Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (7.)

ДАНКО*. ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СОЛАРИ


Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни, 
соларите потъваха под хълмовете сол.


КОЗИ СЛЕД ДЪЖД


Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят – беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.


МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО


В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс, 
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!

Гурково, 25 февруари 1984 година 

Йордан КРЪЧМАРОВ 

1975

 НАСТРЪХВАТ, ЗАЩОТО СЕ СТРАХУВАТ

    ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

    Преди няколко дни аз пък се завърнах от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.

    Гордо и тъжно стихотворение е това "Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мене. И какъв жесток финал!

Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.

    Всичко останало е бутафория...

    Мразя дискусиите и конференциите! Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини? Душата ми не е наръчник на агитатора, а дива и страшна вселена, в която се раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у тебе, и ти много точно си го разбрал:

Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?

    Настръхват, защото се страхуват. Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже – България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и слабост, и омраза, и надежда!

    Дано Г. Д.** да те разбере. И ледът не само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.

    Благодаря ти, че честно и искрено казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно. От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или късно ще пресъздам като стихотворение. Дори вече съм започнал. С мото от Ст. Ц.***: "Носете си новите дрехи, момчета".

Уморен и прегърбен
в кръчмата на село 
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.

Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.

И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.

Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...

    Това е... Дано в следващото си писмо ти допиша и края.

    Днес следобед съм поканен на среща в Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или гъби.

    Или да отида да видя моята Любов. Не съм я докосвал с поглед повече от две седмици.

    Гурково, 13.04.83.            С поздрав: Йордан Кръчмаров 

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 12 uli 2016

______

* За връстниците му в Гурково, за съселяните си той беше Данко. Данчо го наричаше майка му, ала не ми се нрави това име; зная защо, а не ми се ще да обяснявам. Да го наричат, както си щат! Това не променя нещата.

** Георги Джагаров (1925-1995). Издъхна в самота, отчаян, изоставен от онези, които вървяха подир стъпките му, докато беше фактор, като човек от тесния приятелски кръг на Тодор Живков, наред с такива личности в Българската литература и публицистика, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, до едно време и Георги Марков - Джери. Има страхотни стихове за антифашистката съпротива, за любовта към България, за любовта към жената, както и срещу снобеещите парвенюта сред родните интелигенти от онова време.

*** Стефан Цанев (роден на моя рожден ден от годината, но през 1937). И аз като Данко си падах по стиховете му някога… По-късно реших, че не си падам, заради плакатния привкус на повечето неща от този иначе симпатичен поет, чийто стихове си препредавахме един на друг заради усещането, че казва неща, които повечето поети от неговото поколение не смееха да изрекат.

**** Георги Константинов (1943). Типичният възторжен комсомолски поет, певец от епохата на соц-а. Гланциран, музикален, леко блудкав, сръчен да се приобщи без особени лични драми към силните на деня. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=31924 Бел.м., tisss.

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (6.)

 Август 1977. В Тригорци

ИСКАМ ДА УВАЖАВАШ СИЛНО СЕБЕ СИ

    Здравей, Данко!

    Преди около месец или два в пловдивския университет ми се обади едно момче, което – по-късно разбрах – ми било ученик в Гурково. Мисля, че Станислав се казваше. Сега бил учител и учел задочно, та беше дошъл за изпити, дявол знае какви. Та викам си, брат ми, май взех да си забравям биографията. Минало незабравимо!

    Да знаеш, много се радвам, когато ми пишеш. Ами че, кажи-речи, съм си прекъснал въобще връзките. Започвам да подивявам в себе си, започвам да усещам как се наливам с някаква чисто мъжка злоба: дразня се от боклуци, които не заслужават да им обръща човек внимание, но мене ми се вдига кръвното. Сигурно и заради мене пък на някой друг му се вдига кръвното. Тя нама край, всичко е синджир-марка.

    Искам да пиша ясно и отчетливо, така както си говори човек с приятелите. Не ме интересуват ни метафори, ни образи и прочие технически подробности. Усещам, че съм прав, но май все нещо не ми достига, та имам чувството, че гласът ми мутира като на току-що влюбил се осмокласник.

    Стойо Вартоломеев* и да го срещна, няма да го поздравя. Ти си много по-достоен от някакъв пописващ лит.критик. Искам да уважаваш силно себе си, какъвто си. Пий с него, но не забравяй, че поетът само на обикновените хора, т.е. на народа си, е длъжен да сваля шапка. Остави го тоя Стойо; мисля, че си няма собствено мнение, ами се ослушва "големите" какво си приказват. 

    За конференцията – да я пропуснем с мълчание... Има по-важни неща. Например това, че си се влюбил! Ами то си е твой личен празник. (Дано да не си я разлюбил вече...) Завиждам ти. Аз нещо отвикнах от тези работи, нали ти казвам – вълк-единак всяка нощ вие у мене и тоя шарен свят – жените де, го гледам с голямо неудоволствие. Много рядко са между тях истински преданите, истински интелигентните, повечето са си едни патки, дето само гледат да изкарат някое удоволствие за себе си, както кокошката чопли костелив орех.

    Мисля, че си много добре ориентиран в живота. Просто характерът ти е такъв, да не се застояваш, да си едновременно навсякъде, като добруджанския вятър, а!? Май това ще да ти е харесало и твоето "невръстно момиче". Хубава ли е поне? Да не е някоя крокодилка, че то... Впрочем, имаш добър вкус. Истина, завиждам ти!

    За стиховете... "Солари" ми харесва най-много, макар че като сюжет и идея съм срещал нещо подобно и другаде. За мене то е вид предизвикателство: ето човека върху фона на вечността; всичките идеи и идеологии "отиват на кино" пред каторжния живот на най-обикновените хора. Трудът като идея, тъжна работа е това стихотворение, тъжна и хубава. Звънти ми тая сол и между зъбите, кара ме да си мисля за себе си, за човечеството – тая сол... Но има да се доработва, защото си го вкарал всичкото хубаво и горчиво в едни предвзети строфи. Впрочем, не ми вярвай, то е мое усещане – че технически не е доизпипана работата. По-важно е, че стихотворението "звучи"... Това е най-важното. Другото е занаятчилък. И така е добре!

    "Кози след дъжд" е хубаво като видение, като картина. Но е твърде общо казаното в него и не ме кара да мисля.

    "Може да е всичко" – изстискал си го като лимон, като портокал този случай – истински или измислен, все едно. Но философският ти възглас в последната строфа ми се вижда насилен. Тук мисля, че не греша.

    Общо взето, трите стихотворения ми говорят, че в момента си в процес на постепенно обръщане към обикновеното в живота, към осмисляне на това обикновено и превръщането му в естетическа категория, в изкуство. Ще ми се да си повече личен, па нека да е и с риск да не изглеждаш така изящно, както сигурно ти се иска. Разбираш ли ме? – една антична ваза, изровена от тинята на морето, ще ми е много по-ценна, ако виждам в нея отпечатъци не само от пръстите на майстора, но и следи от ръждата на ножа, с който е било прободено сърцето му. Толкоз!

    За мене... Подготвил съм ръкопис за втора книга стихове. От два месеца втория екземпляр съм го дал у Емил Калъчев от пловдивското издателство с уговорката, че няма да го предлагам на издателството, а че Емил ще ми каже общото си впечатление. Казах му, че искам да се пробвам на по-широк терен, а той май се обиди – взе да ме убеждава, че пловдивското издателство имало добро име и т.н. Накратко, спукахме се и двамата от куртоазия: аз – да не си помисли, че се натискам да печатам в изд. "Хр. Г. Данов", той – да не би аз да си изгубя доверието в издателството. Пък може и само тъй да ми се струва.

    Стиховете, дето ти пращам**, не са добри, но понеже за мене това е нова мелодия, искам да чуя ти какво ще кажеш. Пък може и да са добри, защото поръчката за тях си е от мене. Жалко, нямам под ръка нещо любовно-интимно. Просто, сега съм на друга вълна.

    Извинявай за дългото писмо, т.е. извини ме за дългото писмо.

    18.ІІІ.1984 г., Пловдив Ж.

    БЕЛЕЖКА:

    Стихотворенията на Йордан Кръчмаров, пратени с писмото от 25 февруари 1984 г., ще пусна в следващия постинг тук, в тая тема.

 Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not editing – 12 uli 2016

____
* Вж. http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli & http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli

** Стойо Вартоломеев (1952)
Вж. "Агитатори", "Поколение, здравей!" и "Съседът, моят приятел". 

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (5.)

НАЙ-НОВОТО Е, 
ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН

    ЗДРАВЕЙ, ЖОРО!

    Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

    При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

    Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

    Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

    Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

    Изпращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Изпрати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково

    С поздрав: Йордан Кръчмаров

    БЕЛЕЖКА:

    Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни своите тридесет и осем. Купища преживени истории имаме с него: и авантюри, и скитосване по плажната ивица от Златните пясъци до Албена и от Двореца в Балчик до Таук лиман зад Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси – ел.техници, спасители, водопроводчици, художници-портретисти, рибари до трактористи и комбайнери от селата Гурково, Тригорци, Топола, от Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра... мнозина от местните хора, дори яките момци -пазачи зад курорта "Русалка" познавам благодарение на него. Сочил ми е места покрай брега, дето по онова време още личаха останки от древни крепостни зидове в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците зад "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, хванал се в мрежите по таляните между Тузлата и Топола, сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с него.

Снимка от плажа край село Топола, август 1976*  

    Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни, жадни за емоции. Той ме запозна с момичето, което стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Майка му леля Керанка често слагаше вечеря за двама и ни гледаше, свита отстрани, как лакомо се храним. От глад веднъж налетяхме на гълъбарника в съседния двор. Ех, че вкусни били печените полудиви гълъби! Купихме си нещо подобно на войнишки полуботуши, ритахме футбол в спортната зала "Славия" на Гурково с местните момчета, а след като прекарахме една нощ като хаймани и царе в луксозния по онова време хотел "Амбасадор" на Златните пясъци, понеже си бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме по облите, изблизани от вълните камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата Албена. И това – в мразовития февруари. И през Албена щяхме да профучим за към Балчик, ако не ни спря речицата Батова. И тъй нататък, и тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976 г.

    Пред мене сега е пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик, на гърба й – ето що написано:

    26.06.86. Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го изпратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина.

    Ася

    Понякога си мисля: трима са ми застъпниците на небето: споминалият се на 54 г. Михаил Берберов, който ме нарече пред сестра си "духовен брат"; 76-годишният счетоводител и наричан снизходително от пловдивските местни литературни телета графоман, а всъщност автор на осем изящно написани разказа Петър Петров, който в мигове на умиление казваше "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду ни, когато бяхме 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии млади мъже, обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима мои кръвни братя "по оръжие", може би – и по участ.

*  *  *

    РЕПЛИКА на good zombie (от Харманли), 14 август 2006:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник. 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"

  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

    Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

    ОТГОВОР (от Пловдив), 15 август 2006:

    За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак): 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

    Тая напевна, женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: да, селянин съм, и такъв ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    Редакторът му Петко Братинов** е селски човек, трябвало да усети разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тая гордост у селянина, попаднал сред снобите на големия град. 

    Сменено е и многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Ето затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а на собствената си интуиция. Това го казвам като човек, редактирал текстове в течение на повече от трийсет години. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в стихотворението, не съм пропускал уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне да се довери преди всичко на своя си усет.

    Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. Човекът на изкуството няма ли самочувствие на Бог, сътворил от хаос Човека и Земята, изгубен е: ще го изядат с парцалите хищниците.

    Бъдете здрав!

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited 11 uli 2016

–––––

* Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили бивака си върху пясъка току под някогашната ведомствена вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон за ужасните телеса на двама загорели мъжкари. Бел.м., tisss.
** Петко Братинов (1939) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2 

Личен архив - ПИСМА ОТ И ЗА ДАНКО (4.)

ФИЕСТАТА

В ХАСКОВО

    1.ІV.1984., Пловдив

    Здравей!

    Бях в Хасково, завчера се върнах и искам да ти се похваля: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"

    Закъснях там за тяхната "Южна пролет-84", та не можах да чуя доклада на Николай Петев (четен от Христо Стефанов, лит. критик от "Лит.фронт"), в който мимоходом за мене било споменато, че съм използвал нещо си от Пеньо Пенев, а иначе книгата ми "Сутрин рано" нищо не струвала. Затова пък четох писмо там, пред целокупната благопристойна млада и не съвсем млада смяна, вкл. и пред шефове на днешния литературен живот у нас, като д-р Иван Попиванов, който води дискусията за дебютната книжнина през изтеклата 1983 г. Не споменах до кого беше адресирано това писмо, а то с обратна разписка бях го пратил пет дни по-рано (на 23 март) лично до Георги Джагаров, франко: Държавния съвет на Народна република България.*

    Имаше ръкопляскания – нестройни и разпокъсани, а после "говорившите", общо взето, се правеха, че нищо не са чули, но Попиванов, който е секретар на СБП, се впусна разгорещен доста подробно да ми отговаря, а и Христо Стефанов използваше реплики от писмото ми, за да нахвърля възражения и назидания към младата лит. смяна. (Какви високопарни думи, а, какво ще кажеш!)

    Вечерта имаше литературно четене и там пред почти пълната зала всеки от петнайсетте поети-дебютанти от 1983 г. чете по едно свое стихотворение. Четох стихотворение, което ти не знаеш. Ето го**.

    Казаха ми, че Любомир Левчев, който беше в залата, ръкопляскал най-силно на това стихотворение. Много момчета после дойдоха да ми кажат, че им харесало. Но... на следния ден (29.ІІІ.), когато трябваше да се прави голямото литературно четене за закриване на Хасковските литературни дни "Южна пролет", си обрах крушите и заминах за Стара Загора, дето бях на празненството по случай 50-годишнината на моя приятел Михаил Берберов***.

    За какво ти ги пиша тези работи, брат ми! Ами мисля, че отговорът е: Защото искам да ги махна от главата си, да ги забравя час по-скоро. Истината е, че чакам отговор от Джагаров на писмото си. Може да тресне гръм, дай, Боже! Може и нефелна работа да излезе. Но важното е, както казваш, нещо да се върши – стига мълчание! Никой няма да ни оправдае утре-вдругиден, че сме мълчали и сме си траели. Тук не става дума за скромност. В изкуството, струва ми се, скромността намирисва на мижитурство.

    Радвам се заради твоята Любов (моля се и ти да я пишеш с главна буква). Все пак не забравяй, че твоето момиче едва ли ще ти прости, ако си по-силно влюбен от него. Жените обичат да бъдат измъчвани в любовта – това: от горчив опит, брат ми.

    Чета стиховете, които си ми пратил с последното писмо, и си мисля, че всичко при вас е наред, щом още не си взел да й посвещаваш стихотворения. При подобни обстоятелства преди седем години преживях възхода и залеза на чудна история. Следи от нея ще намериш в "Сутрин рано" – стихотворението "Дъжд в следобеда". Уви, всичко прекрасно на тоя свят е твърде кратко. При мене е тъй. Дано при тебе е по-иначе! Искам да кажа, познавам и добри изключения в тая област. Наистина.

    По стихотворенията ти...

    Образни са. Поетични. Цикъл. Готови за книга. Оставят място и за читателя – да поразмисли. Не го задушават с думи. Обаче... Моите изисквания на читател към тебе са много по-големи. Искам не ретроспекции, не картини, не благозвучна поетическа реч. Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

    Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си кротост, че само там слънцето е толкова близко и така непоносимо тъжно червено. Мене Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

    Много е хубаво това: 

Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат.

    Тук си ти и никой друг. Това е съдба, не стих. Кара ме да надникна в себе си, от друг ъгъл – който ти ми предоставяш, Поете. Има въпрос. Има драма. 

На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как.
И кожата си с огън да измия, 
момче от село ще остана пак.

    В тази част на "Самота" само последният ред е силен, на нивото на първото четиристишие. Значи, първите три реда трябва да се променят... Е, тъй мисля, тъй ти го пиша; но ти решавай как да бъде! Може и да не съм прав.

    Не обичам редове, като "Чакам в нощта като бог" (от "Нощен автостоп"), "Навеждам гордата си глава" (от "Постеля за щурец"). Няколко пъти вече чета и препрочитам целия цикъл и пак ще кажа: стихотворението "Самота" ти е най-хубавото. Тук звънтиш като струна. То може да бъде програмно стихотворение, защото най-добре те изразява, поне доколкото те познавам, добри ми Ромео.

    Поред... "Вечеря" е доста статично. "Богатство" ме подразни с известна декларативност. Не разбирам това "Грош да зърна в тревата/ – правя от него звезда". В "Жътва" има не докрай оползотворени възможности, които предлагат инак отлично намереният тон и гледна точка. "Косачи" е интересно, но без заключителния стих; тук е нужен друг финал. "Сбогуване" е добро, честно; само дето в последния стих "но"-то е излишно. "Задушница" не мога да проумея, има нещо насилено в идеята тук. "Елегия за рибата" е недоработено стихотворение; "плюят си върху късмета" ме подразни. В "Талян" пък откритието, което крепи цялото стихотворение, се съдържа в последния ред; малко нещо е разцентрован тонът с тия подвиквания с "чуденки" накрая и с двата въпроса. "Орис" е добро, но не повече; а тук можеш да си много-много по-драматичен. Завърти го малко и към себе си, към хората – но по-пряко, като въздишка и стон, че се примиряваме! "Нощен автостоп" – добра идея, зле изпълнена. Защо държиш непременно да заковеш стихотворението с едно обобщение? Като че не разчиташ твърде на усета у "читающата публика". За "Самота" вече казах. "Постеля за щурец" не го разбирам. Изобщо, у тебе то си е някакъв особен мазол на душата – да плашиш народа с гробищни истории, които звучат сомнамбулно. Последното – "Съдба", не говори зле за автора, но изведнъж ми отваря очите за Борис Христов: че въпросният Борис Христов всъщност не е Голям поет, а е виртуозен поет.

    Литературата от 30-те години на нашия век е погребала няколко дузини не по-слаби майстори от него. Уви, така е. Ще пошуми, ще пошуми... и ще се забрави. Брат ми, искам да повярваш на това, което ще ти кажа: Върви си по свой път и не се опитвай да бъдеш на всяка цена метафоричен, виртуозен. Между нас казано, например, откривам чисто поетически слабости в "Предсмъртно" на Вапцаров; да речем: повторението на една и съща рима в първата и втората строфа, или възгласът "Какво тук значи някаква си личност!" И все пак това стихотворение е много по-силно от тонове изящна словесност.

Разстрел... И след разстрела - червеи.
Това е толкоз просто и логично.

    Нито е просто. Нито е логично. Страшно е!!! Бъди здрав! Ж.

    БЕЛЕЖКА от 14 август 2006:

    Част от коментираните тук работи влязоха в единствения издаден приживе цикъл на Йордан Кръчмаров: в "Общежитие" – сборник, обединяващ единайсет неиздали още своята самостоятелна книга поети от далечната 1985 г. Който се интересува, ще види стихотворенията на Данко в тази, както сполучливо я бяхме нарекли, "Братска могила" с предговор от споменатия вече Христо Стефанов. Под надслов "Цялото ми богатство" двайсетте къси (от по осем стиха) творби на този изящен поет на Добруджа ще открие, който желае, между стр. 125-та и 146-та. Едва когато Данко се спомина на 38-годишна възраст от трети инфаркт току след рецитал в Толбухин (Добрич), светът сякаш обърна внимание на стиховете му.

    Но аз зная, че между ценителите на младата Българска лирика той имаше не малко почитатели – селяни и хора от града, които много го обичаха. Отчаянието, което ще доловите в лириката му и заради което приятелски съм го заял тук, няма нищо общо с наглото позьорство. По-нататък в тая поредица ще покажа и други негови "работи". А сега ето стихотворение, което ме връща към лепкав от маранята августовски ден, изправен сред обраслите в троскот надгробни плочи на мъртвите от Гурково (на само 12 км от Балчик) заедно с двете ми, тогава още невръстни, дъщери пред гроба на Данко. 

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

Йордан КРЪЧМАРОВ****

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, not edited – 9 uli 2016

_____
* По онова време Г. Джагаров (1925-1995) бе зам.председател на Държавния съвет на НР България.

** Вж. "Не бях злопаметен". Предупредени бяхме да четем само стихове от книжлетата си, т.е. минали през някакъв вид цензура, но моя милост прочете този писан на коляно текст, повлиян от стила на "поета с ватенката", както сладко-сладко дежурните литературни свахи наричаха Пеньо Пенев. 

*** Михаил Берберов (1934-1988).

**** В оригинала се беше подписал Йордан ДИМОВ. Стихотворението изпратил с писмото от 11.ІІІ.1981. С други две негови стихотворения тогава го предложих на Николай Заяков (1940-2012) – известен поет, зав. отдел "ЛИК" в пловдивския младежки вестник, но Данко как да намери място в добре сресаната и тенденциозна периодика от Тодор-Живково време. Бел.м., tisss.