Публицистика - БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

Двата прозореца към избата на улица "Ниш"
БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ

    Таз крепка вяра в правотата на своето, което казвам, хич не ми харесва. Геният и графоманите говорят тъй убедено. Не съм ни Библията, ни Господ, да съобщавам истини от последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това и онова, ясно ми е, че след като тоя мой баща си бе най-обикновен, т.е. простосмъртен и грешен както всички човек, естествено е да съм като него. И силно ми се нрави тая позиция на Говорещия от низините.

      Колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички ония докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тия записки! Любомир Левчев има стих по подобен повод: И в несъпротивлението падам като в целувка без любов.

   Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами че дяволската му работилница на родния комунизъм раждаше единствено жлъч у нас. Жлъч и омерзение... и нищо повече като акт на съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност, в съкровище онова, което я наранява, което предизвиква болка у нея. Благородното е уравновесено, не крещи, не се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от ненавист. Или да мязаме на политически агитатори по стъгдите на България, на гьобелсови ученици?!

    В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта, като нищо свястно не могат да родят освен фанатична самоувереност колко сме прави, колко сме призвани да въведем най-после ред в объркания ни и хаотичен свят! Къде е тук смирението да се живее талантливо? Това ли е лицето на стопанина?

      Не съм постигналият смирение, ала съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник, всичко известно под клишето "непоколебимо принципно становище", "свещени демократически начала" и пр. нищо добро не ще роди освен познати или по-нови версии на възгордяване, основния от Седемте смъртни гряха според Библейския текст.

      Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер, ислямският фундаментализъм на аятоласите от Близкия Изток, сръбският шовинизъм, куклуксклановците от Щатите, мракобесите във всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива на комунизма, както го живяхме, стоят такива крупни престъпления, като преселването и разселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад (1921 г. и последвалите я в Съветска Русия, шейсетте и седемдесетте години на века в Китай, в Куба).

    И всичко – за да може армията да се въоръжи с най-разрушителни технологии за изтребление. Ами оная стройна система за репресии и унищожение на самото понятие "личност"? В такива мащаби подобни мероприятия, както при съветския режим, както в Северна Америка от ерата на маккартизма, едва ли досега са били тъй творчески, тъй ловко приложени.

   И всичко – основано върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от туй драконово семе! То ни се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада се е стаило адско неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен вид.

      Не мисля, че съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии не са моето амплоа. Не ми се нравят глупостите на овцата, която заради смирението си се надява на награда в отвъдното, в селенията на Аллах или Бог. О, как и у мене кървят раните! Колко пъти ме е будел нощем проклетият въпрос: защо новите самообявили се за Разпоредители на света вземат нацията ни за сбирщина кръгли наивници, нима сме неспособни да се защитим, точно ние, които сме с яки корени дълбоко в Българската земя. Но и пак не бих позволил на оня, който ме отвращава, да ме направи свое подобие. За тариката хитрец врагът е жизнено необходим като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Друго е, мисля си, основното у Исус (ако го е имало Исус): не толкова всеопрощаваща, колкото воюваща за човечността между човеците Любов.

      Сега и тук, бъбрил съм на Емил Калъчев, в тоя мой живот са неуредените ми стари сметки. И ще сторя, каквото е по силите ми, лицемерът, мракобесът в тоя мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да осъзнае греха си, да се покае – ако е в състояние да разбере какво върши, ако може, ако има смелост или духовна сила, достойнство ако му е останало. И не на площада показно да се кае, а пред себе си, пред генетичната наша обща историческа памет на българи. Колкото и отвратителни да са делата му, той си остава мой брат, и аз държа, като българин, първо у себе си да възстанови уважението към себе си.

    Не ми носи удовлетворение да виждам как лицемерничат от гузна съвест, от бесове обладаните, настръхнали против всичкия народ, който не споделя жалката им участ на отродници. Дали затова не посягат към власт и слава, към богатство и предизвикателни знаци на самодоволство – за да подтиснат притеснението си с материално благополучие. "Ето ме, вижте!– говори всичко, с което се кичи тоя тип. – Успешен човек съм, защото съм богат, властен, прославен".

    Наивно ли е, което казвам? Може и да е наивно. Но точно тая наивност ми носи хармония. Не се терзая, не се кося дали записките ми тук ще намерят своя читател. Каквото и да се случи, за когото са предназначени, той ще ги открие. Записвам не за пари, не за да си мия образа пред света, макар че – строго погледнато, и суета, и самолюбие има в написаното тук. Но... това съм аз, синът на дърводелеца Кирил от Харманли. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам! – няма как да избягам.

      Снощи с празнично великолепие, с халостни гърмежи и цветни илюминации откриха т.нар. Европейски месец на културата. От 28 май до 1 август родният ми град става културна столица на Европа. Много приятно, много встрани от мен. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат платната, танците; па ще отлетят откъдето са дошли. И ще си останем пак сами тук с г-жа Мизерията да обитаваме работническите гета-спални комплекси, да метем и чистим подир шоуто, да подреждаме, доколкото е възможно в тия хайдушки времена истинската наша България, себе си, двора, покъщнината, спомените, т.е. нашия общ дом, извън кресливия блясък, мода, фетиши, настроения и прочие суета.

      И ще си кажем някой ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в прераждания. Не ме привлича отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тия сладости не ме греят. Мене тук си ми е харно – да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта си и разума, да съм любопитен, разхвърлян из подробностите на делника и прибран, подреден в своя личен живот, ей тъй, както го показвам, както хлапенцето реди фигурки от камъчета и мидени черупки на пясъчния бряг.

      Питам стар манго как живее сред боклука, собствените си лайна и помия, сред бесни кавги, сватби, свади, ядене, пиене, кражби и побоища в Столипиново, а той – учуден, ми отвърна с широка дружелюбна усмивка: "О, тук е така хубаво! Такъв рахат, братко, това е Раят за моята душа. Тук са ми жената, приятелите, синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-харно място на света за мен".

   Ще ме повика майка ми, пазарджиклийката с ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички тук сме се събрали. Масата е сложена. Ей го баща ти, баба ти Невена, дядо ти Борис, калековците Иван от Исперих и Славчо от село Крали Марко, леля ти Василка и леля ти Виолета, чичо ти Стефан от София, баба ти Господинка изпод оня ненадписан гробищен камък край Лом – и тя, и твоите чичовци: Дончо от неговото Харманли, Димитър (бати Митко), Атанас (Насо Гащаря) от дома за психичноболни, насила затворен в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го туриха при лудите, че говорил вицове за властта, с китарата си е тук: подрънква на струните и реди хвалби за неговите си огнени мелници. И чичо ти Стефан от София, и харманлийският ти дядо Георги, и 17-годишната ми сестра Вяра от общинското пазарджишко гробище е дошла с копринено русите си дълги коси и срамежливите сини очи, най-красивото моме сред нас, гордостта на Дяволския род, която не си виждал приживе, и всички те питат за теб, моето момче. Хайде! Идвай си, Жоре, къде се губиш още!"

   Ще й кресна: "Чакай още малко, ма, да си доиграя играта!" Па ще засуркам боси пети в пепелака на сиромашката уличка "Ниш" (осем къщурки сред кипри дворчета), дето мина ранното ми детство и юношество, дето живяхме толкова бедни, но и толкова щастливи! 

    Сантименталности... От тях ми иде силата, или слабостта.

Plovdiv, 29 maj 1999 – redact. 11 fev. 2016

Публицистика - ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

Иван Костов, превърнат в символ на демокрацията 

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

 

    Тома Спространов* бил сътрудник на Татовата Държавна сигурност, научавам тая сутрин от новините. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният и, по мое мнение, възпитан да се държи в стила на някогашната пловдивска бохема, трудно си го представям приведен над белия лист прилежно да ниже доноси. Не помня да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник „Комсомолска искра”, докато редакцията първо се помещаваше на последния етаж на една от двете сгради, завещани от Димитър Кудоглу – дар „на ползу роду”, но разрушени от новите управници заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал Томата и на първия етаж, когато в същата сграда захванах кариерата на назначен лит. сътрудник от края на 1972 година, но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал...

    Когато редакцията беше прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име „Корона”, баш на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център, обаче, Томата се явяваше, кажи-речи през седмица или две, през месец или два сред нас и това винаги внасяше атмосферата на "оная Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега тъй малко познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него лъхаше доброжелателност и тъй типичната около естрадните певци шарения и екзотика. От него, например, и аз узнах за Мими Иванова и Развигор Попов що за талантливи артисти и хора са и не помня за някого от артистичния свят Томата пред нас лоша дума да е казал.

    Кръстосал крак върху крак в стаята на главния редактор Петър Кошутански или в стаята на спортния отдел, при Иван Карабов, приседнал на чаша кафенце, около него се събираха колегите и той обикновено разправяше за шетанията си до Полша и въобще на запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на списание „Тиджен” (забравил съм как се изписва на полски), та препечатки, преведени от "Тиджен", пускахме понякога на цяла страница, богато илюстрирани, винаги придружени от професионален коментар. Стигна се дотам, че по едно време някой отгоре, от Партията май, обвини „Комсомолска искра”, че прекалява с тия материали от Полша… от оная Полша, която вече в началото на 1980 година вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня излизаха масово да стачкуват, и както научавахме от оскъдната и яко промита информация по българските вестници, там се вихреше "идеологическа диверсия" от страна на "загнилия Запад".

    И като се замисля сега, след трийсетина години почти, за мене Томата си остава широко скроена личност, типичен български интелектуалец, който ни откриваше други хоризонти към широкия свят, към модерния тип мислене извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка, и това му открива недостижим за нас, обикновените майнички, шанс да се разхожда отвъд "желязната завеса", според метафоричния лаф на Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар тоя изпълнен с добронамереност, готов да те изслуша, да ти влезе в положението... мил човек.

    Да!... И след всичко дотук, питам се: има ли светло местенце в моята тъй ошмулена, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 година България, местенце, което да не е оцапано от слухтене, от подмолно заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени, кажи-речи, непосредствено след Втората световна война?

    Когато вече ме бяха "преустроили" от журналист в учител заради критична статия от май 1981 година, мой доста близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров, опак характер, та чак противен за повечето ми съкварталци, един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи строго ме беше навикал: "Какво искаш! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я си кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, баш когато в Полша работниците по улиците вдигат барикади срещу властта".

    Имаха респект, притеснявани от ужасния му език местните партайци, че не бе склонен да им цепи басма. Не смееха да му се противят, понеже бил някога си, десетина години преди да се родя, сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника от 1988 г. по История за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". И за тая негова дързост със сапове за мотика го били младия Андон в полицейско управление на Пловдив, в едноетажната мижава сграда срещу величествения Дом на народната армия, преди да го осъдят. Шест месеца живял с метален корсет, докато му зараснат потрошените кокали.

    И от тоя сърцат, но в повечето време тъмен като градоносен облак човек, не изгубил младежкия си дух и на стари години, дето виждал какъв наивник съм относно властта изобщо, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо. Имаш жена и две хубави дечица, за тях мислиш ли!"

     Да поясня. До май 1981 година бях сред може би най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в местния всекидневник "Отечествен глас", търчах из пловдивските заводи за интервюта и репортажи с магнетофон за три отдела на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "Литература, изкуство, култура" на Киркор Папазян и "Младежка редакция" на Пенка Калинкова). Статии, стихотворения, есета ми печатаха и в някои софийски издания, като в. "Народна култура", сп. "Септември", сп. "Младеж".

    Защо припомням това! От тщеславие ли?! Припомням го, за да го имат на ум поколението млади журналисти, които с лека ръка биха отправили тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше и все още има много лица, и не всяко от тия лица носи кървава петолъчка на чело. "Хора, бдете!" – възкликва в друго време, току преди екзекуцията му, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа от ерата на ония четири-пет десетилетия след Втората световна война, днес с не по-малка тревога подир изритването от властта на БСП и ДПС – "Хора, бдете!". 

     Защото както чумния бацил, фанатизмът – независимо с кафяв, червен, черен, розов, педерастки шарен, пембян, син или тъмносин цвят ни се представя, винаги е в състояние да изпълзи от старите шкафове и – по израза на родения в Алжир французин Албер Камю (1913-1960), за нещастие и поука да събуди своите плъхове и да ги прати да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град. 

Plovdiv, 4 avg. 2009 – redact. 10 fev. 2016

______
* Роден през 1941 г., определян днес като „жива легенда” на музикалната журналистика у нас. 

Публицистика - МОЯТА БЪЛГАРИЯ

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

    Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като във вълшебна приказка. Мъжката гургулица ще се скъса да гугука, а зад олука, край балкона на съседа се обаждат гласчетата на ново поколение врабци. Това гнездо вчера подир обяд го мернах; висят сухи тревици като коси на момиче иззад ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса.

    Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Колко преходни сме – цялата таз шарения, пърхане, цвърчене, боричкане, грижи! Двайсет години станаха, откак живея тук, в покрайнините на града. Не знам при врабците и гургулиците как е, но между нас вече мнозина се преселиха в новото (много по-кокетно от живота ни) градско гробище край шосето за Рогош. Четох наскоро, че общината планира разширение и на тоя рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал вече няма да са на вересия, а скъпичко ще се плащат. Естествено! Ние да не сме прости? Към Европа сме се запътили, а в Европа и приятелството, и сиренето е само с пари.

    Бай Кеворк Сахагян – добрякът арменец с неговите сладки мухабети за някогашния Пловдив: за чиновниците, за работниците от занаятчийските дюкянчета около централната градска чаршия, за филибелийската бохема барабар с проститутките, артистките от театъра, градските чешити, хотелските потайности и тъй жежките любовни драми. Отиде си бай Кеворк, един елегантен майтапчия. Жена му походи година-две като сянка: прежълтя, отслабна, суха вейка стана, залежа се, че си бе счупила крак; наложи се жена да я обслужва, да я чисти, в устата да я храни. Една сутрин слугинята – яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход. Починала на бай Кеворк жената, та и дотук била работата на селянката, ех, харна била таз слугинска работа, а сега накъде? Не зная ли друга женица тъдява душа да бере, зарязана от рожбите си, та от обгрижване да се нуждае?

    Васил Новев – сто и двайсет килограма "живо тегло", майтапчия от класа, почитател на гръцките любовни песни и на тънките масали за грешни булки. Преизпълнен с присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите наоколо. Ракът го стопи до има-няма четирийсет кила, а бе едва 30-годишен, трийсет не ги бе навършил още. Сирак. Изоставен от майчицата си, с баща уж неизвестен бе Васко. Канехме се заедно с моята жигула да отидем до Харманли, да зърне оная, дето живот му дала, па бегала да се не разчуе, че заченала 15-годишна от уважаван в обществото семеен мъж... Сложиха в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и ролкова аудиокасета с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка работа си търси, захваща едно-второ-трето, докато стана специалистка баничарка. Помота се сама из внезапно отчужделия й Пловдив, дорде поизраснаха трите им деца, па продаде жилището и отпраши към родно Кърджали.

    Георги Гърев от втория етаж. Гогото – работар, водопроводчик; обичаше да си пийва, та колата им все я караше жена му; как пък не пожела ни веднъж да седне зад волана! В първите години, като се заселихме на това място, дето някога са били само едни бахчи, се събирахме с женурята и дечурлигата, а Гогото ми се сърди: "Пий бе, мама му стара! Нищо не пиеш. Ей така на, локни я за блясък в очите на екс тая стограмка. Гледай, гледай от мен как се пие!" И него ракът го стопи. Столът, който колегите от ателието за театрални декори бяха сковали да не усеща зверските болки, три години след смъртта ни напомняше за Гогото; трупаше тоя стол паяжини на площадката между втория и третия етаж сред прашасали кашони и вехтории.

    Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар, майстор по интериора. Запиля се по гурбет в далечна Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал да живее. Заряза ни нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания – с тумбите нагли мързеливци от Столипиново, с всичката натрапчива, дива екзотика, съпътстваща това дяволито племе. Месец-два преди да почине, Илийката дойде от чистичкото кварталче, застроено върху бившия Хайван пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: "Що става с тебе, Илийка, що си тъй оклюмал?" Някога едър, бояк българин, налиташе и срещу Дечо Докса, боксьор, известен отпреди години, да се бие; пък сега лицето му придобило матово-землистия цвят на обречените, на болните от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме ще животът. Четири къщи построих, кога реших, че ми дошло времето и аз да си поживея, и ей ме на! Две операции ми направиха, и нищо!" Разплака се; тресат се кокалявите рамене, обилни сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка!... Дойдох да се сбогувам".

    Стоил Веляков от петия етаж – електротехник и специалист по хладилните инсталации. Сръчен, ама па и чапрашък: като му се врътне шайбата, ходи на магистралата да спира колите, че се движели бързо... На пенсионери, мъж и жена от София, които за морето пътували, бялата лада бе конфискувал, пък собствениците зарязал пред областното МВР. По едно време се бе сдушил с едни веселяци, самодеен чалга-оркестър с певачка пробваха да заформят. Като включи електрическите китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми казачок танцуват... Говоря му веднъж: "Що си изкарал тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок от теб ми се жалват" (тогава бях председател на кварталното ОФ-е в онуй комунистическо време), а той: гледа ме като гладиатор. "Чакам – рече през рамо – едни авери, с рейса ще дойдат, а не знаят къде живея. Казал съм, като слязат на спирката, по звука от тонколоните да се ориентират". А спирката, между другото, е на 300-400 метра от нашия блок. 

    След смъртта му (не знам имаше ли и той навършени трийсет) чух, че го хвърлили пребит до безсъзнание от висок етаж на някакво управление някъде около Хасково. Близките му не посмяха да питат властта как тъй се хвърлил сам от високото. Отиде си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, току-що върнал се от психиатричната клиника в Баткун: гърбът му целият в кафеникави ивици, моряшка фланелка от побоищата с тояга или гумен маркуч.

Михаил Берберов (1934-1988)

    Да разправям ли още? Веднъж Михаил Берберов, като съм възкресявал епизоди из бита ми на квартален председател в туй изоставено сякаш и от Бога място, демек, бюро за жалби, претенции и отврат от нехайството към тия обикновени хора на Тодор-Живкова България, бе възкликнал ядосан: "Я зарежи хорските дертове. Да не си арменският поп? Решавай! – или здраво се заемаш с литература, с писане, или ще се правиш на квартален гений".

    Събрахме се тук преди двайсет години, от януари 1979-та, хора от кол и въже. Долетяхме млади, угрижени, облъскани от несретния ни живот на мечтатели-сиромаси, щастливи най-сетне, че дом си имаме. Разсадиха ни по бетонните кафези и ей на! – пуснали сме коренче в бетона, децата ни – кажи-речи, бебенца, кога дойдохме, вече раждат първите ни внуци. А ний сме си сякаш същите някогашни момичета и момчета: препускаме, мъкнем трошици в човката, сламчици и парцалки за пълните с челяд гнезда влачим. Ето я моята България, тая България, с която воюва т.нар. "вечен елит на обществото", хем воюва, хем ни пие кръвта с отровните си смукала, мозъка се опитва да ни промива.

    И се върти животът, това виенско колело. Сменят се управниците, властта се сменя, сменят се партиите, пък ний сме си все на тоз хал. Пак изнудвани, пак притеснявани от данъци, скъпотия, безпорядък, бандити, претенции на малцинства, които на наш гръб живеят и се плодят. Ний сме тез мълчаливи, лъгани, вечно задължени на своята майка-мащеха отвратителната Българска държава. Ала пък като че никой не се продаде измежду нас, не се втурна властник да става. Останахме си сол на земята. Мизерията ни е документ, че сме били и пак си оставаме честни, наред с непрежалимите свои мъртви.

 Преди сечта

Съсипан от лакомия райски кът край пловдивската Гребна база: 40 декара седемдесетгодишна гора подложена на сеч. 
Снимка от 22 септември 2015 година

Plovdiv, 28 mai 1999 – redact. 9 fev. 2016

_______

* УЛИЦИТЕ НА ФИЛАДЕЛФИЯ

Бях нараняван и унижаван, и не можех да кажа,
какво чувствам.
За себе си неузнаваем бях, та веднъж, 
като видях отражението си в прозореца, 

лицето си не познах.
О, приятелю, и ти ли ще си отидеш?
И ти ли ще изчезнеш 

от улиците на Филаделфия?

Вървя по булеварда, докато усетя нозете си

като воденични камъни тежки.
Чувам изгубените, отишлите си приятелски гласове.
Нощем мога да чуя и кръвта във вените си,
точно толкова черна и струяща, както дъжда
над улиците на Филаделфия.

Не виждам ангели, които да ме приветстват.
Само ти и аз сме, приятелю от ония бедни години.
Дори новите дрехите не са ми удобни вече.
Извървях доста път, много премеждия преживях,
само за да се измъкна от своята бедняшка кожа.

Нощта пак настъпва, а ето, лежа буден, 
усещам как постепенно умирам, приятелю.
Посрещни ме, преметни ръка през рамото ми
или ще останем завинаги бедни и самотни
по улиците на Филаделфия.

Story - ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ПО ПЕТИТЕ НА ПОХИТИТЕЛИТЕ

    В полицейското управление със сигурност знаят къде се събират местните престъпници. Събират се в ресторант “При кривия чвор” – луксозно заведение със закрит паркинг за скъпи автомобили зад висока като Великата китайска стена зидана ограда с монтирани видеокамери. Там не съм бил, но говорят, че има подземен бар с нощна програма, басейн, където лете момичетата от шоуто се къпят дибидюс голи, а сред басейнчето – подиум за оркестъра на известния майстор на родната чалга Хаджи Мано Карамболата.

    В Гицината стая виси цветен афиш на Вокално-инструменталния състав "Катилите". Чуе ли тяхно парче, леля притваря клепки в екстаз. Посегна ли в такъв момент към шоколадовите й бонбони, не ме гледа на кръв. Тъй че Мано с неговите музиканти... Да пеят! Щом народът ги харесва...

    Сред тайфата от изверги Лилко Гущера се отличава като расов булдог сред помияри. Трътляв и мазен в приказките като роден депутатин, какво прави, какво струва Лилко, тарикатите за него живота си дават. След убийството на известна телевизионна водеща Лилко полежа две години в ареста и като го пуснаха за добро поведение, взе, че забегна... заряза България. Но ето какво си говорят у дома след посещението на тате в полицията.

    – Вече си на четирийсет и пет, а какво си постигнал!... Една зазка, първобитно руско тенеке, и ти го откраднаха. – Говори леля ми.

    Лежа на дивана, правя се на заспал.

    – Гледай Лилко – рече мама – какъв палат вдигна и сега се развява по Европа, а ти...?! Ти и на малкия му пръст не можеш да се мериш.

    – Краде, ма! – отбранява се тате. – На времето нали беше сервитьорче в оназ кръчма зад панаира. Учил папагала си да кряска: Копеле, дай левче! Какво ще кажеш за такъв!

    – Вярно, краде – не отстъпва леля, – обаче дълбоко в душата си е честен. Знаеш ли ти, че за черквицата на Ванга в местността Рупите Гущера е вложил четвърт милион? Три дузини болнави старчета прати до Рим папата да видят, с папата да се здрависат. С негов капитал одъртели актьори обикалят градове и паланки. Литературна награда "Горда майка България" щеше да... 

    – Спи на гумен дюшек, с вода пълен – рече тате, – и кога го яха някоя от неговите певачки, водата бълбука, а той се дере: За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз.

    – Щот му е хубаво, затова пей! – изкиска се Гица.

    – Виж ти – рече мама, – да не сте се заедно давили?

    Ала леля продължи като кога поп чете молитва в селската черква:

    – Видях как си даде ключовете на едно момче да му донесе портфейла от апартамента. Беше седнал в кафенето при тенискорта и момчето му донесе, каквото донесе, но да вземе, че да му прибара касетофона. Лилко зъб не обели, не отиде да се вайка в полицията, както ти направи.

    – Тъй е – съгласи се тате, – ама, ако помниш, подир месец онуй кьорпе* го откриха малце предало Богу дух с кочан в задника сред боклука зад същия тенискорт.

    – Недей таквиз приказки, детето слуша! – Приближи, сложи длан на челото ми мама.

    – И одеве пак изтърси думата курви – подкрепи я леля. – Таз уста няма да кандиса на мръсотии!

    – Животът е мръсен – обади се подир пауза примирено настроен тате. – На! Глей кво става. До завчера шпореше** беемвенцето***, гонеше невръстни курви и маценца по пиацата, наште общинари му козируваха кат на генерал и областният прокурор Сматракалев му крепеше ташаците, метани му правеше...

    – Ето пак!

    – Какво пак бе, Гичке? Какво пак!

    – Нали се разбрахме да ги отбягваш тез грозни думи?!

    Хлебарят изпухтя като локомотив. Чувам, иде ми към леглото и се престорих на умрял, дори спрях да дишам.

    – Спи.

    – Вярваш ли?

    Заговориха приглушено, та нищо не чувам. Подир някое време Гица идва до леглото и тихичко шепне:

    – Имам швейцарски шоколад, Ванчо, със стафидки и печен бадем. Искаш ли шоколад? (Мълча, и тя продължава.) Ти не щеш ли, а? (Устата ми се пълни със слюнка. Дали няма да изгубя, ако продължа да мълча! А тя пак...) Ето, развивам станиола. Аууу, че ароматно мирише. Не щеш, значи...?

    – Искам – отговарям, както съм замижал.

    И тъкмо си преглъщам слюнката, стисна ме за гушата:

    – Що слухтиш бе, маскара? Я кажи какво чу!

    – Нищо. Ти ме събуди.

    – Кажи ми какво чу, всичко ми кажи, и половинката швейцарски шоколад с кравата "Милка" е твоя. Ето. Отвори си зъркелите!

    При вида на щастливата крава сред швейцарска поляна върху опаковката на шоколада, на един дъх издекламирах:

    – Курва яхнала Гущера, онуй момче му свило касетофона и после го открили с кочан в гъза, а полицията козирува на Лилко и прокурорът му крепи ташаците.

    Тотю прекоси стаята с решителна крачка и ме зашлеви през устата. Каза, че това наистина са мръсни приказки, възпитаното дете не употребява таз помия. Леля ми отчупи половинка шоколад и побързах да се залостя в кетефа да си го излапам на спокойствие. Що да съм сърдит на съдбата! Получих от всичко по малко, а най-хубавото е, че усещам: животът ме иска, пулсира и ме изкушава тоя мил живот. Много важно!... Два шамара. За два шамара половин блокче шоколад хич не е зле, ама хич, тъй че на далавера съм.

    Защо Лилко възирал**** не знам. Сигурно нямало кой да му каже, че и много хубаво, много хубаво не е на хубаво. Говорил преди да забегне, че си турил бил главата в торбата. В таз торба ще да са се премятали бая благинки, щом подир зачезването му смениха шефа на областната полиция Матю Данов, разследваха втория шеф Цеко Пуйкин, съдиха третия Герасим Гъдюв, та едва четвъртият се закотви на шефския стол, без конкуренцията да надуши, че и той е човек на Гущера. Тоз четвърти се оказа бившият капитан Симеон Добрев.

    Така и на нашата забравена и от Бога, и от властта улица най-после изгря слънце. Късно вечерта, на бледа лунна светлина току пред блока ни се появи червеното ферари на Лилко. Караше го сам полковник Добрев.

    Полицията е на "ти" с престъпността, държи изкъсо престъпниците. Какво чудно шеф на вътрешните ни работи да се радва на прелестите на Лепа Брена в компания на топ-мафиота бившия гребец Иво Карамански! Няма лошо! Големите шефове и големите бандити онождат, казват, едни и същи курви. Тъй че помежду им тайни няма, понеже курвите пренасят сведения и в двете посоки. И така, най-непринудено покрай любовните ласки, мафиотът чува, да кажем, за предстояща полицейска акция, а ченгето пък от самия кайнак***** узнава за готвения удар на мутрите. Как иначе хората на реда и закона да узнаят истината? Как!****** Туй си бъбрят батковците и от нашия блок. Едно не ми е ясно: казват, и министърът на вътрешните работи, и мутрата спели с мацките... Е? Като спят, как научават? За да научиш, трябва да си буден, нали!

    Тая вечер полковник Добрев ни гостува. За да не слухтя, изпращат ме да си играя навън. След половин час поршето отлетя и пак се качих горе. В асансьора някой се изакал и изаканото вони, но затова пък се бях поизфукал на воля пред хлапетиите, като се лепях за яркочервеното порше. Няма как нещо смърдящо да му развали настроението на българина в такъв момент!

    Усетих, че ми завиждат. А щом у нас ти завиждат, братлета, чувстваш, все едно горещ вятър те подема, издува ти гащите и те издига-изди-и-ига поне две педи над земята. У дома радостта бе далеч по-бурна. Ако има такъв вятър, който току-що споменах, Тотювите гащи да са се издули като рекламния балон на фирмата за развалени зъби "Блендамед" над Пловдивския мострен панаир.

     Полицията – вдигната на крак, докладвал Монката.

    – Сигурно вече ви е направило впечатление – рекъл, – как по изходните магистрали на града дежурят патрули от частите за борба с тероризма. Дал съм указание да проследят движението на всяка зазка и наблюденията се водят едновременно както по течението на река Марица, така и от храстите край магистралата Калотино-София-Капитан Андреево, така също и от въздуха. Включил съм в таз акция не само пилотите от изтребителната ни ескадрила в летището край Граф-Игнатиево и местния десантен батальон, но и космонавт таджикистанец, който кръжи в геоцентрична орбита. На летците и стюардесите от гражданския флот на фалираната от др. Иван Костов БГА "Балкан" наредих, прелитайки над града и околностите, с орлов поглед да фиксират всяка пъплеща из къра тъмносиня тенекиена твар, забележат ли нещо подозрително, тутакси да докладват на дежурния на пулта диспечер Киров от летището в Крумово и на елитните сухопътни части към Щаба на Втора българска армия. Сетне – изпъчил се Монката, – следват рутинни действия на наште спецчасти. Пипнем ли крадеца, всичко ще каже. Ще си каже и майчиното мляко биля.

...Ще си каже и майчиното мляко биля.

    За цялата суетня във вътрешно ни министерство, както и по етажите на не по-малко славното министерството на отбраната, както във въздушното, тъй и по-горе, в космичното пространство над България полковник Добрев пожелал нещо дребно, нещо хептен, ама хептен елементарно, както се изразил: тате да му осигури петдесеткилограмов чувал захар. А ако е възможно, нека да са и два чувалите. Ракия смятал да вари.

    – Вий – рекъл новопроизведеният полковник от МеВеРе Симеон Добрев – захарта я ръсите върху виенските кифлички, нали! Баклавата, толумбичките и кадаифът, и те са със захарен сироп напоени, както и други някои баници.

    – Баклавата и кадаифът не спадат към баниците – поправил го тате, – ама както и да е. Ще пробвам в таз криза да ти намеря торба захар, обаче ти ще ми докараш запорожеца.

    – Торба ли рекох! – изненадал се полковникът. – Случайно не споменах ли думичката чувал?

    – Туй да не ти е германски танк "Майбах" от Втората световна! – отсякъл Тотю. – И торбе нерафинирана ти стига за шейсе литра ракия от джанки-капушки. Днес си шеф, утре Божа работа! Може и аз пък да ти дотрябвам.

    – А бойната авиация, десантчиците, ескадрилата, оня таджикистанец в космоса, щабът на армията – замрънкал Монката. – Полицайчетата ти ги минавам метър, ама ако апашите са въоръжени и стане патаклама, ако не дай, Боже, престрелка стане...?

    – Престрелка!?... Че твойта полиция може ли да стреля? Що си мисля, че с оружие твойта полиция се кичи само за салтанат, че полицайчетата ти са статисти в селско театро. Плашат гаргите те, ами! – махнал с опакото на дланта си Тотю, т.е. употребил оня елегантен жест а la Христо Стоичков, – но като видял отчаяната физиономия на полковника, кандисал: – Хууву де, не се кахъри. Торбе и полвина кафяв шекер и точка. Само глей да не са ми източили бензина, че имах от най-скъпия трийсе кила вътре, брей!

    – Трийсет литра! – хлъцнал шефът на областната полиция. – Нашибал си го до гърловината?

    – Е, как... до гърловината ами! – кимнал тате. И добавил: – Всъщност, беха трийсе и осем.

    Стиснали си ръцете, прегърнали се крепко, по мъжки и си обещали в най-скоро време да се срещнат, ама не с празни шепи, а както се казва в любимия лаф на всяко началство у нас: Кат ми влазяш в кабинетя, портата с крак да притваряш. Що с крак ли? Щот са ти заети кунките. С какво ли? С армаганец заети бе, гяволе, с дарове от сърце.

    Вярно, край изходните магистрали на града действително били заложени десетина клопки, капани и пусии, ама то не била спец-акция, планирана от г-н полковника, а самодейност на отрудения катаджия, далавера на българската пътна полиция. Понеже животът стана скъп, заплатите – ниски, човекът на реда глобява де кого свари, и вместо фантастични актове да съчинява, взема по кой колко даде, колкото му се откъсне от душа и сърце. Хем нарушителите щастливи, че си минали по реда, хем госпожа съпругата на милозливия катаджия посреща своя орел ненагледен благоразположена у дома.

    Останалото: за джигитаеца в руския спътник и прочие красоти… излезе, че било за есенция, за аромат, да се усети наш Тотю уважен, почетен. Но и Тотю, от своя страна, послъгал. Чух го да се изповядва шепнешком тая нощ пред мама:

    – Рекох на оня униформен педераст, Ленче, че имам трийсе кила бензин в ризюрваря на зазката, пък нямах даже и три. Трийсе кила бензин, Ленче, дали са колкото двайсе и пет кила захар! А...? Ти, миличка, как мислиш?

    – Мисля, че срама си нямаш.

    Стана той. Зашляпа бос да търси хартия и молив, да пресметне има ли кяр от полковника или напусто се е радвал. Чувам го, сумти, чеше се като крастав ту по корема, ту под мишниците, на глас брои, пресмята, а пусто опустяло, не му спори смятането и това си е, та по едно време запокити смачканата хартия и се пъхна на топло под юргана при мама.

    – Стой кротък! – кой знае защо изсъска му тя и го изрита, та пишман-математикът се изтърколи по гръб на пода, но не се обезкуражи.

    Сбориха се двамата с мама в непрогледния мрак, па подир минута, като протестираше бурно, с раздърпано горнище на пижамата и по бели гащи си грабна възглавницата, зашляпа по коридора. Умъкна се да спи в килерчето, при бидона с киселото зеле. 

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 8 fev. 2016

____
* От тур.: неопитен.
** Диал.: карал бързо.
*** Лека кола BMW.
**** Жаргон: избягал, отскубнал се.
***** От тур.: чучур; в случая: от достоверен източник.

****** Вж. http://skandalno.net/ivo-karamnski-vartyal-lyubov-s-lepa-bren-30210/