Публицистика – ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    Пловдив, 1940 г. В Цар-Симеоновата градска градина. Изпълненият с мерак за своя собствена мебелна работилница, 18-годишният Кирил (мъжът вдясно)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    Следвайки мечтата си за своя собствена мебелна работилница, 24-годишен, моят бъдещ баща Кирил се явил на изпит, въз основа на който придобива тъй лелеяното Майсторско свидетелство. Документът, зад стъкло във варакосана рамка, окачи на лично място през 1966 г. току над дърводелския тезгях в избената стаичка на ул. "Янко Сакъзов" 28, която обзаведе с целия набор сечива и приспособления за занаята си, сбирани оттук-оттам през годините. Денем гонеше да изпълнява норма в местното предприятие "Напредък", като мебелист с най-високия VІІ разряд квалификация, вечер през делниците и по цял ден в събота и неделя слизаше в своята светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот.

    С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче с размери три на три метра беше неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата, вечния ни недоимък, заради който ранното ми детство и юношеството ми минаха в чужди жилища под наем, като хлапе, навиквано от хазяи, на три пъти налагайки се да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира: от ул. "Захари Стоянов" 17 на ул. "Ниш" 4, и от ул. "Ниш" на ул. "Люлебургаз" 17. Само израснали под наем при невежи надменни хазяи в еснафския град може да си представи униженията по всякакъв повод, често без повод, на които бе подложен синът на бедняка-пришълец в Пловдив.

    И тъй, моят баща най-после се видя стопанин на имот. Подреди от десетилетие сбираните инструменти в мечтаната своя работилничка. В редици по стените висяха маткап (дърводелска ръчна дрелка), разни видове рендета, длета, пили, клещи, чукове, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната мода шкафове, ракли, спални и гардероби, които се канеше да изработва. Над тезгяха беше монтирал стелажи за разните видове фурнир: от орех, дъб, махагон, палисандър, ясен. Като в аптека бе подредил течности и прахове: пемза, шеллак, вретенно масло, безцветен лак, безир, ацетон, бронз, калъпчета туткал и пр. Освен тях – медно котле (два съда един в друг) за стопяването на туткала, газов примус, ютия за подлепване на фурнира, топчета стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от летвички, пъхнати като сандвич и слепени между два шперплатови листа, че не бяха изобретили още ни фазера, ни талашита.

Лятото на 1945 г. Баща ми, тъкмо дошъл си от фронта

    Областна стопанска камара – Пловдивъ.

МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО. 

Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство 

на г-нъ Кирил Георгиев Бояджиев, роденъ на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, областъ СтароЗагорска, 

от изт.православно вероизповедание, 

по народностъ българинъ, поданство българско, 

въ удостоверение на това, 

че е издържалъ предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, 

вследствие на което е провъзгласенъ за 

майсторъ по занаята Мебелно столарство. 

Пловдивъ, 1946 год. Гл. секретаръ: (подпис). Председателъ: (подпис).

    Обзема ме почти религиозен трепет, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил още роден, с изхвърлени вече от Българската азбука краесловен ер и ятова гласна... И ме хващат дяволите, когато се сетя за фразичката на онзи колега* от вестник "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в старата пловдивска печатница на ул. "Кракра" 11 Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Що го защитавате, бе! Баща му на Жоро Бояджиев е частник".**

    "Баща му частник", туй то! За праведния член на БКП то трябва да е означавало вражески елемент, тъмен за властта субект. Аз ли не зная подтекста на подхвърлената през зъби нехайно уж фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. парашутисти, спуснати отгоре да творят праведна, разбирай: партийна, поръчкова журналистика! Работата във вестник, радио, телевизия за такива "спецове" си беше пар екселанс синекурна длъжност, всяка редакция по онова време си имаше неколцина любимци, мекерета на местната партийна власт. Те рядко публикуваха, задачката им се свеждаше основно да следят предложеното за печат от колегата да съответства на т.нар. правилна партийна линия.

    Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките ни роднини (лелите ми и вуйчо ми Любен Ненков), сетне – и за нас. Когато се захвана с третата или четвъртата поръчка, явиха се една неделна утрин двама строги чиновници от пловдивската общинска управа и налепиха върху касата и вратата към работилничката в мазето тънки бели лентички с печата на Пловдивската общинска управа, демек, запечатаха стайчето, забраниха баща ми да работи у дома. Върза му ръцете държавата, уби му мерака да се види и той замогнал се с труда, с майсторлъка си.

    Чудна държава бе комунистическа България, но не съм чул баща ми да се оплаква, да се вайка. Дип нарядко, като си пийнеше вечерта неговите петдесет-сто грама домашна ракия, току ще въздъхне вгледан пред себе си: "Е-е-ех, Надке! Ех, мойто момиче, да живеехме другаде, нямаше сега да броим стотинки! На Запад, казват, който е трудолюбив, е уважаван и богат". И толкоз, такава – немногословна, бе тъгата му.

    Пловдив, 1943., бул. "Руски" може би най-романтичният булевард на Балканите между двете световни войни. От ранните ми детски години пазя спомен как със старичък велосипед, стълба и газено тенеке човечец пали фенерите надвечер и грейва разкошна феерия... Най-вдясно с велосипеда – баща ми Кирил.  

    А аз, синът на Кирил – попаднал като че съвсем случайно в онова змийско гнездо на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, нямаше как да не науча колко честит, колко заможен можеш да си в Тодор-Живкова България, само ако умееш ловко да се впишеш, накратко казано, да кършиш гръбнак пред любезните на вид защитници на правата партийна линия. Ами Партията, внушаваха ми отвсякъде, е вся и всьо (русизъм, ще рече: изключително зависиш от нея) във всички сфери на живота, от люлката чак до гроба. Напредваха не най-трудолюбивите и съвестните; кариера в службата и в обществото и тогава, както е и днес, правеха лицемери, самозванци, които показно се горещяха в защита на комунизма от врага, изживяваха се като цвета на нацията. Себе си самозванците наричаха най-верните и най-достойните синове и дъщери на народа. Партийният член, човекът с партиен билет, според представата им за света, неизменно крачи най-отпред, в първите редици, образец за кучешка преданост към поредния велик партиен вожд или висш номенклатурчик в местната йерархия.

    И като обърна очи към днес разпореждащите се с власт в моята тъжна бедняшка България, независимо към коя политическа люпилня за тарикати се числят, какво виждам? Виждам мнозинство от праведни партийци, за една нощ преобразили се в жарки демократи, жарки анти-комунисти и защитници на т.нар. европейски духовни ценности. Виждам новоизлюпени от същото онова змийско котило на някогашните най-верни и най-достойни. Този пир на пошлост и нихилизъм към родината, разгулният им живот, нехайството им към нравствеността, лудешкият парад на политически чучела, на безумно ограбване на нацията ни е пак тяхно дело. Мисията им в живота сякаш е да съсипят и онова оцеляло до днес наше лично и национално достойнство, което предците им от Живковата висша партийна и стопанска номенклатура чиновници не успяха докрай да унищожат у българина. Дали на шега или на сериозно, един от моите приятели, Бог да го прости, доста известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, се беше изцепил фиркан в публичното пространство на Живкова България: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***

    Онзи, който прилежно уведомил властта, че баща ми след работния си ден в държавното мебелно предприятие "Напредък" слиза да работи в стайчето с охлузения от старост дърводелския тезгях, с инструменти тип "сбирщайн", от къде ли не и под окаченото зад стъкло в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, беше свършил услуга на властта: отбелязал в характеристиката за най-малкия, петия син на бирника: "Аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на ОФ и БКП". Дребно човече с плашливи очички и досега ми е представата за старателния квартален доносник на Държавна сигурност (в случая бе съседът зад оградата, някой си Панчо), опитам ли да си спомня човека, който за органите на Властта беше направил словесен портрет на баща ми – най-малкия, последния от петимата харманлийски братя.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва

Plovdiv, 30 maj 2008 – edited 5 jan. 2017

––––

Илюстрацията най-долу: Двата прозореца към избата на улица "Ниш", където мина част от ранното ми детство и юношество (1952-1960). Снимката е заета от Google Map, правена е през май 2013 г. 

* Георги Петров (1946), икона на журналистическото майсторство за вестникарите от "Марица", доскорошен зам. главен редактор на пловдивския всекидневник. Вж. 

 http://www.marica.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2---%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BB%D0%B1-news153980.html 

&

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=9288&section=9&cur=1650

** В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите от годините на социализма в България били провалени личности.

*** Михаил Берберов (1934-1988).

Публицистика - ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

Георги Д. Бояджиев (ок. 1885-1955) – бирникът-бедняк.

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

    Питал съм го как е било, какви игри, какви радости, какви неща са изпълвали детството му. И той замълчаваше или ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, къпехме се в реката, навъртахме се покрай военното поделение". И в Харманли, както и във всеки тогавашен град, хлапаците се делели на махали. Тъй беше и през моите детски години (1954-64) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка живот на възрастните за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия – коне, оръдия, танкове, карабини, картечници, строева подготовка.

    Близостта до граничната бразда за расналия в Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг към Гръцко. А маршируващите колони пехотинци, кавалерията, конните впрягове, влачещи тежки оръдия, скрибуцането и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството млади мъже в униформа, каска на глава, раница на гръб и лъсната пушка в ръце внасяли уважение и трепет към Българската армия, за разлика от днешната ни армия, която повече мяза на отряд кифладжии.

    Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: мощни двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойни самолети, дирижабли, подводници, торпили с взрив, огромни кораби, далекобойна артилерия – характерни за света в навечерието на касапницата, известна днес под името Втора световна война. Фактът, че на трийсетина километра чужда армия се въоръжава, готви нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – че срещу кого другиго! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си остава политика, юношеството обаче си има свои илюзии и път сред поколенията българи от 1878 г. насам.

Ок. 1930 г. Излет край Харманли. Отляво в редицата прави е Кирил.

    Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите му братя, заети с толкова важните за тях набези из околността, Кинчо (Кирил) редовно киснел край телената ограда на военното конно поделение и в консервна кутия войничетата му отсипвали от войнишката чорба. Вижда ми се странен този детайл от най-ранното му детство, но всичко си идва на място в картината, която по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам подочуто от майка ми си съставих.

    Как тъй, чудех се, синът на държавен чиновник, на бирник, който борави с пари, може да стигне до положение като просячи да обикаля покрай войнишката бака за комат хляб и паница леща! Колега математичка (Катя Димитрова), оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли. Подпитала майка си за Бояджиеви и ето що научавам. С най-малкия от петимата братя майка й на Катя учела в един клас, в едно училище, в една махала отраснали. "Бяха най-бедните в махалата – рекла й, – майка им беше много строга към тях, като орлица все ги къткаше около себе си. Да, чист и прилежен бе Киню Крадикотака (детския му прякор), може да е гладувал, но не съм го чула да се оплаче."

    Друг фрагмент. Когато се ражда петият брат в семейството, милозливи съседи довеждат бездетни мъж и жена – заможни бургазлии, при лехусата (родилката до двайсетия ден) Господинка; увещават я да даде бебчето за осиновяване, тъй ще да е по-харно и за детето, и за бедстващата й челяд. Надига се родилката от постелята: "Рожбата не давам. Ще я вземете... само през трупа ми".

    Първородният Димитър (бате Митко) все около майка си се въртял. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите, из дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им две години) били в юношеството и младостта неразделни. Когато, шестнайсетгодишен, най-малкият зарязва бащиния дом и идва подир двамата (Димитър и Атанас) в Пловдив, наема го да му разбичва трупите някой си арменец Ончо, при условие да учи занаят и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия брат Димитър и жена му Фанка. Вземат го в казармата за едногодишна служба, че като пети син в семейството ползвал отстъпка, която привилегия обаче не му спестила участта единствен от петимата братя да се окаже на фронта срещу оттеглящите се части на Вермахта в дъждовната пролет на 1945 г.

1943 г. На пост край арестанти за политическа дейност в армията.

    Връща се от фронта с Орден за храброст ІІ степен – отслабнал, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фанка излязла ядосана на вратата на третия етаж (в дома, дето живееха до смъртта на Димитър, на пловдивската ул. "Хъшовска" 11) и му посочила стълбището: "Тук вече място за тебе няма". Тъй година нощува заедно с другия калфа, опрели гръб о гръб на чердже, метнато върху купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев (ул."Фр. Рузвелт" 10, пресечка на ул. "Гладстон").

    Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение, към политиката и към всички, които се занимават с политика. Защо ли? "Ние занаят учим, от сабахлен до вечер трупи разбичваме, а из Пловдив плъзнаха едни тарикати, дето ги мързи да работят и... дето двама, и те там – лозунги крещят, реч държат. Михлюзите вързаха червена лента на ръкава, писаха се хора на новата власт". Това му бе обяснението.

    Канили го да се включи в политическа дейност, нали е бивш фронтовак; но той не разбираше от политика, политиката за него си остана подло занимание, занятие за лумпени, за пропаднали хора, та се записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1959 или 1960 г., се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време общината уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици бул. "Руски", ул. "Иван Вазов", Бунаджика, околностите на Пловдив. Трасето прекосяваше Острова (дето е сега Гребната база) до Оризаре и обратно, катереше се край каменните стълби и алеи до Паметника Альоша, за да приключи встрани от Парадния вход на Военния клуб.

    За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени все около 1937-38 година, но за тези негови мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фара и от двете страни под седалката за кросовете монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сражения из Сърбия и Унгария и се върнал в Пловдив без драскотина.

    Беше се абонирал за вестник "Патриот", седмичното издание "Авто-мото", а по-късно сред купчини вързопи с годишните течения на тези издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова време: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, торпили, военни кораби, та с часове през юношеството ми съм разгръщал пожълтелите им страници с рисунки, черно-бели фотографии и чертежи на бойна техника. Коженото яке и ботушите му за мото-крос не посмях да пробвам.

    Бях тринайсетгодишен, когато докара новичка лъскава червенка 100-кубикова чешка "Явета". Каза, че подарък за мен я купил. Седмица по-късно, като ме видя как лудешки препускам из улица "Люлебургаз" в облак прахоляк пред възхитените очи на хлапетиите, отсече: "Докато съм жив, ти мотор няма да яздиш". И още следния ден отнесе "Яветата".

    Бароковата сграда на бившата Аптека Марица, унищожена от невежата градска управа на Пловдив, за да вдигне на нейно място един паралелепипед, жилищна кооперация в стил соц. строителство.

Plovdiv, edited 4 jan. 2017