Ars Poetica – MODUS VIVENDI

MODUS VIVENDI

В мансарда вехта с поглед устремен
към звездното небе зад капандура
откривах – Господ гледа точно мен
и чувствах се пленен от всичко щуро.

Котлончето ми беше фар, фенер,
кафенце за премръзналите пръсти
и две корички, свинска мас, пипер,
консерва копърка и праз две връзки.

О, Боже мой, какви пресветли дни!
На топличко – в студентската читалня,
виелица по "Витошка" свисти
а с книгите тук – тихо и печално...

И в мензата – пак риба, стар фасул,
че даже и десерт – ошав със сливи,
но щом с чорба тумбакът съм издул,
мометата са трижди по-красиви.

Подскачайки по "Руски" окрилен,

от "Грозд" съм приласкан да поостана,

където неколцина като мен

отпиват вино евтино от кана.

И зъзна сетне, та от крак на крак
в очакване да дойде автобуса,
внезапно сред настъпващия мрак
прострелва ме с очи девойче русо.

Насън преследвам си я цяла нощ,
увит до вежди в старо одеало...
О, Господи, животът не бил лош! –
свирукам си пред късче огледало

и се кривя с бръсначката в ръка,
докато сам на сутринта се лъсна.
Животът не бил лош! – пак ще река,
кога не са ти помислите мръсни.

Наивен, беден, глупав, освежен,
отново вън засмуква ме тълпата;
на никой не му пука тук за мен,
ала щастлив съм с жълто на устата.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 8 dec. 2012 – edited 6 noe. 2016

Ars Poetica – НИНЕТ КОКЕТКАТА

НИНЕТ КОКЕТКАТА

Нинет Кокетката на лов излиза
със поглед дяволит. Пазете се, мъже!
Ще ви подпали с плът под тънката си риза,
ще метне ласо от копринено въже.

Косите си небрежно ще оправя
и плитката, превързана със син ширит,
навярно ще я видите такава
сияеща, предизвикателна на вид,

че няма как да се не изкушите,
подвластни на коварния нагон,
към който призовава ни душите
самият Сатана с ехиден тон.

Прехласнати от веселия кикот
на меко разлюления й ханш,
по нея ще ви изтекат очите...
Смили се над мъжете, Отче наш!


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 4 maj 2013 – edited 5 noe. 2016

Ars Poetica - ШИПКОВИЯТ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

ШИПКОВИЯТ ХРАСТ,

ПОД КОЙТО 

СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипките надзъртат,
от тебе щом целуван бил съм аз.

Макар да е ноември, там ги няма
веселието, любовната ни страст
и може би е малко странно –
пияният май бил съм само аз.

Не знам сега дали ще се нервираш,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
с чужда смърт един измежду нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне…
Оттам отдавна не минавам аз –
небе докато гледат ми очите,
ще помня шипковия храст.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година


Plovdiv, 30  jan. 2010 – edited 4 noe. 2016

Ars Poetica – ИЗБАТА НА УЛИЦА "НИШ"

ИЗБАТА НА УЛИЦА "НИШ"

Живеехме в единствената изба
на улица „Ниш” в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
ала приятелите все пак държаха на мен.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато мама и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да имам брат,
който така и не се роди,
а хазаите ме измъчваха, като тропаха с точилка
по пода, т.е. по тавана над главата ми 
и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Да те измъчват две жени в разцвета си
и майка им Цвета, дъртата Цвета Дърварова,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и няма къде да избягаш.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш –
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми,
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртвите ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет.
Така че знам какво говоря,
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.

Да имаш приятели е много красиво,
когато си заключен в избата на улица „Ниш” –
и момчетата идват пред прозореца ти
да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с ония три жени, които блъскат с точилка,
коленичили върху пода на горния етаж –
три вещици над главата ти.

Там, два метра под земята, 
когато си още дете,
понякога е неуютно, влажно, студено, самотно.
Ала въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица "Ниш".

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 10 avg. 2011 – edited 2 noe. 2016

Ars Poetica – ЖЕНА ИЗЛЯЗОХ ДА СИ ПОТЪРСЯ

ЖЕНА ИЗЛЯЗОХ 

ДА СИ ПОТЪРСЯ

Температурите напоследък рязко падат,

захладняха напоследък тук утрините –

будя се и като улично куче зъзна,

та извадих черния костюм от нафталина
и преди да нахлуя в него,
провесих го на балкона да се освежи.
От магазина в центъра на света
купих дванайсет копринени ризи
в най-весели цветове на дъгата.
Облякох снежнобялата

 с вратовръзка алена на черни точки,
на кратуната – бомбе "Борсалино"
и наех такси до бар "В обятията на Рая".

Вонях на парфюм и сапун, бях повече от
птичка Божия, кацнал на високо клонче,
понеже жена излязох да си потърся.
Бях весел, скучен, доволен от себе си.
О, как прилично трябва да съм изглеждал,
макар най-обикновен мъж на години!

Момичето на бара се оказа моят избор
може би защото през рамо ми каза:
"Здравей, приятелю, какво ще пиеш?"
а и защото ми се усмихна като жена
със задни мисли, като всяка на света.

О, Съдбо моя несретна, защо ме наказа
да се влюбя до уши и гол да преспя
в крайпътния мърляв хотел, 

гушнал една курва,
при положение че ризите ми са копринени!
Очевидно, нещата са се променили
и не съм вече в курса на новостите,

захладняха напоследък тук утрините.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 8 noe. 2011 – edited 2 noe.2016 

Ars Poetica – СИЛАТА НА ИЗКУСТВОТО

СИЛАТА НА ИЗКУСТВОТО

Женица някоя си, отлитайки за чужбина,

посвети на съпруга си следните редовце,

писани от сърце,

не нарочно, а непорочно някак,

макар несръчни от гледна точка

строгите правила на Поезията с голямо "П".

(кой знае що е поезия, прочее):

"Мили – пишеше романтичната съпруга –

жена ти днес отлита за Швейцария,

а ти със здраве остани си във България.

Ще бъда там, де шумни водопади

и въздух свеж се стелят на талази,

да си припомня, че съм още млада,

а тебе, мили, Господ да те пази!

За мене ти недей да се тревожиш,

а виж да си ми верен, ако можеш,

тъй както аз ще съм ти вярна".

Мъжът посланието мярна,

забучено с големия кухненски нож 

върху масата,

почеса се дръгливо и рече:

"Брей, хептен я втасахме, човече,

щом и Дулсинея стихове прописа,

на зле отива държавата ни, 

чак ме втриса".

И за да си оправи някак настроението,

хлътна отсреща в заведението,

дето в компания от дами отбрани

и приятели верни

затисна кървящите рани

и дълбоките си съмнения черни

с евтино долнопробно вино 

и кисели краставички,

за да забрави някак, че 

жена си още обича.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 1 noe. 1992 – edited 1 noe. 2016

Story – ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАГОВОРЪТ СРЕЩУ ТУТУРУТКИН

    Подир запивка в подбрана компания с крехко мезе и станимъшко мускато, разредено с натурален лимонов сок и кубчета лед, Мишо Бодков, редакторът на "Позлатени страници" – литературен кьорфишек за бледи, меки, изнежени интелектуалци и самоуверени закоравели сноби, даде идея да се обърне по-особено внимание върху дейността на Тутуруткин.

    – Зарад грандоманщините Тутуруткинови напоследък хептен мержелеем. На Тутуруткин най-престижно софийско издателство поредния том блудкава проза му издава, а ний... Тутуруткин е в читанките, Тутуруткин всяка година го канят да държи реч насред Цар-Симеоновата градина в чест на Ботев и Солунските двама братя. На всяка манджа меродия е Тутуруткин. Ето, в Античния театър му предстои рецитал с дудук, флейта, родопски чанове и сто каба-гайди по идиотщините му Тутуруткинови. И о, ужас, билетите бясно се разпродават! А нас кучета ни яли, нас кой ли ни бръсне за слива? – завърши с риторичен въпрос Бодков.

     Подир разбор и съвещание заговорниците се споразумяха какви мерки изобщо, и какви – конкретно в детайли, да предприемат, че да се отърват от тая напаст.

    Следния ден, четвъртък, на път за работа редакторът Бодков откри точния човек за планираната акция. Като го съгледа тъй изпосталял, с празен взор, овонян, кирлив, брадясал и с хлътнали бузи – типичен хъш!... да се шматка немил-недраг из местната Главна, на Бодков тутакси му просветна, че завеяният поет идеално пасва предвид дискредитирането, или както е прието да се казва у нас – за окепазяването и омаскаряването на книжевния титан.

    Според заговорниците – петима лирици, плюс Бодков, вегетиращи в сянката на светилото, сред които първа цигулка свири Федя Куришкинов, официално приеман за пръв приятел на гения, Тутуруткин следвало да бъде най-унизително изложен подобно осрани долни гащи насред Червения площад, известен напоследък като площада с двайсетте дървени сергии на Злия Муравей*.

Муравей

    За ролята на Брут ("И ти ли, Бруте, сине мой...!" – виж История на Древния Рим) проектирали енергичен, млад, с много вятър между ушите, абсолютно невръстен в литературните интриги пройдоха. И ето го, значи, Човека! Ecce Homo, както казвали древните. Появил се местният Божи човек.

    Витко Челибашев до оная случайна среща бил известен на широката публика с нескопосан сонетен венец в чест на циците и дупето на съпругата на третия челист от местната филхармония и с вечните дребни заеми, с които едвам поминувал и по принцип не връщал. 

    Бодков прихванал през кръста младия хаймана, и като знаел за хроническия му глад вследствие перманентно безпаричие, то па – последица от мързел, присъщ за всеки новоизгряващ поет, любимец на музи, отвел последния в "Златната круша" – недотам долнопробно кръчме на съседната улица "Отец Паисий". И там, значи, двамцата изконсумирали пет шолички шкембе-чорбасъ: младежът – четири с много люто, два хляба от по 600 грама, зелени чушлета, сол, чесън и оцет, благодетелят – една-едничка без хляб, тъй да се рече, скромно, която деликатният Бодков изсърбал с отчаяно себеотрицание поради естетическо отвращение от тоз род простотии и изнежен стомах.

      Като позабърсал с крайчето на салфетката мазни уста, редакторът хвърлил влажен поглед към неспокойния местен Петрарка и предложил да го наеме за литературен сътрудник, което в прав текст ще рече: от време на време да му брои парици за оня, дето клати гората.

    – Сит на гладен вяра не хваща, ала сега и двамата нали сме сити! – рекъл Бодков, па се заел изкъсо да подработи почвата: – Значи, всеки Божи ден, от глупави по-глупави книги заливат книжния пазар. Хай да си го кажем правичката: не всичката плява е за печат, ама хора с утвърдена фирма и фамилия е невъзможно да не печаташ. Нали! Първо, драпаш за име, после името работи за теб. Та вий, драги Витко, сте в началната си фаза творец... – Поокашлял се тежко-тежко.

    На това място Челибашев се уригнал и заразглеждал събеседника, както се гледа гол охлюв:

    – Та... за кво иде реч!

    – Ето за какво – забарабанил с пръсти по табелата с кръчмарската сметка редакторът. – Какво му е нужно на младия многообещаващ автор? А! Какво?

    – Жени и вино, вино и жени** – диво се изкискал младият човек. Понеже бил сит, вече не му пукало от никого и нищо... поне тоя и следващите два дена.

    – А що да не си обвържете името с фирмата на утвърден, доказан със сто печата жив класик на Българската литература? – продължил да намила Мишо Бодков. – Всяка приятна дума за новия му глупав роман ще носи вам известност. Поклонниците му ще се заинтересуват и от вашите слънчеви сонети, па ще ви възприемат за личност, ще ви наложат сред интелектуалния елит. За вас ще се заговори. И представете си само каква златна мина ще стане името ви, вашият осъществен талант, драги ми Витко. Пари на талази ще се втичат в джобовете ви, портфейла и банковата ви сметка, и най-великото – вас люто ще ви ненавиждат, люто ще ви завиждат, същевременно ще ви се мазнят колко сте велик. Какво по-солидно доказателство, че в България, в нашия град сте успял творец! Нали?

    – Хууво де, ко трее ти изпедепсам?*** – клъвнал оня.

    Ама не бил още докрай поел стръвта и предвидливият Бодков го поканил в своята светая светих, в умирисаното на битови аромати и телесни изпарения стайче на втория етаж в съборетина нейде сред калдъръмите, музеите и механите на Стария град. Заел се най-подробно, в детайли да обясни как, разхвалвайки Тутуруткиновата сага "Звездоструйна татковина", апологичната Челибашева рецензия ще разбуни духовете на завистта сред стадото литературни магарета и говеда, ще заухае интелектуалната атмосферата на озон.

    Така, от една страна, младият поет ще стане симпатичен на тутуруткиновци, от друга – противен на университетските брадати козли и на конкурентите. Това противоречие диалектически ще засили интереса към собственото му (на Витко Челибашев) неоценено досега оригинално творчество.

    И в оня момент поетът, който вече час и нещо мълчаливо го съзерцавал, храносмилайки свинската карантия, реагирал в модернистичен епически стил:

    – Виж сеа! Талантът ми е електронен бомбардировач от стратегическата авиация, а ти глей кви фъшкии ми предлагаш? Предлагаш да атакуам паянтовия гириз**** на комшията в двора.

    – Ама какви са тез глупости от вас, моля! – неприятно изненадан, възразил редакторът. – Случайно да не сте болен? Или метафорите дотам са ви замъглили ума, та не съзнавате какви ми ги дрънкате? – По бащински се пресегнал да тури длан върху челото на Витко, да се увери дали артистът внезапно не е развил висока температура.

    На това място последвала ръкопашна схватка. Поетът зашлевил угрижения Бодков, последният тутакси се озовал седнал под масивното редакторско бюро, докато Челибашев препуснал през коридорчето със съскане и див кикот. Прескачал през две - през три дървените стъпала, квичал бетер жена истерично:

    – Едиоти-и... Некъдърници-и... Смотани шибаняци-и... Аз вас мамицата ви...!

    Двете кръшни, попрезрели редакторки на дамското списание "Момина ласка", помещаващо се в мазето на музейната съборетина, Мичето и Сийчето на следния ден се превъзнасяха колко импозантен бил прелитащият край тях по стълбите Витко Челибашев, как от очите му искри видели във въздуха, от ноздрите – серен дим, от портокаловите устни – пяна, същата морска пяна, от която изскокнала някога край остров Кипър богинята на любовта Афродита.  Двечките гнусно фиксираха разположилите се на слънчице в кафенето пред Балабановата къща в Стария град безобидни старчета-културтрегери с козя брадица тип "катинарче" и на висок глас се възмущаваха:

    – Сегашните мъже мъже ли са? Ондулирани, педикюросани, епилирани, с чорапогащи под панталоните ходят. Туй сегашното не са мъже, мила!

    – Какви мъже, ма? Майчето още му сменя памперса, сополите му бърше. Не смей педеругата му с педеруга да те напсува, камо ли нещо по-съществено. А помниш ли, миличка, какви мъже шетаха преди по нашата Главна, как само се млатеха край Джумаята или пред ресторант "Пълдин"! За нас се пердашеха, за на-а-ас… Кат те стисне такъв, кокалите ти пукат-пу-у-укат... А-а-ах, изгинаха онез истинските мъже. Остана ни сал един Витко, и той... за коя по-напреж!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994-2004 – edited 30 oct. 2016

_____
* Муравей Радев (1947) – министър в правителството (1997–2001) на Иван Костов.
** Рефрен от известно стихотворение на поета Кирил Христов (1875-1944).
*** Хубаво де, ама какво трябва да ти опиша.

**** От тур.: затънал в мръсотия селски нужник.