери тая?

    Как да обясня, че "тая" за двайсетина дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Монте Карло, Холивуд и изобщо – на света!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва

 

Plovdiv, uni 1987 – edited 25 jan. 2017

____
* Побългарена версия на латинското virginе, девствена-девственица.
** Простонародно: облещени, вперени очи. Има гальовен оттенък.
*** Лекарство против епилептични припадъци, отречено днес от медицината, понеже води до трайна зависимост и уврежда невъзвратимо нервната система. Силен опиат. 
**** Наричат я "царска болест". Не ми е известно дали се лекува; медицината, доколкото знам, се стреми единствено да ограничи пораженията, които нанася върху най-финото у човека, съзнанието, нервната му система. 

Ars Poetica – КОГАТО НАЙ НЕ ОЧАКВАШ

  Мъжът не живее по друг начин освен чрез религията и илюзиите си. 

      Джакомо Леопарди (1798-1837)

КОГАТО НАЙ

НЕ ОЧАКВАШ

Самотник прекосява сам полето,

затрупано под януарски сняг,

денят е мрачен, времето – проклето,

че иде му на глас да ревне чак.

Зарязала го милата женичка,

друг да я люби в дивата си страст,

а него рогоносец да наричат,

и с право, съгласил се бих и аз.

Върви си, значи, мрачен през полето

и ето че насреща му жена,

изпратена му сякаш от Небето

сред дивна белоснежна пелена.

Ресниците си заскрежени свежда,

нослето зачервено й стърчи

под смръщени от изненада вежди,

а пък устата розова мълчи.

Не казва нищо, нищичко не казва,

но и какво ли трябва да рече,

освен да диша с плътната си пазва,

като сърна да рови със краче!

Спогледаха се двамата щастливи

и рече, вперил дръзките очи:

– От теб не виждам друга по-красива,

пък нека и ужасно да звучи!

Какво мъжът, изпаднал в тежка драма,

да си помисли в този чуден миг

при среща неочаквана на двама,

освен да го опише в кратък стих?

Щом някъде вратата ти захлопнат,

приятелю – един от всички нас,

прескочил старата печална локва,

и ти ще срещнеш звездния си шанс.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 16 dec. 2015 – not edited 24 jan. 2017

Ars Poetica – НЕ ВЯРВАЙ НА БЕСА

НЕ ВЯРВАЙ

НА БЕСА

Не вярвай на мъжа, глупачке!

Отърква се о младото моме,

готов е даже и да те разплаче

от жар по сладките ти колене.

Жената, докато е още млада,

примамва го с печал и самота,

ала прегръща сенките на ада,

остане ли самичка през нощта.

Каквото има тука да се случва

 отмерил е за всеки Господ бог –

мъжът да следва хубавата кучка,

беса му тя да бърка със любов.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 24 jan. 2016 – not edited 24 jan. 2017